Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че моето посредничество между контраадмирала и Боамбо няма да донесе нищо добро на туземците. И все пак аз исках да се постигне разбирателство между тях. Знаех много добре, че думите "демокрация" и "свобода", тъй гръмко произнасяни от контраадмирала, както и портретите на Линколн, Гладстон и Рузвелт, окачени по стените на неговия салон, бяха празни приказки с подходящ декор. И все пак смятах, че прогонването на японците и завладяването на острова от американците е полезно за победата над фашизма. Американски кораби пренасяха оръжие за Съветския съюз, а германските подводници от Ангра Пекен и японските от Ява и Суматра искаха да им пресекат пътя и да спрат този смъртоносен за тях поток. Това не беше в интереса на Съветския съюз. Аз се чувствувах длъжен да помагам на американците. Моята роля на посредник между контраадмирала и Боамбо беше оправдана. Когато човек попадне между две злини, той ще избере по-малката.

Пета глава. В изгорялото селище. Среща с Гахар. Пак преговори. Плановете на контраадмирала. Договорът за "защита и помощ" сключен. Пристигането на товарния кораб. Смит отново ограбен. Тревога на "Линколн". Остров Тамбукту в пламъци

I

Не разбирам нищо от кораби и не мога да кажа дали корабът на контраадмирала беше линеен, дреднаут или крайцер. Не знаех и неговия тонаж, но той наистина беше голям кораб с десетина оръдия от различни калибри, наредени от двете страни на палубата. Благодарение на дългите им дула корабът приличаше на огромен таралеж с настръхнали бодли - "таралеж", който е подушил някаква опасност и се е приготвил да я посрещне с бодлите си. Макар да беше много голям, за мене нямаше място в него и аз спях на една пейка в столовата на моряците. Впрочем тя беше доста удобна, макар и корава като нара в моята колиба. Преди всичко седалището беше извито така, че като седне човек, да се чувствува удобно, а като легне, можеше свободно да протегне краката си. Вечер моряците ми даваха възглавница и едно одеяло за постелка. Електрическите лампи не угасваха цяла нощ и светлината беше достатъчна за четене, но аз рядко четях, защото в целия кораб не намерих нито една интересна книга освен няколко криминални романа. Но те не ме интересуваха. Аз с удоволствие бих прочел на английски Марк Твен, Джек Лондон или Теодор Драйзер и попитах адютанта дали не може да ми намери някоя книга от тия американски писатели.

- Какво говорите! - възкликна учуденият потомък на креолите. - На моряците е забранено да четат такива книги.

- Защо?

- Защото са опасни. Драйзер е комунист. Джек Лондон социалист, а Марк Твен, макар да не е бил комунист, нито социалист, е по-опасен и от двамата.

Като нямаше какво да чета, аз отивах в столовата едва към полунощ, лягах на своята пейка и веднага заспивах, а сутринта рано се изкачвах на палубата при моряците. В тоя ранен час те обикновено миеха палубата и понеже офицерите още спяха, позволяваха си разни волности и шеги. Те бяха млади, весели, жизнерадостни момчета на моята възраст и аз намирах общ език с тях.

Една сутрин при мен дойде адютантът и ми каза, че постовете забелязали в селото десетина туземци, които оглеждали изгорелите колиби. Но щом моряците отишли при тях, те се разбягали и се скрили в гората. Това станало известно на контраадмирала и той наредил да отида на брега, да посъветвам туземците да се завърнат в селото си без страх и да си гледат работата. Никой няма да им стори нищо лошо. Напротив, ще им бъде дадено всичко, каквото им е необходимо за построяването на изгорените им колиби. Контраадмиралът дори щял да им изпрати десетина японци на помощ. Ако туземците не искат да имат работа с японците, контраадмиралът щял да им даде американски моряци и двама дърводелци. Изобщо той бил готов да направи всичко, за да улесни туземците и да поправи злото, което бяха им причинили японците.

- Старецът много държи да сме добре с диваците - каза адютантът в заключение.

Контраадмиралът нямаше повече от петдесет и пет години, а потомъкът на креолите го наричаше старец. И аз си помислих: "Да, за децата бащите винаги са стари".

- Пак ви се отваря работа - усмихна се адютантът. - Старецът ви изпраща при диваците със специална мисия.

Той млъкна, като очакваше вероятно да го запитам нещо за своята мисия, но аз мълчах.

- Или не желаете? - погледна ме той учуден.

- Защо не? Аз и по-рано бях казал на контраадмирала, че винаги съм готов да му бъда полезен.

- Кога мислите да отидете на брега?

- Още сега, ако е нужно.

- Добре, ще доложа на стареца.

Той отиде да доложи на стареца, а аз останах на палубата. Десетина боси моряци със запретнати крачоли, голи до кръста, шумно нахълтаха отнякъде и почнаха да мият палубата. Един държеше гумен маркуч, навит като змия, и насочваше силната водна струя, а другите търкаха дъските с четки, привързани за дълги дръжки. Мокрите им загорели гърбове лъщяха на слънцето. Всички бяха здрави младежи, пъргави и весели. Този, който държеше маркуча, "случайно" го изтърва така, че при падането му водната струя описа широка дъга и обля със студен душ голите гърбове на другите. Дигна се силна врява - викове и смях екнаха от всички страни.

- Без шмекерии, Тод! - извика един много висок, слаб младеж с лунесто лице, който беше разкрачил дългите си крака, и докато другите се разбягаха от водната струя, той остана като закован на мястото си. - Карай направо, без заобикалки, Тод! - отново извика той на моряка, който беше "изтървал" маркуча. - Ако ме събориш, ще имаш една бутилка ром от мен.

- Добре, патагонецо! - отвърна оня с маркуча. - Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.

И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към "патагонеца", но последният го спря:

- Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?

- Съгласен съм, патагонецо.

- Цяла бутилка, Тод! Помисли!

- Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!

Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба "патагонеца", наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но "патагонецът" не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг: - Дръж се, патагонецо!

- Карай, Тод!

- По-надолу, по-надолу!

Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.

- Спечели, патагонецо - каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.

По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха "патагонеца", потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.

Адютантът се приближи до тях и каза:

- Внимавайте, момчета! Старецът е буден!.. Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.

Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия - ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.