Тогава Боамбо нареди на хората да седнат в лодките и да преградят пътя на ската откъм океана. На брега останаха само десетина туземци с копия. Тяхната задача беше най-трудна: те трябваше да се приближат до опасната риба и да й нанесат с копията смъртоносни удари, когато другите с лодките я подгонят към брега.

Лодките се наредиха в полукръг и се насочиха към ската. Той още не забелязваше опасността и спокойно лежеше, полюшван от тихите вълни. Боамбо даде знак и хората се приготвиха: едни изопнаха лъковете си, други издигнаха дългите си копия. На края на всяко копие беше привързан мехур от риба, пълен с въздух. Благодарение на него копието отлиташе по-далеч и по-сигурно попадаше в целта. Ръката на главатаря се отпусна надолу и десетина стрели полетяха към ската. Няколко от тях се забиха в синкавия му гръб. Той се преметна и плесна с опашка по водата. Разнесе се силен плясък, но туземците не се уплашиха, а като по даден знак почнаха да кряскат с всички сили и да гребат с лопатите. Скатът бързо заплува към брега. Тъкмо това искаха и туземците. Целта им беше да не пуснат рибата към дълбоките води, а да я прогонят към брега, където я чакаха ловците с дългите си копия. Скатът стигна плитчината, но щом коремът му се докосна до дъното, веднага се върна обратно към лодките. Туземците го посрещнаха с град от стрели и с още по-силни викове. Започна се опасна гонитба, която всяваше ужас не само у рибата, но и сред ловците. Скатът отново се върна към брега, като се мяташе в различни посоки. Няколко стрели бяха се забили вече в гърба му, но раните само го вбесяваха, без да могат да го обезсилят. Щом стигна пак на плитко, хората от брега се хвърлиха към ската и започнаха да му нанасят тежки удари с копията. Водата наоколо кипеше. Борбата трая само десетина минути, но тя беше ужасна.

Най-после рибата беше мъртва. Туземците я измъкнаха на брега, постлаха под нея листа от различни дървета и почнаха да я разрязват на късове със своите ножове от тръстика и мидени черупки. Те старателно събираха дългите кости на рибата, от които щяха да направят острия за стрелите си и губерки за шиене. Месото пренесоха в селото. Тази вечер те ще ядат печена риба и ще играят около огъня до полунощ.

III

Зинга тичешком стигна до отвесния бряг и след миг стройното й тъмношоколадово тяло полетя като стрела надолу. Водата се разпени и я погълна. Хиляди водни капки, пронизани от слънчевата светлина, се разлетяха наоколо. След малко тя се показа над водата и ми замаха с ръка:

- Хвърляй се! Надолу с главата!

Като се изкъпахме, ние си набрахме банани и седнахме под сянка на брега на малкия залив.

През нощта беше валял дъжд - пороен тропически дъжд с вятър, - но сутринта бе престанал и когато слънцето изгря, небето беше вече ясно и чисто като излъскан метал. Из топлия въздух над острова плуваше тънка прозрачна мъгла от изпарения, която бързо се разсейваше. Вятърът бе утихнал. Настъпваше един от ония немного горещи дни, напоени с гъста влага и ярко слънце.

Ние ядяхме сочни банани, току-що откъснати от дървото. Зинга ме разпитваше за страната, където бях се родил и израснал. И всичко, което й разказвах, й се струваше като приказка за далечен, фантастичен свят, какъвто тя не можеше да си представи. Но затова пък аз познавах много добре тоя свят: той беше заседнал здраво в паметта ми, в кръвта ми, във всяка клетка на тялото ми и не ми даваше покой.

Майка ми - мъдра, тиха, трудолюбива селянка - често ме наричаше неспокойна душа, защото никога не се задоволявах с това, което постигах, и винаги си създавах грижи, които ме тревожеха и отравяха радостта ми от постигнатото. Ето и сега, вместо да се радвам на красивата природа, на тишината, на спокойния живот между тия първобитни, добри хора, аз се тревожех за Смит. Арики не искаше и да чуе за неговото излизане на острова и плантаторът седеше в яхтата затворен като в клетка. Исках да му помогна, но как? Всичко зависеше от Арики, а той не даваше и да се спомене за "третия пакеги".

