Тази дива гоненица трая две-три минути. През това време аз изтичах към мястото, откъдето крокодилът беше излязъл от водата, и забих ножа надолу с дръжката и нагоре с острия му връх точно по средата на пътеката, която крокодилът беше оставил в пясъка. Над пясъка остана да стърчи само пет-шест сантиметра от острия връх на ножа. След това отново се скрих зад едно дебело дърво и зачаках...

Тънкото пронизително квичене на прасенцето ме караше да потръпвам. То се оказа много пъргаво - всеки път, когато хищникът го наближаваше с отворена уста, то скачаше на крака, ловко се изплъзваше и хукваше да бяга. Като видя, че няма да го хване, разяреният крокодил замахна с дългата си мощна опашка и с един удар повали клетото Животно мъртво на пясъка. След това го налапа и като с ножица го преряза надве и лакомо изгълта двете парчета, без да ги дъвче. Аз бях доста наблизо и видях как от очите му капеха едри сълзи. Някой би помислил, че хищникът съжалява жертвата си. Нищо подобно! Това бяха сълзи на безсърдечен, зъл и опасен хищник, сълзи на гнева и лакомията. Крокодилски сълзи...

Щом изгълта прасенцето, огромното влечуго запълзя към залива... "Ще мине ли по същия път, по който беше излязъл от водата?" - мислех си аз, като го наблюдавах с трепет и вълнение. Бях чел някъде, че по горното течение на Нил местните жители убиват крокодилите по същия начин. Връзват за някое дърво близо до брега на реката малко яренце, поставят на бозките му пиявици и когато пиявиците почнат да смучат кръв, яренцето силно почва да врещи от болки. През това време хората чакат скрити зад някое дърво. Ако има наблизо крокодил, той излиза от водата и тръгва към жертвата. А хората през това време забиват нож на онова място, където крокодилът е излязъл от водата, след това го подгонват с викове и той побягва към реката по същия път, по който е излязъл от нея. И, разбира се, разпаря корема си...

Така пише в книжките, но дали е вярно? питах се аз, като гледах крокодила, който бързо се отдалечаваше към залива. Да, той се връщаше по същия път, по който беше минал преди малко. Пътеката, която беше оставил, ясно личеше на пясъка и той пълзеше по нея. Но няма ли да се отбие в последния миг, ако забележи ножа?

Не, той не се отби. Пропълзя точно над ножа и се скри във водата. Изтичах бързо на това място. Острието на ножа беше окървавено. Имаше кръв и по пясъка. Дори и водата наоколо беше кървава. Крокодилът беше разпрал корема си...

Седнах в една лодка и заплувах към средата на залива. От крокодила нямаше никаква следа. "Ако раната е смъртоносна, мислех си аз, най-много след половин час хищникът ще умре и водата ще го изхвърли на повърхността".

Така и стана. След половин час дебелият гръб на хищника се показа над водата и леките вълни на прилива го залюшкаха. Предпазливо се приближих към него с лодката - той наистина беше мъртъв.

Семейството на главатаря ме очакваше с нетърпение. Боамбо пушеше лулата си неспокоен. Старата Дугао седеше мълчаливо до него, а Зинга и Амбо бяха седнали до огъня и си говореха нещо тихо и тревожно. Като ме видяха, всички радостно наскачаха от местата си.

- Аз ви казах, че Андо ще се върне жив и здрав! - рече старата Дугао, като изгледа тържествуваща мъжа си и децата си. - Аз си знаех, че крокодилът няма да излезе от водата. О, крокодилите са хитри, много хитри! Те усещат опасността отдалеч!

- Крокодилът е мъртъв - рекох аз и показах на моите приятели окървавения нож. - Ето вижте. Това е неговата кръв.

- Уби ли го? - попита ме Боамбо, като ме гледаше с широко отворени очи.

- Виж - потвърдих аз и му подадох ножа.

- Ти го уби с тоя нож?

- Да, с тоя нож.

- Не може да бъде!

- Не вярваш ли? Тогава да вървим. Трябва да измъкнем крокодила на брега. Той е много голям и тежък, нека дойдат повече хора.

Вързахме крокодила за дългата муцуна и го извлякохме на брега. Целият му корем беше разпран и червата му се влачеха по пясъка.

