Днес съществуват много представи за живота и постиженията на Александър Македонски, което до голяма степен се дължи на различните описания, завещани ни от античните историци. Обаче поне две представи за делото на Александър са извън всякакви съмнения, така че те си заслужават да бъдат споменати. Първо, той бил един от най-екстравагантните личности, съществували някога на земята. Повече от всеки друг владетел Александър е заслужавал почетното прозвище „Велики“. Второ, неговото величие в древността и запазеното му място в историята чак до наши дни се дължи преди всичко на таланта му на военачалник и стратег, на умението му да води войските си към победа.
Ала дори и за Александър, въпреки неоспоримите му победи и бляскавия му възход, могат да се намерят критични оценки. Отново ще цитирам сър Уолтър Роли в качеството на строг и безкомпромисен критик (в четвъртия том на неговата „История на света“):
Изглежда, че съдбата и богинята на щастието (ако ни е позволено да използваме подобни символични изрази) са му приготвили огромно множество от хора, които доброволно и с готовност са подложили вратовете си, за да им наложи своя ярем, както и цели царства, които са го поканили да ги завладее, за да го признаят за техен завоевател.
Ще се опитам да докажа, че последното твърдение е изключително несправедливо по отношение на Александър. Но въпреки това е тъжно, че един от най-запалените почитатели на Александър — Наполеон Бонапарт — заявил с разбираема хиперболизация: „Да завладееш е нищо, много по-важно е да успееш да извлечеш полза от успеха на бойното поле.“
Нека се опитаме да поставим Александър на мястото, което заслужава, както накрая са сторили неговите разбунтували се македонски войници в лагера в Опи, край днешния Багдад, през лятото на 324 г. пр.Хр. В отговор на негодуващите войници Александър произнесъл страстната и изобличаваща реч, за която стана дума в Глава 2. В речта той наблегнал на контраста между величието на техните постижения под неговото водачество и намеренията им да дезертират, да го изоставят и да се отклонят от своя воински дълг. Именно това им казал той — или поне така твърди Ариан:
Вие всички искате да ме изоставите. Добре тогава, вървете си! Но когато се завърнете у дома, разкажете на всички, че Александър, вашият цар, този, който покори и персите, и мидийците, както и бактрите, и сакеите; този, който срази уксите, и аракотианите, и дрангианите; този, който прибави към земите на империята земите на партите, хорезмите и хирканите чак до Каспийско море; този, който прекоси Кавказ отвъд Каспийските врати и продължи през Окс и Танай чак до Инд, докъдето единствено Дионис бе достигал; този, който ви отведе до Хидасп и Ацесин и Хидраот — и до Хифаз би ви завел, да, дори и до там — ако не бяхте изтръпнали от страх; онзи, който ви преведе през огромния океан отвъд двата ръкава на Инд; онзи, който ви водеше, докато прекосявахте пустинята Гедрозия, където никой дотогава не е навлизал с войска, докато флотата вече вдигаше платната, за да отплава покрай брега на земите на индусите към Персия; онзи, който ви върна обратно чак тук, в Суза — кажете им, че него вие сте изоставили, и то на милостта на варварите…
Чрез последното уточнение Александър наистина успял да засегне една доста чувствителна струна в душите на своите воини, макар че като владетел той се отнасял с много по-малко презрение към варварите, отколкото неговите редови македонски войници.
Този риторичен пасаж е от двойна полза за нашите изследвания. Първо, в него се набляга на невероятния и внушителен географски мащаб на завоеванията на Александър — както в чисто военен аспект, така и в политически. Второ, той ни напомня, че всичките ние, учените от съвременността, сме принудени да се осланяме единствено на наличните исторически източници от древността, като например на Ариан. Това ограничение може да не се окаже от критично значение, когато се натъкваме на различия в техните писания примерно за числеността на войските, за различните инциденти и така нататък (макар че дори и това разминаване във фактите понякога е твърде красноречиво). Но е от критично значение, ако се касае за по-важни хроники, както например тези за битката при Граник през 334 г. Наистина ли, както казва Ариан, Александър е нападнал веднага? Или, според Диодор, разпънал лагера за нощта и изчакал утрото, за да нападне персите на отсрещния бряг? За да се справим с подобен основен факт, ние трябва да си зададем още въпроси: например каква всъщност е била целта на древните автори като Ариан или Диодор — да разкриват, да ретушират или да изопачават истината? При по-старателни изследвания се оказва, че отговорът на този въпрос често зависи от нашите субективни преценки, съставяни въз основа на общите ни представи за поведението на Александър. Благодарение на тях ние се опитваме да предсказваме как би могъл да постъпи той в една или друга ситуация. Но тъй като тази концепция, като всяка друга, би трябвало да се основава на същите тези исторически източници, ние винаги ще бъдем застрашавани от риска да се озовем в омагьосан кръг.
В нашите познания за Александър съществуват празноти и от по-друг характер. Наблюдават се противоречия в свидетелствата дори и когато става дума за непосредствените участници в тези исторически събития, записани или преразказвани от древните летописци. В много случаи очевидците са се оказвали забележително неспособни да постигнат съгласие по това как точно е протекла една битка и какво се е случило след нея. Така че всеки съвременен опит за преразказване на тези събития, изобилстващ с обяснения какво се е случило — като оставяме настрани често срещаните неиздържани опити за обяснение на историческите процеси — е достоен само да бъде окачествен като съмнителен, дори откровено неверен. Като метод за историографско описание на военните походи използвам предложения от генерал-майор Дж. Ф. Фулър „метод на присъщите вероятности“. Според този военен експерт „след като се опознае характера и способностите на някой военачалник, след като сме наясно с неговите цели и проблеми, както и с условията, при които той е бил заставен да действа, то е възможно да се състави доста вероятна картина на това, което в действителност се е случило при определен комплекс от условия“. Или поне донякъде вероятна.
Както вече споменахме, късметът на Александър бил пословичен, граничещ с невероятното. При съставянето на една от ранните си риторики Плутарх дори се почувствал задължен да защити Александър от обвиненията, че успехите му винаги се дължали просто на щастливата му звезда. Ала все пак трябва да се признае, че всъщност истинското щастие на Александър е било в това, че се е родил като син на Филип II Македонски и като такъв наследил от баща си най-добрата армия, създавана дотогава в Европа, макар че самият Александър гледал на произхода си с донякъде смесени чувства. Разбира се, бихме могли да добавим, че Филип на свой ред също бил наследил силна войската, обаче той съумял блестящо да се възползва от нея и така постигнал това, което било непостижимо преди средата на IV век пр.Хр.
Парите, както правилно е забелязал Цицерон, подобно и много други мислители от античността, са движещата сила на всяка война. Филип отдавна се стремял да придобие земи, в чиито недра се крият значителни находища от достъпни за рудодобив скъпоценни метали. През 356 г. той завладял златните и сребърните мини в планината Пангея, откъдето — според някои източници — добивал годишно към хиляда сребърни таланта. За да ознаменува новото си владение, македонският цар променил името на град Кренидес (център на рудоносната област) на Филипи. Среброто от тези мини използвал за сечене на монети, които изразходвал за няколко цели: за подкупване на чуждестранни политически водачи (затова Диодор вярва, че Филип постигнал повече с помощта на тракийското сребро в сравнение с чисто военните си победи), а също и за плащане на гръцките наемници. Но освен това Филип изразходвал много злато и сребро за работещите за него гръцки майстори в изработката на усъвършенствани бойни машини. Така например един конструктор от Тесалия създал за македонската войска първия работещ катапулт, изстрелващ горящи стрели. Има свидетелства за активността на Филип, насочена към снабдяването на войската или поне на най-елитните части с изкусно изработени копия, мечове, щитове и шлемове и други атрибути за въоръжение — край един от скелетите в голямата царска гробница във Вергина е намерен железен нагръдник, инкрустиран със злато.
