Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

За него религиозната вяра (в собствената му божествена същност) била много по-важна, отколкото отношенията му с жените или поне секса с жените. Александър бил класически пример за крайно суеверен човек (дейсидаймон). При това той се доверявал най-вече на Аристандър — неговия любим гадател (мантис). За това свидетелстват съмнителни епизоди като този от Халикарнас през 334 г. и от престоя в долината на река Амударя през 329 г. Той се превърнал в нещо като религиозен мистик, което се потвърждава преди всичко чрез епизода с посещението в оазиса Сива. Александър все по-категорично възприемал себе си като син на Зевс и едновременно с това се сдобил със специален статут като „осиновен“ от либийско-египетския бог Амон (идентифициран от някои гърци като подобие на Зевс, макар самият Александър да не споделял тази идея). Именно към жреците на Амон той изпратил запитването си как трябвало да бъде почитан Хефестион след смъртта му през 324/3 г. Отговорът се оказал напълно приемлив: Хефестион заслужавал да бъде почитан както герой (подобно на героите от древногръцката митология или на героите от епоса на Омир).

Друг подход за изясняване на проблемите около личността и особеностите на Александър е чрез понятието pothos — копнеж, на който просто никой не може да устои. В цитирания по-горе „Анабазис“ Ариан доста често говори за pothos, което в крайна сметка ни връща към представата за Александър като чутовен герой, наложена още от Калистен, макар че първоначално целта на тази представа се е свеждала до спечелването на скептично настроената гръцка общественост. Използването на този термин от Ариан се оказва съответстващо поне с визията за Александър като непрекъснато преследващ свръхчовешки постижения; като индивид, който действително се опитвал да се изявява като свръхчовек. Тази тенденция се наблюдава и в така наречените „последни планове на Александър“, публично оповестени от великия везир Пердика след смъртта на Александър във Вавилон през юни 323 г., основаващи се според официалната версия на „Дневниците на експедицията в Азия“ („Хипомнемата“). Но достоверността на тези планове е много съмнителна, макар че в тях се долавя стилът на Александър.

Както неутрално, така и враждебно настроени спрямо Александър източници го обрисуват като морално деградиращ с напредването на годините на царуването му. Особено в навечерието на преждевременната му смърт в поведението му се наблюдавали неоспорими признаци на прогресираща мегаломания. Шотландският историк Уилям Робъртсън говори за неговите „необуздани изблици на гняв“, докато още по-критично ориентираният съвременен историк Ернст Бадиан предпочита да вижда във всяко дело на Александър неугасимото му желание да налага волята си над всеки и над всичко около себе си. Може би заради това е добре за репутацията му, че той е умрял в разцвета си като владетел, вместо да слезе безвъзвратно от пиедестала си (каквато горчива участ, примерно, е сполетяла Наполеон). Сега на нас ни остава само възможността да ковем предположения докъде би могъл да стигне той, основавайки се само на собствените си пристрастия и увлечения (pothos).

В политически и етнически аспект Александър изцяло е действал като грък, дори и да не си го е признавал. И това е едно от най-оспорваните наследства, оставени от него, при това с необорим съвременен резонанс. Друго, не толкова явно доловимо наследство, се крие в претенциите на съвременните корпорации от големия бизнес, които се опитват да извлекат полезни „житейски поуки“ от задълбоченото изследване на „изкуството на Александър като гений на стратегията“. Според мен обаче по-полезно е да се изследва влиянието на Александър върху царете и военачалниците в античността, които са черпели както сила, пример и вдъхновение от неговите постижения, така и символични атрибути, за да обосноват своите претенции за непоколебимо преклонение и подчинение на завоюваните от тях племена и народи.

