И накрая, вместо обобщение, трябва да се опитаме да отговорим на един от най-сложните въпроси, поставяни пред историците: с какво Александър е променил света, неговия собствен свят или света въобще, пряко или косвено, и как е повлиял на бъдещото развитие на човечеството от античността до наши дни? На този въпрос трудно може да се даде еднозначен отговор. Лично моят отговор е двузначен. В резултат на постиженията на Александър била подготвена основата за възникване на източната половина на могъщата Римска империя, която по същество представлявала елинизираният Близък изток — пряка последица от обширните завоеванията на Александър. В границите на същата тази Източна римска империя християнството процъфтявало и се разпространявало. Макар по произход да било източна религия, в някои от най-влиятелните си форми то се превърнало в израз на западния дух и дори стълб на западната цивилизация.

Именно образът (или може би миражът) на тази християнска цивилизация след фаталното съчетание с изопачения контраобраз на исляма като другото „аз“ на Ориента, е довел до многобройните конфликти между Изтока и Запада, последният от които е войната срещу Ирак от 2003 г. Този конфликт се водеше в буквалния и метафоричния смисъл за териториите, които Александър е завоювал след решителната битка при Гавгамела и където е умрял осем години след нея. Усложненията и последиците от този конфликт и свързаната с него терористична война ще ни съпътстват още много години занапред. Затова е ценно да си припомним, че в чисто религиозни измерения ислямът, също като християнството, са разновидности на монотеизма, създаден в лоното на юдаизма.

Древните евреи също поискали своя дял от наследството на Александър, при това толкова разгорещено, че дори били готови да го „поканят“ да посети Йерусалим, за да отдаде почит на единствения истински Бог. Тази измислица, съчинена вероятно с благородна цел, била втъкана в един от диалозите в пътеписа на Робърт Байрон от 1932 г., озаглавен „Пътят към Оксиана“:

Но ислямът се справил по-добре от юдаизма, като отредил на Александър почетно място в своя пантеон. Следователно може би вече е настъпило времето, когато всички ние, независимо от религиозните ни убеждения, можем да преоткрием Александър като символ на мирното мултиетническо съжителство.

1. Английската дума за източници — „sources“ — е производна от френската метафора за извори, примерно извори на реки36. Понякога източниците или изворите на сведения за Александър не само че ни заливат с пресолена вода, но са пристрастно оцветени или просто замърсени още от самото дъно на всеки извор. Мълниеносно бляскавият и ускореният като полет на метеорит възход на Александър провокирал прииждането на такъв потоп от писания (като се започне от писаното за него приживе), че всичко това едва ли може да се нарече „исторически източници“. Постиженията на Александър до такава степен са вълнували умовете на хората, че от античността до днес хиляди средства за писане — от гъши пера до компютърни клавиатури — се занимават само с тази тема. Самият Александър е предприел необичайни мерки — които обаче не са били безпрецедентни според мащабите на Близкия изток — в опитите си да се подсигури, че единствено неговата версия за събитията ще се окаже най-широко и най-авторитетно разпространяваната. Ала днес се оказва, че дори най-ранните от оцелелите и по-сериозни описания не само че са доста постни, но и са били съставени много столетия след смъртта му. Освен това са били създавани при доста по-различен културен и исторически контекст в сравнение с този по времето на Александър и неговата смърт. Ето един пример:

2. „Това е един от парадоксите на историята (и историографията). Този цар, който взел необичайни за неговото време мерки да бъдат записани събитията около неговото царуване и чиято кариера била до такава степен сензационна, че било невъзможно да не привлече вниманието на историците, които са били негови съвременници, а някои от тях дори негови съратници, нищо не може да разкаже на стотиците бъдещи историци от по-късните епохи, които веднага могат да разпознаят един интересен сюжет още щом се запознаят с него и след това не могат му устоят, защото за тези историци всичко свързано с Александър се оказва само една енигма.“

Дж. Т. Грифит (ред.), „Александър Велики: Основните проблеми“

3. Задачата на тази книга е да разнищи цялото това кълбо от парадокси и енигми, заплитани както в античността, така и в наши дни — процес, за който не е изключено да се окаже, че ще продължи и в бъдещето. В това Приложение интересуващите се читатели могат да намерят по-задълбочено третиране на източниците — както писмени, така и неписмени; документални и плодове на писателско въображение, археологически или творби на изкуствата — на които се основава моето изследване.

4. Преобладаващата част от материалите, завещани ни от източниците, по принцип са в писмена форма. Те се състоят от литературни описания — независимо дали става дума за истории или биографии — на стремежите и постиженията на Александър, записани много по-късно, както и от документи от неговата съвременност като официални държавни декрети или частни религиозни посвещения. Но съществуват и множество съвременни (т.е. от Александровата епоха) и несъвременни материални доказателства, разпръснати по огромната територия, обхваната от полето на дейност на Александър — от Епир в северозападна Гърция до делтата на Инд, от Дунав до Нил. Важен компонент на тези свидетелства са многобройните образи на Александър в картини, статуи или монети, които ни представят различни версии за неговите черти. Тези артефакти са били предназначени да привличат вниманието на значителната част от населението, която не е можела да чете гръцки или въобще е била неграмотна. Тези артефакти в никакъв случай не са по-маловажни като източници на сведения за Александър.

5. Често се повтаря, че търсенето на историческата истина за Александър напомня на търсенето на историческата истина за Христос. Много от съвременниците на Александър са били заинтересувани да представят свои версии за това, което той е изрекъл или сторил, обаче на никой от тях истинските слова не са били запазени буквално. Онези писатели, чиито писания са оцелели чак до нас, са имали интерес в записването или пресъздаването на конкретен образ на техния герой — или грабител — с цел обучение на съвременниците им или на потомците им, като в резултат на това плодовете от труда на привържениците и на двете тенденции (представящи Александър като герой или като грабител) са крайно противоречиви поне в преобладаващата си част. За да се добие представа (според модерните разбирания) за противоречивостта на античните източници, ще бъде достатъчно да се каже, че напомнят на поглъщащата страст на холивудския актьор и продуцент Мел Гибсън към филмите на евангелска тематика.37 В крайна сметка Мел Гибсън успя да постигне дълбокото разграничаване в оценките на представителите на различните религиозни общности, които имат запазени права и интереси в изобразяването на Христос като историческа личност.

6. С други думи, въпреки че оцелелите свидетелства са изобилни в количествено отношение, те са много бедни откъм качество, противоречиви, тенденциозни и в преобладаващата си част не са от епохата на Александър. В това отношение ние още отсега можем да отхвърлим всичко, което ни предлага така наречената „Александрова романтика“, чието алтернативно название е „Псевдо-Калистен“ (причината за възникването на това наименование ще бъде обяснена по-долу). В тази съвкупност от източници наистина се съдържа обилен фактологичен материал, но той е попаднал там само по случайност. В тези писания и предания подборът на фактите се е основавал на хрумванията и фантазиите на авторите, които са били толкова много — или по-скоро толкова малко — свързани с истинския Александър, колкото „Песен за Роланд“ с истинския Карл Велики38. Ала както вече се убедихме в Глава 12, тази „Александрова романтика“ е била неотменна част или по-скоро основният вдъхновител за поколенията.