По средата на поваленото дърво, над самата вода, бяха легнали по корем един гибон (бума) - малка пъргава маймунка - и една мангуста (кока) - животно, голямо колкото котка, с рунтава опашка и с остра муцуна като на мишка. Маймуната искаше да мине на левия бряг, а мангустата - на десния. Никоя от тях не искаше да отстъпи път на другата. Те бяха се срещнали по средата на дървото и се дебнеха, настръхнали една срещу друга. Маймуната се изправи на дългите си предни крака и издаде силен крясък, а мангустата дигна рунтавата си опашка право нагоре и я размаха из въздуха, като ръмжеше. Аз приготвих пушката си, но не бързах да стрелям. Не исках да убивам нито гибона, нито мангустата. Гибоните са дребни, безвредни маймуни. Те се хранят с плодове и млади издънки на някои растения, живеят на стада по дърветата, скачат от клон на клон, като се хващат с предните си несъразмерно дълги крайници, а понякога скачат от едно дърво на друго на разстояние до десетина метра. По земята се движат в полу-вертикално положение, но не могат да тичат тъй бързо, както по дърветата, защото задните им крака са къси. А мангустите са полезни, защото се хранят с отровни змии. Дори и отровата на очиларките не им действува. Те живеят обикновено на земята, но се качват и по дърветата да ловят птици. Краката им са къси, с остри нокти. С тях мангустата лови плячката си и се защищава от своите врагове. Сега тя се ежеше и съскаше срещу гибона, цяла настръхнала. Козината на дългата й опашка беше се изправила като бодлите на таралеж.

Аз се колебаех и не се решавах да стрелям. Изпитвах жалост към тия безвредни животни, пък и никога не бих ял от месото им.

По едно време се чу силен шум - над главите ни се изви една много голяма птица и като стрела се спусна към гибона и мангустата. В същия миг те се хвърлиха в различни страни и изчезнаха в гората. Като видя, че изтърва жертвите си, птицата размаха тежките си криле и полетя нагоре. Аз бързо дигнах пушката, прицелих се и гръмнах. Чу се остър писък, лявото крило на птицата увисна прекършено и тя падна в тръстиката. Обърнах се към Амбо - той беше клекнал на земята и притискаше ушите си с ръце. Гърмежът беше го оглушил и замаял.

- Страшно! - каза той, когато се опомни.

- Искаш ли да опиташ и ти? Той замаха с ръце:

- Не искам! Не искам!

Намерихме убитата птица в тръстиката. Беше едър качулат папагал с красиви, разноцветни пера на опашката. Подарих го на Амбо. Щом се върнахме в залива, той отиде в селото да разкаже на туземците за чудото, което беше видял. Помислих си: нека чуе и техният първожрец какви страшни пушки имат пакегите - това ще бъде полезно за нас.

Тринадесета глава. Вождът Боамбо ще умре от кадити. Дъщерята на главатаря. "Белият всичко може". Ястие от таро, ямс. Нощен риболов. Мрачният Арики. човек от Луната и тлъсти червеи.

I

Веднъж Амбо тичешком дойде в малкия залив, като махаше отчаяно с ръце и отдалеч викаше:

- Тана Боамбо ще умре! Ухапа го очиларка! Тана Боамбо ще умре от кадити!

Всички туземци, които бяха при лодките, хукнаха към селото.

- Кога го ухапа? - попитах аз сина на вожда.

- Сега, сега! Спаси го! Ти имаше кобрай за кадити!

Както винаги, чантата с лекарствата беше при мене. Аз я грабнах и бързо се впуснах след Амбо по пътеката през гората. Само след пет минути стигнахме в селището. Мегданът беше препълнен с мъже, жени и деца. Те силно викаха, сякаш се караха, а някои жени плачеха с глас и нареждаха, както нареждат у нас на умряло. Щом ме видяха, всички млъкнаха, а децата се скриха зад майките си и не смееха да се покажат. Повечето от тях за пръв път ме виждаха.

Амбо ме заведе в колибата на тана Боамбо. Седнал на нара, главатарят на племето беше обхванал с две ръце десния си крак и ритмично се клатеше напред-назад, сякаш се кланяше. Пред него стояха прави и сподавено плачеха две жени - едната стара, сигурно жената на Боамбо, а другата - същата млада девойка, която идваше заедно с главатаря при огъня да гледа как ще ни хвърлят в океана. Тя беше дъщерята на главатаря. Казваше се Зинга.

