Но какъв е бил истинският характер на неговата власт по това време? След като през 330 г. македонските воини открили трупа на Дарий III, Александър решил да го удостои с погребална церемония, съответстваща на неговия статут като последния всеобщо признат владетел от Ахеменидската династия. Този негов жест се дължал отчасти на стремежа да се уталожат опасенията на знатните ирански сановници, че Александър като македонец не можел да възприеме или оцени културните традиции, утвърдени от векове в Персийската империя. Но може това решение да е било обусловено от желанието за по-плавен преход при възкачването на Александър на персийския трон — като своеобразно „узаконяване“ на наследяването на Дарий III от македонския завоевател. Така Александър не само че ставал следващия Велик цар на Азия, но получавал именно същия трон от предшественика си Дарий, както в буквален, така и в символичен смисъл. Нали тронът на Ахеменидите останал овакантен след гибелта на Дарий III или по-скоро, според разбиранията на Александър, вече би трябвало да се възприема като „демодиран“, защото той самият се стремял към основаването на империя, по-голяма дори от Персийската. Някои високопоставени ирански благородници — като Бес през 331–329 г. и Бариакс от Мидия през 324 г. — все още представлявали заплаха за трона му, тъй като имали известни основания да претендират за наследството на Ахеменидската династия и да залагат на тънката струна на носталгията на персите по „добрия стар ред“. Но както се казва в подобни случаи, те вече били само история.
Вместо тях на хоризонта изгряла звездата на Александър като „Господар на Азия“ — титла, напълно ясно разкриваща претенциите му в бъдеще да властва над целия континент, след като се справи с всички препятствия при преследването на тази цел. И кое би могло да бъде първото от тези препятствия? Естествено персийските управници, наследени от предишния режим, поклонници на персийското божество Ахура Мазда. Александър не искал да се раздели с убеждението си, че спечелил не само трона на Персия, а по-скоро трона на владетеля на цяла Азия. Но ето че сега той съвсем внезапно решил да възприеме ориенталските царствени знаци и цялата символика от персийския двор. Наистина все още не се решавал да носи царствения плащ на Ахеменидите, извезан с пурпур и злато, нито техните яркочервени шалвари. Вместо тях Александър предпочитал туника в бяло и пурпурно, инкрустиран със злато колан, пурпурна мантия и царствена диадема (понякога златна, но при по-маловажни случаи само лента от плат, окичена със скъпоценни камъни). Той все пак не смеел да се раздели с традиционно носената от македонските воини широкопола шапка, наричана „каусия“. Освен това насърчавал своите дворцови приближени и висши офицери да се обличат в персийски дрехи, каквито традиции вече били възприети от ориенталските васали на Великия цар (например царете на финикийските крепости Библос и Сидон). Но само Хефестион и Пецеста (онзи македонски командир, който закрилял с щита си смъртно ранения Александър в ожесточената схватка с индийското племе мали), като че ли били склонни да последват примера му. За самия Александър изглеждало напълно естествено да започне да носи ориенталски дрехи, тъй като в противен случай неговите ориенталски поданици, привикнали към пищния и внушителен стил на досегашните владетели, може би щели да се усъмнят в легитимността му на техен върховен властелин. Обаче от значение е също и фактът, че той възприел по същество един смесен, междинен вариант на обличане и дворцови ритуали, видоизменени спрямо персийските. Това ни подсказва, че Александър преследвал едновременно две цели: да брани трона си от ориенталците и в същото време да сведе до минимум рисковете от съпротива на македонската опозиция.
Възползвайки се от наскоро придобитата си огромна власт като всемогъщ ориенталски владетел, Александър се опитал от една страна да прокарва политиката на „взаимно проникване“ на ориенталци и македонци както в командния състав на войската, така и във висшия управляващ апарат, а от друга — да приема в редиците на войската както македонци, така и иранци. Необходимите предпоставки за подобна политика били осигурени чрез победата при Гавгамела през октомври 331 г. и особено след смъртта на Дарий III през юли 330 г. С това била прекършена съпротивата на персийската армия и за Александър оставала само задачата да обмисля как по-добре да управлява бившата Персийската империя на Ахеменидите, изместена от неговата империя. Първата му стъпка, която по-късно се оказала от голямо значение, била да назначи високопоставения персийски благородник Мазей (бивш сатрап на Киликия и по-късно на Сирия и Месопотамия при Артаксеркс III и командващ десния фланг на персите при Гавгамела) за сатрап на изключително важната провинция Вавилония. Какво било истинското значение на този жест се изяснява от намерението на Александър да се засели именно във Вавилон, а не в Суза. Не е изключено той да е гледал на Вавилон именно като на „центъра на империята“, както го съветвал Калан (вж. цитата в началото на тази глава).
