Те бяха около тридесет души, въоръжени с копия, лъкове и стрели, а ние само трима, с голи ръце. Всички бяха препасани с тесни пояси, изплетени от лико. Лицата им бяха намазани с черна боя, от рошавите им коси стърчаха набучени разноцветни пера, а на ушите им висяха големи кръгли обици от мидени черупки. Те бяха страшни. Всички държаха копията над главите си, а лъковете висяха на левите им рамене. Някои имаха дървени щитове. От окачените на поясите им торбички се подаваха стрели с изострени върхове.

Неочаквано над главите ни префуча стрела. Капитанът вдигна ръка, сякаш искаше да спре нападателя, извика на английски, че сме мирни хора и нищо лошо няма да им направим. Туземците ни гледаха мълчаливи и мрачни. Ние стояхме по средата на малкия площад, притиснати един до друг. Оня, който беше пуснал стрелата, отново изпъна тетивата на своя лък, но един туземец му извика нещо и той отпусна стрелата и окачи лъка на рамото си.

Човекът, който беше извикал на стрелеца, заби копието си в земята и се опря на него като овчар на тояга. Няколко туземци го последваха, но другите продължаваха да държат копията си готови за нападение.

Тази мълчалива обсада трая повече от половин час. Туземците или не смееха, или не искаха да ни нападнат. Те често поглеждаха към гората, сякаш очакваха някого. И наистина от гората излезе едър, широкоплещест мъж, следван от други двама, въоръжени с копия.

- Тана Боамбо! Тана Боамбо! - развикаха се туземците и гласовете им отекнаха далеч из гората.

Едрият мъж излезе на мегдана и се спря на десетина крачки от нас. Другите двама, които го придружаваха, застанаха зад него. Той беше висок, снажен, мускулестото му тяло изглеждаше като изваяно от потъмнял бронз. Лицето му имаше правилни черти, а тъмните му очи гледаха съсредоточено и властно.

По всичко личеше, че новодошлият беше главатар на туземците. В буйната му коса, черна като катран, бяха натъкнати бели и зелени пера. И неговото лице беше намазано с черна боя или със сажди, а по челото, край носа и по страните бяха прокарани бели линии. На ръцете му, над лактите, имаше нещо като гривни, изплетени от лико. На тях бяха затъкнати зелени листа и няколко червени цветенца. На ушите му висяха големи лъскави обици от мидени черупки, а в хрущялната преградка на носа му беше натъкната кестена пръчица, дълга колкото един молив. На шията му висеше гердан от разноцветни раковини.

Той ни гледаше учуден. Погледът му се спираше ту на нашите лица, ту на дрехите ни, ту на обущата. След това вдигна копието над главата си и заговори нещо високо на своя непознат език. От дългата му реч запомних само три думи, които той повтори няколко пъти: "тана", "пакеги", "арики"... Щом свърши речта, той забоде копието си в земята, а туземците дружно извикаха:

- Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Едрият мъж каза нещо на двамата цветнокожи, които стояха зад него, и те ни подкараха пред себе си. Прекосихме мегдана и навлязохме в гората. Туземците вървяха няколко крачки след нас, наредени един след друг по тясната пътека. Скоро излязохме на втори мегдан, много по-голям от първия и с много повече колиби около него. И тия колиби бяха островърхи, покрити с палмови листа. Покривите им също стигаха до земята. И тук между колибите имаше палмови, хлебни и други дървета, а зад тях се издигаше тропическият лес, див и величествен.

II

На мегдана пред колибите заварихме много туземци, въоръжени с копия и стрели. Щом ни видяха, някои от тях побягнаха в гората, като припряно викаха нещо, други се скриха в колибите и оттам плахо ни гледаха през тесните врати. Но едрият туземец им извика нещо високо и те се върнаха. Както в първото селище, и тук не се виждаха жени и деца. Нямаше и никакви домашни животни.

Спряхме се по средата на мегдана. Едрият мъж изчезна някъде, а някои от по-смелите туземци се приближиха към нас и ни гледаха мълчаливо. Забелязах, че лицата на ония, които не бяха намазани с боя и сажди, не бяха тъй грозни и страшни. Те имаха тъмношоколадова кожа, черни коси, тъмни очи, прави носове и малко дебели полуотворени устни.

Пред някои колиби горяха слаби огньове. Няколко туземци седнаха до най-близкия огън, извадиха от торбичките си, окачени на шиите им, сухи листа, нагряха ги на огъня, свиха дебели цигари и запушиха. Очите на капитана засвяткаха. Той си поиска тютюн на всички езици, които знаеше, но никой не го разбра. Тогава той извади холандската си лула от морска пяна, захапа кривия й мундщук и като надуваше бузите си и пухтеше, сякаш пушеше, тръгна към пушачите. Но те наскачаха и го посрещнаха с насочени копия.

- Безобразие! - промърмори Стерн, като се върна при нас. - Една цигара не дават на човека!

Тогава един туземец донесе запалена главня, сложи я на земята близо до капитана, остави до нея няколко сухи листа и се отдалечи. Стерн напълни лулата си и запуши. Туземците го гледаха с широко отворени, неподвижни очи, а някои, като свиваха устни, издаваха остри звуци. Ония, които бяха по-назад, се повдигаха на пръсти, за да видят димящата лула на Стерн. Грей се приближи до капитана и тихо му каза:

- Не ми харесват тия хора, сър. Оглеждат ни, както касапите оглеждат добичетата, които ще заколят. Кажете им да ни заведат при губернатора на острова, сър...

- Как да им кажа, като не разбирам нито дума от езика им? - сви рамене капитанът.

Аз разглеждах лицата на туземците. Когато погледът ми се срещнеше с погледа на някой от тях, той страхливо се скриваше между другите, като мърмореше нещо.

Чуха се викове, цветнокожите се разстъпиха и при нас дойде същият едър мъж с пера на главата. Сега той беше препасан с три разноцветни пояса, окичени с раковини. До него вървеше тъмнолика девойка, също препасана с пояс и с къса престилка от гъсти ресни. Това беше единственото й облекло. И поясът, и ресните бяха окичени с пъстри раковини, които потрепваха при всяко движение на девойката и блестяха на слънцето. Като ни видя, тя плесна с ръце, отстъпи назад и тихо извика нещо.

Тя имаше миловидно лице, едри тъмни очи с дълги мигли на клепачите, а под полуотворените й устни се подаваха два реда бели равни зъби. На гърдите й висеше гердан от змийски и кучешки зъби, а обиците й от раковини бяха толкова тежки, че бяха обтегнали месестата част на ушите. Под плетените си гривни на ръцете и в бухналата си черна коса беше натъкнала червени и бели цветенца, а на пояса около кръста - пъстри листа от някакво растение. Всички тия украшения придаваха на девойката дива прелест.

Мъжът, който дойде с девойката, ни направи знак да вървим и тръгна след нас. На върволица тръгнаха подире ни и другите туземци. Сега те бяха цяла тълпа - може би над сто души. Навлязохме пак в гората. По дърветата пъргаво подскачаха и крещяха малки маймуни, а на един сух клон беше кацнал зелен папагал. Той не се плашеше от хората и спокойно ги наблюдаваше с кръглите си очи.

Излязохме на трета, по-малка площадка, пред която имаше само една колиба. И нейният покрив от палмови листа беше остър и стигаше до земята, а вратата беше също тъй тясна и поставена високо като прозорец.

Едрият туземец ни направи знак да влезем в колибата, но ние отказахме.

Какво означава всичко това наистина? Защо тия хора постъпват с нас като с някакви престъпници? Защо искат да ни затворят? Защото поканата на едрия мъж да влезем в колибата можеше да означава само едно: че ние сме арестувани.

Като видяха, че не искаме да влезем в колибата, туземците се развикаха и заплашително размахаха копията си. Грей пръв влезе, а след него и ние с капитана.

В колибата беше прохладно. Край дясната стена имаше широк нар от бамбукови стъбла, а край лявата - дълга дървена коруба, която приличаше на голямо корито. По напречните греди на тавана бяха наредени бамбукови стъбла - едни по-дълги, други по-къси. По стените и по гредите бяха окачени черепи от свински и кучешки глави, но нямаше нито един човешки череп. Колибата беше дълга десетина метра, широка около шест метра и толкова висока. Щом влязохме вътре, туземците затвориха вратата и в колибата стана съвсем тъмно.