В друг аспект Александър се превърнал едва ли не в магически образ, както ни го представя така наречената „Александрова романтика“. Днес ние разполагаме с много версии, почерпени от всичките водещи традиции в античната романтика: древногръцки, латински и арменски. Паралелно с това литературно наследство, та дори при още по-масово възприемане, са били разпространявани визуалните представи за Александър, придружавани от съответните копия и модификации, като те всичките са служели за съчиняване на внушителни образи на царе и военачалници, поблазнени от надеждата да вземат нещо от блясъка на ослепителната Александрова слава. И накрая: съществуват модерни еквиваленти на античната „Александрова романтика“ и на древните визуални представи — това са историческите романи и респективно филмите, посветени на него. Ние също трябва да сме предпазливи в нашия критицизъм, за да избягваме изкушението да се превръщаме в съвременни преоткриватели на „Александрова романтика“, само че от двадесет и първия век. Това може би ще го лиши от бляскавия ореол на прославен стратегически гений, за да го сведе до нивото само на един забележителен пълководец и владетел.

В заключение: отдавна е изяснено, че не съществува един-единствен модел, а множество образи и представи за Александър, тъй като всеки историк или всеки, който сериозно се интересува от темата, си изгражда представа за Александър според своите разбирания. Но целият този процес по преосмисляне и възприемане на образите на Александър, до голяма степен подчинен на логиката, в никакъв случай не е прост или праволинеен, както ни подсказва традицията в западната литература посредством една от причисляваните към тази литература творби, посветени на темата за славата на Александър. Неин автор е американският поет Робърт Лоуел, а творбата му се нарича „Смъртта на Александър“ (публикувана в стихосбирката, озаглавена просто „История“):

Никой не е бил като него.
Ужасяващи са неговите престъпления,
но ако искаш да очерниш великия цар,
позамисли се преди това
колко си посредствен,
маловажен, безцветен дори;
колко малко усилия си положил
и колко слава малко си заслужил…

Глава 2

Светът на Александър

Александър се родил в царски палат на 20 юли 356 г. пр.Хр. Само три години по-рано баща му Филип се възкачил на трона на македонското царство, макар че — формално погледнато — той трябвало да властва само като регент на сина на по-големия си брат, т.е. до навършването на пълнолетие на племенника си. Светът, в който Александър се родил и израснал, се отличавал с три основни политически и културни измерения. Първо, съществувало самото македонско царство, състоящо се от истинската Македония, чиято територия Филип значително разширил и над която господствал по времето на своето бляскаво двадесет и три годишно царуване (359–336 г.). Второ, на юг и изток от Македония съществувал гръцкият свят, обхващащ както континентална (европейска) Гърция, така и егейските острови и елинистичните поселища (градове и колонии) по източното крайбрежие на Средиземно море. И трето — Персийската империя, чиито най-важни административни центрове се намирали в земите на днешен Иран, но се простирала до Хиндукуш на изток и до Егейско море на запад, като периодически окупирала или заплашвала да окупира земите на гърците, които живеели в най-западните части на Азия.

Никой не успял по-ясно от самия Александър да обобщи наследството, което той, Александър III Македонски, получил от баща си Филип. Това станало в една великолепна реч, която според Ариан той произнесъл в Опи през 324 г., когато за втори път трябвало да се справя с броженията и недоволството на неговите македонски войници. Ето как започнал своето гневно обръщение Александър:

Филип ви получи като част от наследството си, когато всички вие бяхте бедняци и негодници. Повечето от вас се обличаха само в кожи и пасяха малобройните си стада по планините, докато се съпротивляваха колебливо и отчаяно се бореха за оцеляването си срещу нашествията на илирите, трибалите и траките, застрашаващи вашите граници. Вместо кожи той ви даде мантии. Той ви смъкна от планините долу, в равнините. Той ви превърна във воини, способни да се сражават успешно срещу съседите ви варвари, така че повече да не разчитате единствено на планините като убежища, а по-скоро на вашите собствени способности. Той ви превърна в граждани. Той ви цивилизова чрез въвеждането на справедливи закони и съдебен ред.

9
{"b":"165240","o":1}