Възможно е Мазей да е изменил на своя господар Дарий III в разгара на битката край Гавгамела по силата на предварително споразумение с Александър. Освен това той, според някои източници, си взел за съпруга една от наследничките на знатна вавилонска фамилия, тъй като дал на децата си имена, образувани от комбинации с името на вавилонския бог Бел-Мардук. Следователно Мазей в очите на Александър представлявал много подходящ кандидат за сатрап на икономически много важната провинция Вавилония, чиито жреци възпитавали местното население в почит към управлението на персийските царе. Освен това Мазей служел на Александър и за пропагандни цели. Посланието, отправено от Александър към останалите високопоставени персийски благородници, се свеждало до простата и ясна алтернатива: ако склонят да му служат без никакви опити за подкопаване на властта му, пред тях се разкрият доста благоприятни възможности отново да се заемат с личното си облагодетелстване. Общо около двадесетина персийски сатрапи били одобрени от Александър на постовете, които заемали дотогава при царуването на Дарий III, като повечето от тях били с благороден произход — също като Мазей. Провалът на тази умела кадрова политика през 325/4 г. — когато Александър се заел да ги подменя — се дължал не толкова на тяхната неспособност да се справят със задълженията си или заради поквареността им, а по-скоро заради все по-нарастващата тревога на Александър относно персоналната им лоялност към него и от загрижеността му да предотврати появата на евентуален претендент за трона му (особено ако случайно бил съперник с македонски произход).
Опозицията на македонците спрямо политиката на Александър за допускане на перси във войската достигнала своята кулминация по време на похода в Бактрия през 327 г. Като повод послужила темата за „проскинезата“. В Персия преклонението пред владетеля се възприемало открай време и като задължение, и като нещо подразбиращо се от само себе си, и като проява на добро възпитание, вкус и почит към традициите. От столетия в Персийската империя се спазвали строго установените форми и ритуали за обноските спрямо вишестоящите, в зависимост от кастовата принадлежност и останалите социални условности. Всеки се прекланял пред по-високопоставения, а всички заедно — пред Великия цар. Обаче гърците можели да приемат подобни жестове, само ако се извършват от смъртни хора в чест на безсмъртните богове, така че мнозина от гърците възприели с неудоволствие значението на решението на Александър. Калистен, официалният историк на Александър и далечен родственик на Аристотел, оглавил опозицията срещу Александър с настояването да не се изисква от гърците и македонците да коленичат пред него като азиатци. Калистен най-много се възмущавал (според неговите хроники) не толкова от желанието на Александър да се обяви за върховен владетел, колкото от стремежа му да се прекланят пред него като пред жив бог.
Колкото до македонците, които подкрепили Калистен, техните възражения се свеждали предимно срещу изискването на Александър да се придържат към онези церемониални ритуали, които са изглеждали подходящи на персите като хора от по-нисш произход и с подчертано робска психика, но напълно неподходящи за представители на една господарска раса, за каквито тогава се считали те. Това изискване на Александър било съвсем непоносимо за гърците и македонците, защото те отдавна гледали на македонския цар само като на пръв между равни. При личните контакти между него и неговите македонски придворни поддържането на социалното равенство се спазвало като неписан закон. Обаче през последните три години (т.е. след 330 г.) македонците били принуждавани да се примиряват със съществуването на паралелен ориенталски двор, при това с всичките присъщи на подобни дворцови институции пищни церемонии, виночерпци, факлоносци, телохранители мечоносци и пазачи на дверите копиеносци, наложници, танцьорки и прочие. Оказало се, че македонските воини въобще не били подготвени за подобна принудително наложена смесица от двата царски двора и нови порядки в ритуалите за изразяване на преклонението пред монарха. Предполагам, че най-много ги дразнело тях, победителите, задължението публично да се примиряват и да се приспособяват към обичаите на презираните от тях ориенталци, на които те открай време гледали като на „робски души“.