Спомних си за Канеамеа. Дъщерята на първожреца имаше добро сърце. За да ме спаси от заканите на баща си, тя беше му казала, че иска да стане моя сахе. Тя се страхуваше за моя живот, тревожеше се за моето спокойствие. Тя не беше като баща си зла, завистлива и злобна. Ако я помоля, може би ще се съгласи да помогне на Смит. Разбира се, тя не би казала на баща си, че е готова да стане сахе на плантатора. Смит беше стар човек. Но тя би могла да помоли безжалостния първожрец да не посяга на него. А за да стори това, тя трябва да види плантатора. Но къде да го види? Плантаторът за нищо на света не би се решил да се срещне с когото и да било от туземците на брега, пък и Канеамеа не би се решила да прави тайни срещи с непознат пакеги. Но би ли се съгласила тя да дойде на яхтата, когато никой от племето не смееше да се приближи до нея? Всички я смятаха като нещо много опасно и когато отиваха на риболов с лодките си, държаха се колкото се може по-далеч от нея. Не, Канеамеа не би се решила да дойде на яхтата. Най-малкото не би дръзнала да дойде сама...

Тогава ми хрумна друга мисъл. Да заведа на яхтата най-напред Зинга, а след това Зинга и Канеамеа.

Наближаваше обед. Зинга стана и каза, че трябва да си отива: майка й отишла някъде и й поръчала да сготви обед. Аз не я задържах. Само я помолих, преди да залезе слънцето, да се разходим с лодка из големия залив.

- Ще посрещнем луната - казах аз. - Искаш ли?

Тя се съгласи и ние се разделихме.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Лекият вечерник тихо шумеше между гъстия листак на дърветата. Горещината намаляваше. Малките вълни, които бяха накъдрили безбрежната шир на океана, леко люшкаха нашата лодка. Зинга гребеше с веслата като опитен лодкар. Високите хълмове се къпеха в слънчев блясък, долините потъваха в теменужнотъмни сенки, водопадите по височините на планината горяха като реки от злато, а в джунглата мастиленият полумрак се сгъстяваше. Лодката леко се плъзгаше към надводните скали, които се издигаха самотно като нарочно издялани каменни стълбове. Скоро наближихме двете скали, между които беше заседнала яхтата.

- Виж! Виж! - извика Зинга и ме дръпна за ръката.

Тя беше видяла яхтата.

- Да отидем там - казах аз.

- Не, не! Не искам!

- Защо?

- Опасно е!

- Не се страхувай - успокоих я аз. - Няма нищо опасно. Аз нали съм с тебе? Лодката се удари леко в борда на яхтата. Аз стъпих на корабната стълба и подадох ръка на Зинга. Тя нерешително се изкачи след мене на палубата. След това заслизахме по извитата стълба, която ни заведе в столовата. Зинга здраво се държеше за ръката ми и вървеше след мене покорно и плахо.

Смит и Стерн бяха в кабината на плантатора. Ние се появихме при тях неочаквано, без да ни усетят.

- Това е Зинга, дъщерята на главатаря Боамбо - казах им аз, като въведох Зинга в кабината.

Смит стана от канапето.

- Дъщеря на главатаря? - учуди се той. - Значи принцесата на острова?

- Нека бъде принцеса, щом това ви харесва...

- Защо не? - каза Смит, като се кланяше на Зинга. - Главатарят на всяко племе е малък крал. Голяма чест е за мене, мис.

Той подаде ръка на девойката, готов да целуне нейната, но тя отвърна глава от него и смутено ме погледна, сякаш искаше да каже: "Защо тъй смешно се върти тоя пакеги?"

- Тя е същата, която присъствува на нашата екзекуция, нали? - попита ме капитанът.

- Същата - потвърдих аз и като посочих на Зинга мекия фотьойл, казах й да седне.

Зинга неуверено седна. Всичко, което виждаше в кабината, беше ново за нея. Тя се озърташе плахо и на всичко се учудваше с детски възторг. Като видя образа си в голямото огледало, тя се сепна изненадана и възхитена. Приближи се до стъклото, огледа отражението на стройната си снага, на мургавото лице, на белите зъби, на черната коса, а когато срещна погледа си, черните й очи се присвиха от удоволствие. Тя за пръв път се виждаше в голямо огледало и по всичко личеше, че остана доволна от себе си.