Отвличането на Зинга хвърли в тревога целия лагер. То показваше, че отделни малки вражески групи можеха да проникнат във вътрешността на джунглата, и туземците веднага взеха мерки това да не се повтори. Поставиха постове около лагера, които денонощно бдяха на смени. Ако японците още веднъж се опитат да наближат лагера, чакаше ги сигурна смърт.
Като узна какво нещастие беше се случило с дъщеря му, Боамбо влезе в малката си колибка и закри лицето си с ръка. Дълго стоя неподвижен и мълчалив. Беше като убит. Влязох при него, но не намерих думи да го утеша. И наистина какво да му кажа? Самият аз бях съкрушен. Зинга в ръцете на японците! Пленница! Това беше ужасно...
Дойде Амбо. Той също беше узнал за отвличането на сестра му и още от вратата извика:
- Отивам! Набу, прощавай! Аз ще загина, но преди това ще убия поне десетина врагове. Хванах го за ръката:
- Седни, приятелю! Ти няма да спасиш Зинга. Най-много да убиеш един или двама жълти дяволи, но и теб ще те убият.
- Все едно! - извика Амбо. - Аз отивам! Пусни ме! Аз стиснах здраво ръката му.
- Няма да те пусна! - твърдо казах аз. - Твоето копие няма да помогне. Аз ще се опитам да спася Зинга.
Боамбо направи знак на сина си да седне и като се обърна към мен, тихо запита:
- Как ще я спасиш?
- Ще отида при жълтия тана и там ще реша какво да правя.
Боамбо ме погледна с невиждащи очи и каза:
- Ако дъщерята на жълтия тана попадне в ръцете на нашите стрелци, те ще я пуснат да си отиде. Така кажи на жълтия тана. Кажи му, че ние сме мъже и воюваме с мъже. Позор! - промълви той, като пълнеше лулата си. - Жълтият тана воюва с жени! Той убива деца и старци! Позор!..
- Ще му кажа - обещах аз и излязох от колибата...
III
Близо до селото се натъкнах на японски пост. Показах на моряците пропуска, който ми даваше право да се движа във всяко време на денонощието из целия остров, и те ме поведоха към залива. По пътя срещнах няколко туземци, които носеха на рамене дълга и тежка греда. След тях вървеше моряк с автомат на гърдите. Всички туземци, хванати в плен, строяха укрепления. Японците бързаха да укрепят брега около единствения залив, а след това сигурно щяха да докарат още подводници и бойни кораби, за да прекъснат пътя на англо-американските кораби към Индия и Персийския залив. Но построяването на укрепления не е лесна работа. Трябваха много работници, а японците бяха хванали в плен само десетина туземци. Те приличаха на живи скелети. Тежкият труд от сутрин до вечер изцеждаше и последните им сили. Но още повече им тежеше унижението да работят по принуда на врага. Някои от тях ме познаха. Поздравих ги, но те не ми отговориха.
Качих се на една лодка и потеглих към подводницата. Възмущението като буря се надигаше в мен. Обхванат от безсилен гняв и мъка, аз дори не помислих какво да кажа на капитана и как да оправдая бягството си при туземците.
Капитан Сигемицу не ме очакваше. Той се изненада от моето внезапно появяване, но само за миг, след това очите му отново станаха студени, а лицето му безстрастно и непроницаемо.
- Какво значи това, съюзнико? - запита ме той, като почукваше тихо с молив по бюрото си и ме гледаше враждебно. - Аз мислех, че вашият велик вожд отдавна ви е изял заедно с костите, а вие се връщате здрав и невредим?
Макар в думите му да звучеше ирония, те ми подсказваха как да се оправдая. О, аз ще му разкажа такива страхотии за "свирепите диваци", че косите му ще настръхнат! Но преди да заговоря, той изведнъж стана и като впи в мен студените си очи, процеди със злоба:
- Изпратих ви да преговаряте с нашите врагове, а вие останахте при тях! Знаете ли как наказваме дезертьорите и предателите?
- Най-напред ме изслушайте - отвърнах аз, - а после мислете за наказанието.
Той отново седна и се намести по-удобно в креслото си:
- Говорете, аз слушам!
Разказах му една колкото невероятна, толкова и страшна история. Щом съм излязъл на брега, "диваците" ме хванали и ме откарали при своя малък главатар. Като ме видял главатарят изревал като разярен звяр и заповядал жив да ме опекат на огъня.