Боамбо простря крака си и аз видях над глезена малка раничка, от която се стичаха две кървави струйки. Незасъхналата кръв показваше, че змията неотдавна беше ухапала тоя нещастен човек.

Докато преглеждах раничката. в колибата влезе един стар, доста висок, сух туземец, препасан със седем пояса, окичени с разноцветни раковини. Веднага разбрах, че това е Арики, първожрецът на племето, за когото бяха ми разказвали Гахар и Амбо.

Намръщен и важен, първожрецът седна до вратата и оттам почна да наблюдава всяко мое движение. Аз извадих от чантата инжекцията, кутията с иглите, ампулите, малка стъклена чинийка и стъкло със спирт за горене, налях малко спирт в чинийката, драснах кибрит и го запалих. Всички, дори и болният, се отдръпнаха уплашени. Като обгорих иглата на пламъчето, аз счупих крайчеца на една ампула, всмуках серума в спринцовката и отидох при пострадалия. Казах му да се изправи и да се обърне с гръб към мене и докато разбере какво става, изпразних спринцовката в бедрото му. Главатарят леко потрепна, но не изохка. След това измих раничката, намазах я с йод и я превързах. Когато казах на пострадалия, че може да седне, той се учуди: лекуването беше свършило, а той мислеше, че още не е започнало.

Спасяването на главатаря зависеше от това, преди колко време го е ухапала отровната змия. Попитах го, но той не можа да ми обясни. Туземците нямаха представа за времето и не го пресмятаха като нас на секунди, минути и часове. За определяне на времето през деня те казваха: "ябом аро" - слънцето изгря, "ябом оралда" - слънцето е над главата, тоест в зенита, и "ябом аелда" - слънцето е под земята, значи, залязло. Когато искаха по-точно да определят някое събитие, те казваха: "Това стана, когато слънцето беше се показало над земята или когато слънцето още не беше стигнало над главата, или когато слънцето още не беше се скрило под земята". Така определяха времето между изгрев и обед, между обед и вечер.

Потърсих Амбо - с него по-добре се разбирахме и се надявах, че ще може да ми каже приблизително преди колко време змията е ухапала баща му. Но Амбо го нямаше в колибата. Той беше отишъл някъде. Тогава се обърнах към старата жена и я попитах къде е бил Амбо, когато се е случило нещастието, и дали веднага е тръгнал към залива да ме търси. Но вместо да ми отговори, жената на главатаря се сви в тъмния ъгъл на колибата и захлипа още по-силно. Зададох същия въпрос и на девойката. Тя се смути силно и едва чуто отговори: да, щом змията ухапала баща й, Амбо веднага тръгнал да ме търси.

Много по-късно научих защо майката и дъщерята тъй силно се смущаваха и вълнуваха от моите въпроси. Но тогава аз нищо не знаех и си обяснявах тяхната уплаха с нещастието, което беше сполетяло близкия им човек.

Направих сметка, че оттук до залива Амбо е отишъл за пет минути. От залива дотук - още пет, приготвянето на инжекцията ако беше траяло две-три минути, събираха се тринадесет минути. Ако това е така, мислех си аз, Боамбо ще бъде спасен. Колкото и силна да е отровата на очиларката, тя не може да умъртви такъв здрав и силен човек като главатаря за толкова кратко време!

Кракът на Боамбо отече. Беше настъпил критическият момент, когато серумът унищожава отровата и животът се бори със смъртта. Майката и дъщерята плачеха тихо. Отвън врявата на тълпата отново се засили, но щом се показах на вратата, всички млъкнаха като по даден знак.

Амбо влезе в колибата и загледа баща си с дълбоко съжаление. Лицето му беше бледно като на смъртник. Той не плачеше, но страдаше повече от всички.

Силният организъм на главатаря все още се бореше със смъртта. Най-после той престана да стене, излегна се на нара и почна да диша по-спокойно.

- Спасен! - тихо казах аз. - Тана Боамбо няма да умре.

Амбо се развика като обезумял от радост:

- Спасен! Спасен! Набу няма да умре!

Отвън тълпата го чу и поде радостно думите му: