Подобно било отношението на Александър и към стила на обличане — постепенно той възприел някакъв нов и странен, смесен персийско-македонски стил. Сходни били и съображенията му при уреждането на царския двор, който все повече заприличвал на двор на източен владетел (включително и наличието на пищен ориенталски харем). Но в същото време той бил наясно с предпочитанията и стремежите на своите македонски офицери и войници. Именно заради това се стараел да поддържа съчетаващи се форми на македонско-ориенталското царствено величие — както по отношение на ритуалите, така относно царствените си одежди и другите емблеми на властта. На това се дължи и първоначалното му решение да поддържа два двора — един персийски и един гръко-македонски с двама различни дворцови управители и две свити от придворни. Ала дори и този начален, сравнително ограничен ориентализъм се оказал прекалено противен за Черния Клейт, който по някое време започнал да се оплаква, че „бил безкрайно огорчен както от увлечението на Александър по източния стил на живот [Ариан буквално го предава с думите: «много по-варварски»] и от не по-малко отблъскващото подлизурство на придворните пред новия владетел“. Но той може да е имал и някакви лични причини да се чувства така, затова ние ще трябва да приемем, че опозицията на Клейт срещу Александър не е била изцяло стъпила върху някакви принципи. Във всеки случай по време на пиянския пир през есента на 328 г. в Мараканда (днешния Самарканд в Узбекистан) се стигнало до ожесточено спречкване между Александър и Клейт. Последният допуснал фаталната за него грешка да обвини Александър в омаловажаване на постиженията на баща му Филип. Изгубил контрол, тежко пияният Александър пробол смъртоносно Клейт с едно копие.
Войската, чието изхранване зависело вече само от Александър, не закъсняла да обяви Клейт за виновен в измяна. Несъмнено Александър се разкайвал горчиво за непростимата си постъпка. Но личните му преживявания по никакъв начин не трябвало да възпрепятстват амбициозната му програма за ориентализация на империята. През 327 г. той се опитал да започне постепенното сливане на двата царски двора — персийския и гръко-македонския, като се разпоредил македонците и гърците сред неговите най-изтъкнати приближени и придворни да започват да се държат като перси, а не обратното. Именно тогава той ги задължил да изпълняват пред него ритуалния жест на „проскинезиса“ или дълбокия ориенталски поклон, което в персийските дворцови церемонии от векове било прието като израз на почит към абсолютния владетел. В двора на Великия цар този ритуал бил задължителен за всички независимо от техния сан, ранг или заслуги пред империята. Може би простолюдието само се чувствало задължено да се просва на длани и колене пред всемогъщия победител, но все пак поне отначало на най-видните пълководци от войската на Александър било позволявано да се ограничават само с лек поклон от изправено положение. За гърците — а това било валидно и за македонците — проскинезата означала признание на божествения произход на владетеля. Макар че Калистен от все сърце да желаел да описва Александър в хрониките си като „син на Зевс“, той все пак се оказал неподготвен да му се прекланя като пред жив бог. Съпротивата му се основавала на разбиранията на всички гърци от онази епоха, според които персите били по душа варвари и ориенталци, а освен това нали били наскоро победени врагове, така че кому било нужно да им подражават?
Експериментът по сливането на двата дворцови стила бил ръководен от добрия и предан Хефестион, но всичко ужасно се объркало и то най-вече заради противопоставянето на Калистен, който много често увличал всички около себе си в безкрайни спорове и препирни. През пролетта на 327 г. опозицията срещу новостите, въведени от царя, се разраствала все повече. Дворцовите пажове, които поради задълженията си най-често трябвало да се кланят пред Александър, замислили заговор, оглавяван от Хермолай. Според слуховете Хермолай се заел със заговора, понеже се чувствал жестоко засегнат от своя цар и пряк господар — също както навремето Павзаний, убиеца на Филип. Говорело се, че причината за неговото оскърбление било присъденото му тежко наказание за нарушение на дворцовия протокол по време на един лов за мечки, когато той изскочил напред и убил една мечка, считана за най-славната плячка в този лов, вместо да я остави да бъде пронизана от копието на Александър. Хермолай и най-малко още шестима от дворцовите пажове били осъдени и екзекутирани от войниците. Птоломей съобщава, че името на Хермолай по-късно било намесено в този заговор, което се оказало много удобно за целите на дворцовата политика на Александър, и вероятно на това се дължал фактът, че именно Хермолай бил незабавно подложен на мъчения и екзекутиран.
С други думи Александър се подготвял изцяло да заложи на политиката, водеща към всестранна ориентализация на империята му. Няма съмнение, че по време на осъществяването на този процес той стигнал до съдбоносното решение: единственият начин да се справи с всички затруднения и да запуши устата на всеки по-сериозен опонент е да го ликвидира и същевременно да издига до най-високите постове в империята си онези, които изявяват готовност да останат лоялни лично към него.
В отговор на надигащото се скрито напрежение през 327/6 г. Александър предприел най-голямата си авантюра в цялата си прославена кампания — експедицията до „Индия“ (по-точно в земите на днешния Пакистан и на индийския щат Кашмир). Тогава именно той извоювал една от най-впечатляващите си бляскави победи — срещу Пор (раджата на Поравас) край река Хидасп (наричана днес Джелум). В края на краищата лесно можем да си представим горчивината, която изпитал той след първото си „отстъпление“ — отказа на неговите прославени и изпитани в толкова много битки македонски ветерани да продължат под неговото командване още по̀ на изток отвъд р. Хидасп. Това, което е най-забележителното в случая, е реакцията на Александър, нетипична за него и крайно неразумна. Той решил да накаже сурово войниците за тяхната нелоялност към него (поне така изглеждало това решение в неговите представи), като им заповядал в пълно бойно снаряжение, което тогава можело да бъде оставено в обоза, да продължат към сърцето на Индия въпреки тежките загуби по този опасен маршрут, а после да се завърнат обратно в Персия през горещата пустиня Гедрозия (днешната пустиня Макран в Белуджистан). Това е свидетелство за сериозна грешка в преценката. На всичкото отгоре, когато най-после македонците успели да се измъкнат от пустинята през зимата на 325/4 г., Александър узнал, че в повече от половината от земите на новосъздадената от него империя се забелязват признаци за сериозни смутове или открити опити за бунтове.
Съвременниците описвали реакцията на Александър спрямо така създалата се ситуация като началото на неописуемо жесток терор. Вероятно са имали право. Поне осем от сатрапите били свалени от постовете си, като трима (или четирима) от тях, които били замесени в заговора за убийството на Парменион преди почти шест години, били екзекутирани, включително и Клеандър, брат на Коний. Самият Коний допуснал сериозната грешка да говори срещу царя пред своите подчинени хипаспи и скоро след това смъртта го застигнала. Вероятно на този етап Александър се опасявал от безредици сред войската, въпреки че вече успял да я превърне в послушен инструмент в ръцете си. Нали някои от най-знатните македонски пълководци все още притежавали значително влияние сред офицерите и войниците. Например един от тях — споменатият Харпал, пазител на имперската хазна, толкова се страхувал от възмездието на Александър, че преценил, че именно тогава е настъпил най-удобният час за бягство от Азия в Гърция, макар да бил близък приятел на царя още от юношеските им години. Трябва да се признае, че това не му се случвало за пръв път: Харпал замислял връщането си още в Гърция преди битката при Ис, но все пак бил оправдан и възстановен на поста си. При бягството си Харпал задигнал много голяма сума пари (според гръцките стандарти за богатство), като част от тях той употребил за обществените начинания на атиняните. Това косвено допринесло за надигането на гърците срещу македонците веднага след смъртта на Александър през лятото на 323 г. Вероятно до мига на смъртта си той все още не бил успял да отстрани всичките щети от административните и политически промени от зимата на 325/4 г. Противопоставянето и междуособиците сред най-близките му приближени и висшите командири от войската се оказал зловещ резултат от сгъстяването на атмосферата на подозрения и страхове, засети от Александър, при това напълно съзнателно.