- Лъжете! - неочаквано ме прекъсна капитанът. Сега той ме гледаше хитро, с присвити очи и сякаш се усмихваше, защото зъбите му се показаха, но това беше "усмивката" на тигъра, който дебне жертвата си. Млъкнах смутен. Студена пот изби по челото ми. Избърсах я и потопих поглед към пода. Мислех, че лъжа добре, но капитанът не ми вярваше и това ме смути.
- Когато искахте да отидете на брега, за да уговорите главатаря да се предаде без бой, вие ни казахте, че той бил ваш побратим и пръв приятел, нали? - попита ме той. Кимнах с глава, защото това беше истина. Капитанът продължи.
- Казахте дори, че сте му ходили на гости - не помните ли? Тогава вие бяхте сигурен, че той ще се предаде без бой, а сега разправяте, че заповядал да ви опекат жив на огъня. Не намирате ли противоречие в думите си? Чакам вашия отговор, съюзнико... Бих искал да зная по-рано ли сте ме лъгали, когато искахте да отидете при своя побратим, или сега?
- Всичко, което съм ви говорил по-рано, е истина - отвърнах аз. - Но и това, което ви казвам сега, не е лъжа. Като ме видя, моят побратим ревна като див звяр срещу мен. Беше страшно разярен, защото ме смяташе за изменник. Той знаеше, че съм избягал от неговото племе и съм дошъл при вас, неговия враг. Чудно ли е след всичко това, че той искаше да постъпи с мен тъй, както се постъпва с предател?
- Какво стана по-нататък? - студено ме попита капитанът.
- Диваците ме вързаха за едно дърво... А когато подводницата се отдалечи, накладоха буен огън, задумкаха с тъпана и извиха лудешки танц...
- Защо накладоха огън? - усъмни се капитанът. - Нали цялото село гореше от нашите снаряди?
- Да - потвърдих аз, - селото гореше, но те смятаха, че този огън е запален от нечиста сила, и затова накладоха свой, свещен огън, получен по първобитен начин от търкането на две сухи дръвчета. И почнаха дивашките си танци. Представяте ли си моето положение - вързан за едно дърво, аз очаквах всеки миг да бъда хвърлен в пламъците... О, то беше ужасно! Аз още не мога да дойда на себе си.
- Казвате, че ви вързали за дърво? - отново ме прекъсна капитанът.
- Да, те ме вързаха за едно дърво...
- А пък аз съм чел - каза капитанът, като ме гледаше подозрително, - че диваците връзват жертвата си до огъня и играят около нея.
- Да - потвърдих, - и аз съм чел такова нещо. Но тия диваци ме вързаха далеч от огъня. Нали ви казах, те смятат своя огън за свещен и не искаха да го оскверняват с моята близост...
- Да го осквернят? Не разбирам...
- Ще ви обясня. Аз съм пакеги - бял човек или бял дявол, който осквернява всичко, до което се докосне.
- Но... доколкото си спомням, по-рано ми казахте, че те се отнасяли добре към вас?
- По-рано, когато ме смятаха за свой приятел - да. Но не забравяйте, че сега аз бях техен враг. Те гледаха на мен като на прокажен, вързаха ме далеч от огъня, за да не го оскверня. А после, като се наиграха, отвързаха ме от дървото и ме понесоха на ръце към кладата...
Пот шуртеше по лицето ми. Обърсах я и попитах:
- Мога ли да запуша?
- Разбира се! - Капитанът ми подаде цигари и нетърпеливо ме подкани:
- Продължавайте, аз слушам...
Той наистина ме слушаше напрегнато, облегнат на малкото си бюро.
- Понесоха ме на ръце, за да ме хвърлят на кладата, но в същия миг дотърча един туземец и каза, че жълтите дяволи хванали дъщерята на главния вожд и я откарали на подводницата.
- Жълтите дяволи? Така ли казаха?
- Да, сър, те така ви наричат. Тогава аз им казах:
"Оставете ме жив, аз ще спася дъщерята на главния вожд".
- Дъщерята на главния вожд? - трепна капитанът, като ме загледа втренчено. - Познавате ли я?
- Познавам я - отвърнах аз.
- Прекрасно, прекрасно!.. После какво стана?
- После аз повторно казах на туземците: "Ако ме оставите жив, аз ще помоля жълтия вожд да освободи дъщерята на тана Боамбо".
