Два важни епизода илюстрират промяната в отношенията между Александър и македонците. Някъде към април 324 г. в гр. Суза, в Елам, не по-малко от осемдесет и седем от най-близките сподвижници на Александър — начело със самия него — се оженили официално за персийски жени от благороден произход, при това церемониите се провеждали изцяло според местните азиатски ритуали. Приближените пълководци от царската свита, сред които предводителите на гвардията и на другите елитни войскови части, се оженили формално, според ориенталските ритуали, за жени от средите на най-знатните персийски родове. В същото време Александър официално признал за легитимни бракове дотогава неформалните връзки между десетина хиляди от македонските войници и жени ориенталки, като се разпоредил на всяка новобрачна двойка да бъде предоставен сватбен дар от негово име. Това, което знатните македонски младоженци си мислели за тези масови бракосъчетания, се демонстрира от факта, че всички освен един — Селевк, бъдещият цар Селевк I — побързали да изоставят натрапените им местни съпруги веднага след смъртта на Александър. Но още по-ясно било какво цели Александър с тези демонстративни женитби, с този грандиозен акт на сближаване на двете нации: новата управляваща класа на неговата империя трябвало да бъде от смесена персийско-македонска раса.

Това свое намерение той подсилил и допълнил с подхода си към набиране на нови войници, като целял да подобри милитаризираната инфраструктура на своята нова имперска армия. В началото на лятото на 324 г. около тридесет хиляди персийски пехотинци пристигнали в Суза. Те били наети през 327 г. и съзнателно били обучавани във военно изкуство по македонски маниер, като Александър се обръщал към тях със съвсем откровеното, макар и крайно нетактично прозвище „моите наследници“. Задачата им била да наследят и да заменят остаряващите македонски ветерани, чието време явно изтичало. Дори щедрото раздаване на златни и сребърни монети само отлагало взрива на негодувание сред македонската войска, както свидетелства бунтът в Опи. Но Александър се оказал подготвен и за това. Неговите безмилостни и брутални мерки говорят по-красноречиво от всичките речи, които произнесъл пред войниците. Десет хиляди ветерани, заедно с онези, които съвсем наскоро се „оженили“ за своите ориенталски избраници с благословията на Александър, сега трябвало да напуснат войската и да потеглят по обратния път към родната Македония. Но със следващата си заповед Александър ги задължавал да оставят там, в Персия, потомците си от браковете с ориенталските жени, защото тези деца един ден щели да съставят гръбнака на бъдещата имперска армия.

Решителната промяна от 342 г. в политиката на Александър към всестранна ориентализация на империята отчуждил от него не само македонската аристокрация, но и редовите македонски воини. Това може да послужи като символично мерило за напредъка, изминат от него през последните дванадесет години, за да достигне накрая дотам, че той да не се чувства задължен да се съобразява нито с македонските аристократи, нито с македонски войници. Така както през 330 г. изоставил панелинския поход, така сега се отрекъл от тясношовинистичния македонски империализъм. Наистина висшите офицери в неговия двор — като например четиримата прославени военачалници в империята му Хефестион, Пердика, Кратер и Птоломей — все още си оставали македонци. Именно от техните редици, след неговата смърт, произлезли бъдещите владетели на обособените части от обширната му империя. Ала те се добрали до високите си постове и санове, катерейки се по труповете на избитите си съратници македонци, които по една или друга причина били обявени от Александър за недостатъчно лоялни към него. Така че всичките тези бързо издигнали се предводители били сред най-близките приятели на Александър.

Надянал царствената мантия на баща си едва на крехката двадесетгодишна възраст, едновременно с коронясването си за цар на Македония Александър поел ролята и на предводител на Коринтския съюз. Освен това той дръзко се олицетворявал с чутовния Омиров герой Ахил и се обявил формално за освободител на гърците от Мала Азия, които от век и половина били заставени да се примиряват с унизителния за тях статут на поданици на Персийската империя. В своя трактат „Политика“ бившият учител на Александър — Аристотел — споделял пожеланията си за установяване на единна „политея“ или обща политическа организация за всички гърци, като припомнял, че ако постигнат тази висока цел, те ще владеят света. По времето, когато Аристотел творял в Атина (тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), неговият бивш ученик преплавал морето и навлязъл в Азия с мисия, която можела да бъде възприема като опит за изграждане на една обща „политея“ за всички гърци, обаче под водачеството на един човек.

Аристотел бил грък, но с много тесни семейни връзки с македонската аристокрация и личен приближен на царя на Македония, така че може би не намирал тази перспектива за твърде заплашителна. Обаче огромното мнозинство от гърците, в стремежа си да се разграничават от македонците, вероятно гледали по-различно на ситуацията. Чак до последната и решителна битка срещу Великия цар на Персия повече гърци воювали срещу Александър, отколкото в редиците на неговата войска. През периода 336–322 г. значителен брой гръцки градове и федерации в континентална Гърция с оръжие в ръце едновременно въстанали срещу монархията на Александър (или по-скоро срещу неговия наместник в Македония Антипатър, който изпълнявал ролята и на регент на Гърция). Между впрочем именно Александър и Антипатър били отговорни — или поне повечето от гърците считали така — за унищожаването на гръцките свободи както в европейската континентална Гърция, така и в гръцките колонии в Мала Азия.

Как би могъл да се обясни този привиден парадокс? Ще се опитам да докажа, че това въобще не е било парадокс и че отношението на Александър към гърците — към всички гърци, както колективно, така и индивидуално — е било напълно последователно, в смисъл че никога не се отклонявал от преследването на идеала си — увеличаване на своето могъщество и слава. Това обаче още не означава, че той не споделял извисените идеали на елинизма и не се опитвал да ги разпространява в широки граници; само че Александър не допускал подкрепата на който и да е алтруистичен идеал да препречва пътя на неговото самоутвърждаване, докато накрая се превърнал в син на един не-гръцки бог и на свой ред — в ново божество.

През втората година от царуването на Александър — преди той да напусне Европа (както по-късно се оказало, това било извънредно благоприятно за гърците) — съдбата поднесла едно решително изпитание за Гърция. Става дума за разрушаването на Тива през 335 г. През последното десетилетие, след поражението, което нанесла на Спарта, Тива се издигнала като първостепенната военна сила в континентална Гърция. Оказало се обаче, че Филип не пропилял годините от 368 до 365, когато още съвсем млад бил заточен в Тива като принц и заложник. По време на Втората свещена война (356–346) за контрола на светилището в Делфи, Тива вече не била толкова велика сила, а по-скоро съюзник на северния си съсед Филип и заклет враг на съседите си от юг и запад (Атина и Фокий). Но през 339 г. атинският политик Демостен успял да постигне сериозен дипломатически успех, като убедил тиванците да се присъединят към гръцката коалиция, създадена за противодействие срещу инвазията на Филип.

На следващата година край Херонея в Беотия (на северозапад от Тива) се стигнало до решителна битка, чийто резултат бил пълната победа на Филип. Един паметник с величествен каменен лъв се издига и до днес на бойното поле.

Беотийската феодална държава, на която от 378 г. начело била Тива, се разпаднала, като водачите на антимакедонската опозиция били избити или прогонени. В Кадмея (тиванския акропол) бил настанен македонски гарнизон, а Тива, за чиито граждани се предполагало, че вече били укротени и изпаднали в примирение, била присъединена заедно с повечето градове от гръцките земи на юг от Македония към новоучредения от Филип Коринтски съюз.