Вечерта бурумът задумка силно. Всички се събраха на мегдана, накладоха буен огън и веселбата започна. В големите гърнета се вареше крокодилско месо. След като убих опасния хищник, туземците разбраха, че той не е свещен, и решиха да го изядат. Само Арики не яде от него. Той беше се напил, този път от мъка, и лежеше в колибата си като мъртъв...

Трета глава. Скъпоценната огърлица на капитана. Ловци на бисери. Дружество "Смит и Ко"

I

Бяхме седнали със Смит на нара пред моята колиба и разговаряхме за Арики. Напоследък първожрецът още повече се пропил. Всеки ден искал "коняк и цигарки, коняк и цигарки"... Веднъж Смит отказал да му даде и тогава първожрецът го заплашил, че ще го хвърли в Голямата вода. Смит веднага му дал цяла бутилка коняк.

- А защо дадохте коняк на ония бандити, които искаха да запалят колибата ми? - попитах го аз.

- Как няма да им дам? - въздъхна Смит. - Първожрецът ги доведе. Те нахълтаха в колибата ми и всичко щяха да разграбят, ако не бях им дал по една бутилка коняк. Ако знаех какво са намислили да правят, не бих им дал нито капка дори и да ме убиеха. Но Арики нищо не ми каза. Той скри от мен замисленото престъпление, уверявам ви.

Аз се въздържах да говоря каквото и да било за Арики. Подозирах, че Смит си прави своя политика с коняка и иска да използува първожреца за тъмни цели. Затова бях предпазлив.

Неочаквано по пътеката, която водеше за селото, се зададе капитанът. Дойде при нас, седна мълчаливо на нара и задими с холандската си лула. Както винаги, той беше разкопчал яката на ризата си и изтриваше с носна кърпичка потта, която изобилно течеше по шията му. Но за разлика от друг път сега на шията му беше окачен голям гердан от мидени черупки, каквито носеха туземците. Смит неочаквано млъкна и се взря в гердана.

- Какво е това, Стерн? - попита той. - Защо сте окачили тия дрънкулки на шията си?

Капитанът изпусна гъсто кълбо тютюнев дим, което се завъртя като малко синьо облаче над главата му, и каза тържествено:

Тия дрънкулки струват най-малко сто лири, сър...

- Сто лири! - възкликна Смит и като се изсмя, добави: - Вашият гердан не струва и десет шилинга, уверявам ви.

- Тъй ли мислите? Е, добре! Погледнете това топче. - Капитанът се приближи към Смит. - Разгледайте го по-добре и признайте поне веднъж, че съм прав аз, а не вие.

Смит се наведе към капитана, хвана с два пръста жълтото лъскаво топче, което беше нанизано на гердана между раковините, и почна да го оглежда от всички страни. То пречупваше лъчите на слънцето и блестеше ослепително. Пръстите на плантатора се разтрепераха.

- Вие сте прав, Стерн! Хиляди пъти прав! Това е бисер! Истински, първокачествен бисер!

- Да, истински - кимна с глава капитанът.

- И герданът ви не е от прости черупки, а от бисерни миди!

- Познахте.

- Кой ви го даде?

- Един туземец.

- Как се казва? - нетърпеливо попита Смит.

- Не зная.

- Къде живее?

- И това не зная.

- Как може! - възмути се Смит. Очите му загоряха като на човек, който е загубил голямо богатство, след като го е имал в ръцете си. - Трябваше да го попитате поне откъде е взел тоя бисер.

Стерн иронично се усмихна:

- Попитах го, но той не знаеше английски.

- И ви го даде без нищо?

- Почти. Дадох му една пура и той остана много доволен.

- Такъв бисер за една пура! - отново пламнаха очите на Смит. - Има ли още бисери тоя дивак?

- Няма. Имаше само един и сега той е мой.

- Така, така... - замислено рече Смит. - Изглежда, че някъде около острова има бисерни миди. А там, където има бисерни миди, има и бисери. Прав ли съм, Стерн?

- Напълно прав, сър.

- А знаете ли какво значи това?

- Зная много добре - пак се усмихна капитанът като смигна дяволито - Но и вие знаете, че бисерите не се раждат по дърветата, нали?

- На мен ли говорите това, Стерн? Нима не знаете, че съм потомък на капитан Раг?

- На капитан Раг? - учудено попитах аз. - Мисля, че съм чел нещо за един капитан с такова име. Доколкото си спомням, той е бил търговец на бисерни миди...