Във вид на скулптурен барелеф това е изразено в гробницата на финикиеца Абдалоним, цар на Сидон. Признат за владетел от Александър в края на тридесетте години на IV век пр.Хр., той му останал предан докрай. След смъртта му тялото му било погребано в каменен саркофаг, на чиито стени били изобразени сцени, които биха зарадвали очите и сърцето на покойния император, покровител на винаги лоялния Абдалоним. Доминират две лесно различими теми: войната и ловът. По всяка вероятност Александър и в задгробния си живот продължава да се отдава на любимото си развлечение — лова.

Сцената с възстановяването на Александър от едва ли не фаталното му раняване в Индия през 325 г. и фанатичните приветствия на неговите войски, когато узнали за изцеляването му, доказва, че той бил приеман едва ли не като необикновено и дори свръхестествено създание. Но що за човек е бил той, ако трябва да се гледа на него именно като такъв, а не като на бог или герой (полубожество) като Херкулес и другите му събратя от древногръцката митология? Дали наистина е бил онзи разумен и разсъдлив Александър, който ни описва Улрих Вилкен? Или изискан кавалер и мечтател, както ни е представен от У. У. Тарн? Или пък титан и фюрер — според визията на Фриц Шахермайер? Или като герой от епоса на Омир — от творбата на Робин Лейн Фокс? Или аморалният и безжалостно прагматичен образ в изследванията на Ернст Бадиан и Брайън Бозуърт? Или никой от гореизброените варианти? Или по нещо от всичките тях? Или нещо съвсем друго? Можете да направите залозите си, дами и господа.

След смъртта на Александър във Вавилон в началото на юни 323 г. пр.Хр. (при донякъде неясните обстоятелства, описани в предишната глава), последвал неизбежният период на объркване и несигурност. Пердика, който се изявявал като маршал на империята и бил сред най-ревностните поддръжници на идеята за укрепване на бойната мощ на македонската войска, съставил документ, който той обявил за сборник от черновите на „последните“ планове на Александър (във всеки случай последните, които владетелят на Азия би могъл да състави преди преждевременната си кончина). Според слуховете тези планове били записани от Александър в неговите „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата), но единственото свидетелство за тях се дава в не много надеждната „Историческа библиотека“ на Диодор. Следователно ние не можем да сме сигурни каква част от тези планове е достоверна и точно пресъздадена, въпреки че нито един план не изглежда като несъмнен фалшификат.

Според Диодор в този документ се споменавало за пет основни проекта. Най-важният от тях, както в политическо, така и във военно отношение, бил посветен на замисъла да се построят около хиляда бойни кораба за предвиждания грандиозен поход по море срещу Картаген (в земите на днешния Тунис), както и срещу другите обитатели на западното Средиземноморие (Либия, Сицилия, Иберия). Разбира се, походът трябвало да се проведе след друг един поход — насочен срещу арабите от Арабския полуостров, за който Александър вече бил започнал сериозни приготовления, преди да умре (или да бъде отровен). Сред останалите четири основни проекта първият бил посветен на издигането на храмове: три в Гърция, три в Македония (включително един посветен на Зевс в Диум — свещен град за македонците, намиращ се в подножието на планината Олимп), както и един изключително пищен храмов комплекс в Илиум (Нова Троя), който пък трябвало да бъде посветен на богинята Атина. Вторият проект предвиждал съоръжаването на гигантска погребална клада във Вавилон, струваща от десет до дванадесет таланта, в чест на починалия в Ектабана през зимата на 324/3 г. Хефестион. Третият проект касаел изграждането на пирамида в памет на бащата на Александър — Филип. Четвъртият план на Александър предвиждал масово преселение на хора между Европа и Азия и основаването на градове и села около тях, за да бъдат заселени там новите преселници (процес, наричан от гърците „синоесизъм“).

Пердика обаче представил предполагаемо достоверния документ на вниманието на войската, за да могат македонски воини да го отхвърлят като онези екстремални проекти на вече бившия си предводител, срещу които те вече се били научили да възразяват, откакто за пръв път (през 325 г.) се противопоставили на заповедта на Александър да продължават с настъплението отвъд индийската река Хифаз. С други думи дори „Дневници на експедицията в Азия“ (Хипомнемата) да не са били съставени или диктувани лично от Александър, те все пак са съдържали проекти, за които неговите войници са вярвали, че са били записани според неговите замисли. Тези планове по един своеобразен начин ни позволяват да се запознаем по-отблизо с Александър като човек, при това в един конкретен етап от неговата кариера, което е особено ценно, след като не разполагаме с достоверна негова автобиография.

Независимо каква точно е била автентичността на тези планове, авторският коментар на Ариан в началото на седмия, последен том от неговия „Анабазис“ звучи като поредното признание за величието на Александър:

Да „търси… непознати земи“, „да се стреми да постигне максималното“. Ариан ясно ни подсказва, че тук се крие още нещо. Може би ще се окаже възможно да го проумеем, ако изследваме издигането на Александър посредством пристрастията му към неговите кумири. Той започнал с Омировия герой Ахил, продължил с Херкулес като герой от всемирен мащаб (превърнат накрая в бог) и завършил с Дионис като бог на виното, промените и духовното освобождение. Може би всичко това му е помогнало да започне да възприема себе си като бог, господстващ над една световна империя? Това със сигурност олицетворявало „стремежа му да постигне най-възвишеното, на което бил способен“ — една осъвременена версия на древния идеал на Омир за аристократите на духа, които освен това са аристократи по произход и аристократи според способностите си и подвизите си.

През 335 г. Александър бил обзет от копнежа да завладее земите от северния бряг на Дунава. През 333 г. копнеел да посети двореца на отдавна умрелия фригийски цар Гордий и неговия син Мидас, за да развърже Гордиевия възел към ярема на царската колесница. През 332 г. бил обзет от копнежа да основе нов град в делтата на Нил — градът, който се превърнал в най-известния и най-влиятелния от няколкото Александрии, основани от него. През 332/1 г. бил обхванат от копнеж да посети светилището на оракула на Амон в либийския оазис Сива. През зимата на 327/6 г. не можал да устои на копнежа да превземе величествената скала Аорн, надвесена над река Инд. През 326 г. изпитал още по-неотразим копнеж да посети планината Мерус край Ниса, не много далеч от Аорн в южна посока. През 324 г. бил обзет от копнежа да отплава по течението на реките Тигър и Ефрат към Персийския залив. През 323 г. изпитал последния пристъп на неудържим копнеж, този път посветен на изследването на Каспийско море.

Този списък е донякъде ориентировъчен и затова не може да послужи като доказателство, че точно такива копнежи са мотивирали Александър. Наистина никак не е лесно да се устои на изкушението да се идентифицира истинския Александър с образа, познат ни от статуите и бюстовете със замечтан и вперен нейде надалеч взор като естетическа визуализация на тези непреодолими страсти (pothos). Но като че ли е съществувал общ елемент, изразяващ се в търсене, в преследване на шансовете да извърши или поне да бъде свидетел на нещо необичайно, което се намира отвъд нормалния кръгозор от познания за повечето от простосмъртните. В три от цитираните осем случая Ариан изрично свързва мотива от тези копнежи или pothos с мотива за съперничество с Херкулес и/или Дионис. Всичко това ни насочва към извода, че Александър винаги се е стремял изцяло да задоволява поривите си от подобно естество. Или поне се опитвал да се проектира в личност, за която такива копнежи са свързващ компонент. Според мен такава е била рамката, в която Александър искал да попадне и това е очаквал да бъде възприето от съвременниците му — индивид с житейска рамка, далеч надхвърляща обичайното.