Чак до края на V век пр.Хр. Македония била крайно изостанала във всяко отношение — икономическо, политическо, културно и военно. Дори и при царуването на Филип II производствените отношения си оставали на елементарно ниво. Също както във всички части на съседна Гърция, македонското царство в общи линии било съставено от аграрни общности. Но вместо да доминират дребните земевладелци (както било в Атика) или робите (както при по-заможните атиняни), основната работна сила в Македония се състояла от крепостни селяни от тракийски произход, които обаче все пак притежавали по-завиден статут и били по-добре третирани от илотите в Спарта или пенестите в Тесалия (макар че тези две класи били съставени предимно от гърци). Тук аналогията с пенестите е много уместна, тъй като за разлика от тях македонските крепостни селяни осигурявали икономическата база за управляващата аристокрация, която живеела в охолство и можела да се посвети само на усъвършенстването на уменията си като елитна кавалерия.

Александър преди всичко трябвало да се откаже от идеята да следва неотклонно стратегическите прийоми, използвани от гърците. За тях, гърците, кавалерията служела главно за разузнаване, за разстройване на редиците на противниковите войски, за преследване на отстъпващия неприятел или за прикриване на собствените сили в случай, че се налага те да се спасяват, отстъпвайки от позициите си. Или най-много за смущаване на бойния строй на хоплитите (въоръжените пехотинци) и обсипването им със стрели при спонтанни, но изолирани набези. С други думи — за всякакви тактически цели, освен за нанасяне на решителен удар чрез стремителен пробив в центъра на противниковата отбрана по време на някоя умело замислена битка, водена при наличието на прецизно претеглен стратегически замисъл. Тази роля традиционно гърците възлагали на техните добре обучени отреди от тежко въоръжени хоплити, действащи едва ли не величествено, сякаш извършват религиозен ритуал, с бавно, но неотстъпно напредване, с насочени към врага копия, целящи единствено непредотвратим и неотразим челен сблъсък. Този маниер на водене на война по същество бил крайно консервативен и донякъде аматьорски, при това не само в тактически или стратегически план, но дори и по отношение на използваното въоръжение. Сред руините на Олинт (най-силната крепост в Халкидики, чиито стени Филип изравнил със земята през 348 г.) американските археолози открили щит, за който предполагали, че може да е принадлежал на Архилох — древногръцкия воин и поет, творил три столетия преди епохата на Филип и Александър. Но развитието на военното изкуство претърпяло решителен прелом след Пелопонеските войни (погълнали твърде продължителния период от 431 до 404 г.).

Тези войни, водени както по суша, така и по море от цяло едно поколение, сред най-разнообразни и предимно трудно проходими терени, сред ситуации, изискващи способности за стратегически импровизации, принудили гърците да преосмислят прекалено статичния стил, към който по традиция се придържали както при отбрана, така и при нападение. Особено сериозни промени се налагали в тактическата постройка на бойните отреди — тяхната мобилност вече изглеждала много по-важна от абсолютната им твърдост в отбраната. А в стратегическо отношение нововъведенията били още по-драстични. Като пример може да се посочи фактът, че могъщата бойна флота на атиняните направила спартанците едва ли не на посмешище, въпреки че последните редовно, по-скоро ежегодно, опустошавали зърнените посеви в Атика точно преди началото на жътвата (реколтата на селяните около Атина била главно от ечемик). Накрая, през последната и решителна фаза от войната, дори крайно консервативните спартанци се принудили да възприемат тази изцяло нова за тях стратегия. Но още по-важна от тези промени била появата на цяло едно поколение, което израснало без да знае какво означава задължителна военна повинност, нито пък знаело какво е да живееш във военновременни условия. Това, което гърците наричали „статис“ — т.е. вътрешни борби на класова основа, често прерастващи в кървави граждански войни — се случвало все по-често през периода на Пелопонеските войни, както справедливо изтъквал атинският историк Тукидид.

Като пряка последица от тези промени била емиграцията на голям брой млади гърци. От началото на IV век пр.Хр. привикването на наемници от гръцките градове-държави от изключение се превърнало в обичайна практика, както и съответно техните граждани служели като наемници сред войските на съседните градове, за да ги подпомагат в битките срещу враговете им. Изтъкнати личности от древността били наемани или доброволно предлагали услугите си като военни съветници в други градове-държави или царства. Като пример в това отношение може да се посочи атинянина Харидемос, който съветвал Дарий III при битката край Ис. Мемнон от остров Родос бил по-специален случай, понеже наполовина вече бил ориенталец и като такъв бил избран от Дарий III да командва персийската флота — най-младия род войска в Персийската империя.

Едно от последствията от масовото навлизане на наемници във войските на държавите от източното Средиземноморие от началото на IV век пр.Хр. спомогнало за все по-усложнения маниер на водене на войните, при това не само в стратегически или тактически смисъл, но и чисто интелектуален. Зачестило използването на леко въоръжени войскови единици наместо тежко въоръжените, но тромави хоплити — като например пелтастите (появили се за пръв път не в Гърция, а в Тракия и получили името си от много по-леките им щитове). За военни цели били впрягани разнообразни механични приспособления, сред които най-ефективни се оказали торзионните катапулти, способни да засипват защитниците на крепостните стени с дъжд от горящи стрели. През онази епоха били съставени многочислени творби, посветени на изкуството да се побеждават враговете. Една от тях е трактатът по изкуството на военните обсади, написан от Еней Тактика, който вероятно е принадлежал към „Десетте хиляди на Ксенофонт“. Успешните обсади на трудни за превземане крепости си остават сред най-великите победи на Александър III Македонски.

Основните пробивни сили във войската на Филип били елитните кавалерийски и пехотински части, които по-рано или по-късно получили названията гвардейска кавалерия, щитоносци и съответно гвардейска пехота. Кавалерията обикновено се разполагала някъде по десния фланг и била използвана за решителния пробив. В началото, при Филип, към 358 г. тя наброявала само около шестстотин конници, но той непрекъснато увеличавал броя им и към 334 г. Александър наследил елитна кавалерия в състав от три хиляди и петстотин конници. Те, както всички кавалеристи в древността, се затруднявали от липсата на стремена, а освен това не подковавали копитата на конете, обаче компенсирали тези недостатъци с извънредната си ловкост и отлични умения като ездачи, особено при насочването на конете само чрез притискането на коленете си. Всичко, което не им достигало по отношение на бронята или теглото на копията, те наваксвали благодарение на скоростното препускане, превъзходната синхронизация в настъпление, несравнимото си майсторство в ездата и дързостта при атаките. Тази клиновидно построена бойна формация, която Филип наследил от скитите и траките, приличала — според един от античните летописци — на познатия строй на ято от жерави в полет и олицетворявала всичките предимства на клиновидното подреждане преди атака.

Между гвардейската пехота в центъра и гвардейската кавалерия на десния фланг се намирали редиците на хипаспите (щитоносците). Като елитен род войска те били съставени от специално подбрани по сила и ръст войници и се изявявали като истински професионалисти — приблизително като командосите в съвременните армии. В общия боен ред на войската те имали задължението да прикриват незащитения от другите отреди десен фланг на гвардейската пехота и да осигуряват гъвкава връзка между тях и гвардейската кавалерия. Извън бойния строй се разполагали като войскови единици със специално предназначение за операции, изискващи висока скорост на реагиране и издръжливост при преследване на противника на по-дълги разстояния, макар че за този аспект от тяхното приложение, както впрочем и за останалите видове войскови съединения, до нас не са достигнали никакви сведения от епохата преди царуването на Александър. Гвардейската пехота, както и гвардейската кавалерия, се попълвала от новобранци, набирани само на териториален принцип. Отличавали се с това, че били въоръжени със сариса (пика с железен връх, с дължина 5.5 м, изработена от дряново дърво, от две здраво свързани части, която се придържала и насочвала с двете ръце). Пиките на бойците от първите три или дори четири редици стърчали заплашително пред предната линия и придавали на македонската фаланга вид на гигантски таралеж с метални бодли. Размахвайки мечовете си (по-къси от тези на конниците, понеже били предназначени да пробождат броните и гърдите, а не да секат глави с удар от горе, т.е. от седлото) навярно са представлявали ужасяваща гледка, да не говорим, че тази сцена се съпровождала с пронизващия македонски боен вик „Алалалалай!“ Що се касае до гвардейската пехота, то тя била способна сама да поема всичките задачи по отбраната, но последният решаващ удар обикновено бил възлаган на гвардейската кавалерия.