Може би Александър повторил опита си да наложи повсеместно преклонение пред неговата царствена особа, ала никога не постигнал успех. Както вече споменахме, много по-успешно се оказало друго негово начинание — масовата женитба на македонските командири и ориенталските им избраници в Суза (вероятно през април 324 г.). Не по-малко прагматичен и лишен от всякаква романтика бил жестът на Александър да признае за легитимно извънбрачното съжителство на неговите редови войници с жени от най-различни ориенталски народи или племена. Основната му загриженост била насочена към осигуряването на бъдещо попълнение за войската му от ориенталци, предимно иранци, за да не бъде принуждаван непрекъснато да търси новобранци от Македония.
Решението на Александър за приемане и интегриране на ориенталски войски в редиците на македонската армия се оказало от критично значение с доста противоречиви последици. Към края на 328 г. Александър вече разполагал с кавалерийски части, съставени от жители на Согдиана и Бактрия, така че можело да се допусне, че той замислял изтеглянето на елитните македонски кавалерийски ескадрони от западен и централен Иран. През 327 г. той свикал за редовна военна служба новия набор в състав от тридесет хиляди млади иранци. Тъй като в качеството на общоприет език в империята му се налагал гръцкият (постепенно изместващ използвания от Ахеменидите арамейски език), той се разпоредил новобранците да започнат да учат гръцки30, както и да разучават очевидно по-ефективната тактическа постройка на македонската пехота. Когато донаборниците се събрали в Суза през 324 г., той ги приветствал като „наследници“ — за искрено огорчение на македонските войници. Новите набори вероятно представлявали някакво модифицирано продължение на сходната институция при Ахеменидите, но сега предназначена да осигурява попълнения за македонската пехота независимо от етническия състав или местните традиции. Обаче през 324 г. иранската кавалерия на практика започнала да се влива в ескадроните на гвардейската кавалерия, съставена само от македонци, но пооредяла от сраженията. Това било може би толкова смела и радикална мярка, колкото би било приемането на гурките от Непал в редиците на британската кралска гвардия. През същата година започнали да приемат персийски пехотинци в македонските фаланги, макар че командирите без изключение си оставали македонци. И накрая било сформирано ново (пето по ред) пехотно съединение със смесен състав — македонци и ориенталци — при това под командването на един ориенталец — Хистасп, който бил роден в Бактрия.
Вече никой не се съмнявал, че Александър ще се откаже от политиката си за смесен състав на войската. И въпреки бунта от Опи, породен именно от новата политическа линия на Александър, македонците — като заклети привърженици на традициите — били напълно безпомощни да преустановят този процес. Александър несъмнено имал правото да търси начини за разрешаване на проблемите около набирането на свежи попълнения за армията си, както и за реорганизирането й по нов образец, фундаментално ориентиран към допускането под бойните знамена на войници от ориенталски произход. Обаче не подбрал добре началото на кампанията си, нито пък се съобразявал с предпочитанията и схващанията на толкова изстрадалите македонски воини. Също като масовите бракосъчетания в Суза тази идея умряла заедно с Александър.
Обаче положението с новооснованите градове се оказало по-различно. Тези селищни центрове, появили се за съвсем кратък период от време, илюстрирали стремежа на Александър към разпространение на гръцката култура и цивилизация като инструменти за въздействие от страна на неговата имперска администрация. В една от ранните си риторични творби, посветена на неговата съдба, Плутарх твърди, че Александър лично основал повече от 72 града. Ала при по-внимателните и по-скептично ориентирани проучвания на археолозите се е установило, че този брой следва да бъде рязко намален — основаните от Александър градове са седемнадесет.
Вероятно не е съществувала само една опростена причина за основаването на тези нови градове. Мнозинството от тези Александрии се намирали в източен Иран, така че по всяка вероятност те са служели само за разгръщане на системата на Ахеменидите за контролиране на провинциите в империята чрез местни военни бази. Това обаче още не означава, че контролът върху тях е бил тотален и вездесъщ. Дори в самия Иран е имало племена и народности като уксите (в земите югоизточно от Суза) и косайените (обитаващи планините Загрос, граничещи с Мидия), които никога не били напълно подчинени на Ахеменидите. Тези племена дори подлагали господарите си на сериозни изпитания, като изисквали от тях — и получавали — „данък“ под формата на транзитни такси за преминаване на имперските армии през техните територии. Александър ги атакувал с присъщата си енергия, ала дори и той не успял да ги покори окончателно. Въпреки това военните пунктове, разпръснати из цял Иран, служели като възлови точки в надалеко разпростиращата се снабдителна и комуникационна мрежа.
Чисто военните селища по начало трябвало да се различават от истинските полиси — градове, основани от Александър и изграждани в гръцки стил с пълен комплект от граждански структури. Много от тях, приели имената на най-близките съществуващи села, като обитателите както на военните селища, така и на градовете били едни и същи: македонски ветерани, вече негодни за военна служба, и гръцки наемници. Но някои Александрии, включително първата от тях, кралицата на всичките Александрии — днешната Александрия в Египет — не само че била основана като полис, но била така разположена, че да служи за бъдещ център на търговията много столетия след като изчезнала империята на основателя на града. Покрай търговията винаги се разпространява и културата, затова веднъж Александър споделил, че трябвало да продължи да основава нови градове, за да насърчава племената от планинските местности, водещи номадско съществуване, да се преориентират към заседнал и мирен живот. С това той следвал стъпките на баща си.
Независимо дали Александър съзнателно е преследвал точно това или не, но много от основаните от него градове и селища се превърнали в центрове на елинизацията. Това се доказва както от археологическите открития, така и от лингвистичните изследвания.
През зимата на 1978/9 г. съветски археолози разкриха забележителна поредица от древни погребения — непосредствено край разположения в малък оазис град Шеберган в северен Афганистан (който тогава се намираше в границите на Съветската Централна Азия). Разкопките били извършени в местността, известна като Хълма на златото — надгробна могила, издигаща се там от незапомнени времена. В древността тези земи спадали към Бактрия, заедно с цялата равнина южно от Хиндукуш, на север от бреговете на Амударя (с древно название Окс). Откритията са просто зашеметяващи: двадесет и една хиляди златни предмети в шест погребални камери. Те са датирани към края на последното хилядолетие пр.Хр. и са били оставени там от кушанските номади. Културната смесица от местните азиатски традиции и заимстванията от гърците е особено впечатляваща. В една от камерите бил открит конски череп, в друга — череп на млада жена със сребърна монета между зъбите — вероятно за таксата, която трябвало да бъде платена на лодкаря Харон, превозващ душите в последното им пътуване през река Стикс към гръцкия свят на мъртвите (Хадес). На една златна ножница били гравирани дракони с криле, обсипани с тюркоази, в мига, в който връхлитат върху гърчещи се на земята леопарди; наблизо била открита статуя на гръцката богиня Афродита, но видоизменена според представите на бактрийците за женствена красота (с добре оформен таз и общо закръглена, с малки, но щръкнали гърди).
В чисто организационен и административен аспект обаче новата империя на Александър оставила сравнително незначително наследство. Запазено било по-скоро нейното име, отколкото идеите на нейния основател или неговите постижения, които били изключително разумни, но в същото време и не по-малко амбициозни, за да успеят династиите на наследниците на Александър да се опитат да ги приложат и увековечат. Но елинистичният свят в следалександровата епоха успял да постигне мечтаното от него единство посредством разпространението на формите на гръцката духовност (не само религията, но и литературата, театъра и музиката).
