Сигурно това изображение не се отнася за произволен македонски воин, а за самия Александър. Та кой друг, освен Александър би могъл да държи в десницата си светкавица — фигуративно открадната (или взета) от всемогъщия Зевс? Разбира се, подобна сложна интерпретация не е била необходима на македонските ветерани, на които Александър раздавал тези почетни медальони. Вероятно дъхът на тези воини е пресеквал от дързостта на Александър да се изобразява като бог.

Скоро след тази битка Александър изгубил верния си Буцефал — изключително силния жребец от Тесалия, който той опитомил преди двадесетина години и с когото оттогава никога не се разделял. Но се оказало, че Буцефал не умрял, тънещ в забрава. Когато се спуснал малко по-надолу по течението на река Инд, Александър основал още два нови града, като единия от тях нарекъл Александрия Буцефала в чест на престарелия си боен кон (другият град бил наречен Александрия Никея или „Градът на победата“).

Това, че Александър бил гениален пълководец, не подлежи на съмнение, обаче какъв е бил неговият стил като командващ войските? Нямаме възможност да узнаем например дали се е държал, примерно, като британския генерал Оурд Уингейт, който по време на похода в Абисиния (както се е наричала Етиопия преди Втората световна война) раздавал бойните заповеди на своите офицери както се бил излегнал в хамака в щабната палатка, чисто гол, лениво поглаждайки пубисното си окосмяване с четка за зъби, принадлежаща на някой от подчинените му. Възможно е македонските пълководци да не са притежавали четки за зъби. Но това, което знаем, и то с абсолютна сигурност, е умението, по-скоро дарбата на Александър да вдъхва страхопочитание и да подтиква воините към лична преданост и саможертви. Той умеел да създава сред войници впечатлението, че за него няма нищо невъзможно. Помагало и младежкото му обаяние, едва ли не юношеският му плам. През Втората световна война лорд Карвър (бъдещ фелдмаршал) бил преценяван като прекалено млад, за да бъде командир на бронетанков полк, понеже наскоро навършил тридесет години. Докато Александър още не бил навършил двадесет и шест, когато всичките негови големи и славни битки били вече зад гърба му.

Обаче младежкият плам бил само част от неговите предимства. Лорд Маунтбатън, последният британски вицекрал на Индия, бил често цитиран заради изказването му, че от рождение страдал заради недостатъка си да се смята за изключително неспособен. Александър не само че не страдал от този порок, но освен това умеел отлично да се разбира с войниците си. Например по времето на обсадата на Газа през 322 г. той споделил с тях, че колкото повече са трудностите, толкова повече се налага на всяка цена да превземат крепостта; според него нямало съмнение, че при неуспех моралът на войската сериозно ще пострада. Така че ние сме длъжни отново да отбележим, че той отдавал огромно значение на моралния фактор, макар че — както вече отбелязахме — обсадата на Газа не била задача от първостепенна стратегическа необходимост и неговото отношение към арабския й губернатор Бат било ненужно жестоко.

Личните качества на Александър като водач и необикновено смел и дързък воин също трябва да бъдат отчетени. За разлика от Джилбърт и Съливан, описващи „най-подходящия образец за съвременния генерал-майор“ като херцог Плейзатъроу, Александър Велики неизменно повеждал лично конницата в атака. Според мен може да се посочи само една битка, когато той не успял сам да оглави войската — при боя за Согдианската скала през 327 г. Тогава триста доброволци с доказани умения на катерачи се нагърбили с тази неимоверно опасна мисия, която макар и да завършила с успех, коствала живота на всеки десети участник. Обикновено Александър се намирал неизменно във вихъра на боя. Така че е напълно възможно да са достоверни сведенията на древните хроникьори, според които той получил повече рани от редовите войници и е напълно сигурно, че пострадал доста повече от който и да било негов офицер. Всеизвестно е, че при битката на река Граник той се разминал на косъм със смъртта. В сраженията с племето мали в долината на река Инд, както ще узнаем малко по-долу, той получил едва ли не фатална рана, тъй като вражеско копие пронизало металния му нагръдник и засегнало белия му дроб.

Той се впускал в схватките поради няколко причини. Личното му участие в атаките и споделянето на опасностите повдигало неимоверно много духа и морала на редовите войници. Но другата възможна причина ни изглежда от много по-личен характер: както правилно е схванал Ариан: „За Александър било неустоимо изкушението да се впусне в разгара на битката, така както останалите мъже не могат да устояват на други видове изкушения.“ За Александър можем да използваме определението на лорд Маколи, изречено по адрес на Вилхелм Орански (който по-късно става английски крал с името Уилям III): „Забележително е, че духът му никога не бил така извисен и маниерите му толкова приятни, както сред шумовете и хаоса по време на битка. Дори и в забавленията търсел възбудата от опасността. Картите, шахът и билярдът не му доставяли удоволствие. Любимото му развлечение бил ловът, като колкото повече опасности криел, толкова повече го харесвал.“ Такъв бил и Александър или поне що се отнася до лова.

В заключение могат да бъдат припомнени два отделни инцидента, които може би най-красноречиво и обобщаващо ни разкриват особеностите в характера на Александър, както и способностите му като пълководец. И двата се случили през 325 г.

Независимо от причините Александър решил да върне войската си от Индия в Иран през безводната Гедрозийска пустиня. Всички негови спътници, включително и самият той, се измъчвали ужасно от жаждата и мнозина намерили там смъртта си. Един ден неколцина войници като по чудо успели да намерят малко вода и като я крепели предпазливо в един шлем, я поднесли на Александър. Ала въпреки че бил жестоко измъчван от жаждата, той я излял в пясъка, без да я докосне с устните си, за да покаже, че неговият живот не струва повече от живота на спътниците му. Той вероятно искал да демонстрира, че с готовност споделя същите тежки условия в прехода, на които били подложени неговите войници, щом Ариан преценява този жест като „най-благородната му постъпка“. Но би трябвало да добави, че в онези критични условия този акт на себеотрицание можело да се окаже тактически доста неразумен ход с опасни последици.

Другият инцидент станал по-рано през същата 325 г., когато Александър повел хората си обратно към долината на Инд, като оставял след себе си кървави следи, вероятно защото бил разгневен, че трябвало да се примири с настояването на войската да не продължава с настъплението във вътрешността на Индия (става дума за войнишкия бунт край река Хифаз). Генерал-майор Фулър допуска, че „целта на Александър била да постигне, доколкото било възможно, завоюването на повече територии с по-малко кръв“, но не толкова предубеденият историк Бари Строс, експерт по военното изкуство в античността, изглежда по-убедителен с твърдението си, че „Александър е бил велик пълководец, но също така безмилостен убиец на невинни хора“. От друга страна А. К. Нарайн, индийски историк, мъдро добавя: „Ако индийските историци страдат от сантименталности, то западните страдат от чувство за вина.“

Докато предвождал лично щурма на главния град на племето мали, Александър получил тежка рана в гърдите. Хората му се изплашили, тъй като си помислили, че раната ще се окаже с фатални последици. Той (според версията на Ариан) се опитал да ги убеди в противното: