Един завален мъжки глас каза.

— Тя е хубавица, маце, но ти си по-хубава.

Сърцето на Анита затупа бързо-бързо. Ръката й се вкопчи в дръжката на камата, скрита под фланелката й.

Някакъв дебел, белокос мъж седеше в дълбоко кресло и я наблюдаваше. Лицето му бе зачервено и изглеждаше полузаспало.

— Ти откъде се взе? — попита той.

Потискайки паниката си, Анита каза:

— Аз съм от чистачките.

— Хубава си. Аз май трябва да си лягам. — Той с мъка се надигна от стола и тръгна към нея с несигурна крачка. Явно беше, че е много пиян.

Тя се промуши край него и се втурна към изхода на хотела.

— Хей! Не бягай! — викна и мъжът. — Какво ще кажеш за една целувчица?

Но тя вече се бе спуснала по стълбите и тичаше в нощта, тъй както никога дотогава не бе тичала. Когато стигна до портата на парка и се спусна по булеварда, чу познат глас.

— Анита!

Спря се и погледна назад.

От сенките излезе един очукан Линкълн и спря до нея.

В него ухилен седеше Мануел.

— Чаках те — каза той. — Всичко наред ли е?

— Да, — потрепери тя. — Обещах, че ще го направя и го направих!

— Качвай се — рече Мануел и отвори предната врата. — Страхотна жена си!

Тя заобиколи колата и седна до него.

— Педро? Имаш ли още новини? — попита тя.

Мануел я потупа по коляното.

— Идвам направо от болницата — излъга той. — Всичко върви много добре. Говори се, че вдругиден щели да преместят мъжа ти в болницата на затвора. Той отказва да им съобщи каквото и да било. Мисли само как да те предпази. Чудесен младеж, а и ти си фантастична девойка.

— Наистина ли толкова се е подобрило състоянието му?

— Казвам ти това, което е. Сега ми разкажи за бомбите.

Докато я караше обратно към дома й, Мануел изслуша какво е направила с двете бомби. Гласът й бе неуверен, а по лицето й се стичаха сълзи на облекчение. Той я слушаше и кимаше одобрително, но едновременно с това го измъчваше съвестта, задето я мами.

Но през цялото бреме си мислеше: пет милиона долара! Колко неща можеше да направи с такава сума! Мислеше си и за Фуентес. Да дадат на един толкова кух, ненужен човек един милион долара, бе направо безсмислено. Не, пет милиона е по-добре от четири милиона. Когато му дойдеше времето, щеше да се отърве от Фуентес — един бърз удар и в морето. Ще бъде съвсем лесно.

Като спря пред дома на Анита, той я потупа по ръката.

— Ще свършим работата утре вечер. Ще дойдем около полунощ и тук ще обмислим плановете за последен път. Ясно?

Тя сграбчи ръката му в двете си ръце.

— Да. Утре вечер. — Замълча, след това продължи. — Приятелю, аз ти имам доверие. Известен си като човек на думата. За мен парите нямат никакво значение. Искам само мъжа си Педро. Имам ти пълно доверие.

Мануел усети, че към устата му се надига горчилка. Преглътна и лицето му се сгърчи, докато я тупаше по ръката.

— Разчитай на мен — рече й той, но не можа да я погледне в очите. — Съпругът ти ще си дойде при теб. Значи утре вечер, в полунощ.

— Да те пази бог — каза тя, вдигна ръката му и притисна устни към грапавата, корава кожа.

— Върви да спиш — отдръпна ръката си Мануел. — До утре вечер.

Проследи я как се качва по стълбите към входа. Пак плачеше.

Той потрепери и избърса ръката си, за да изтрие следата от устните й. Дълго остана седнал в колата, загледан навън през прашното стъкло, изпълнен с омраза към себе си, но при мисълта, че ще има пет милиона долара, повдигна отчаяно широките си рамене, включи на скорост и потегли.

Следващата сутрин в прохладната дневна на вилата, Лу Брейди седеше в инвалидния си стол, дегизиран като старец и оформяше с пила една малка стоманена пластинка.

Майк го наблюдаваше от другия край на стаята.

Маги бе отишла да поплува в басейна. Предната вечер тя бе казала на Брейди за дъщерята на Майк, Криси, и тъй като беше харесал този едър сержант от запаса, Брейди се бе трогнал до дъното на душата си.

В стаята цареше тишина. Чуваше се само лекото стържене на пилата. От време на време Брейди поглеждаше към Майк, сетне извръщаше очи.

Майк наруши мълчанието:

— Ти явно си разбираш от работата. За какво ще е това нещо?

Брейди остави пилата и поразкърши пръстите си.

— Това парченце стомана, Майк, ще отвори сейфа. Мисля, че съм добър професионалист. — Той запали цигара. — Довечера ще свършим работата. Смятам, че ще мине гладко. Маги ми каза за дъщеря ти. Много съжалявам. Ще си получиш парите, Майк. С малко късмет ще стане съвсем просто. Притесняваш ли се?

Майк поклати глава.

— Не. Щом ти казваш, че няма да има проблем, защо да се притеснявам? И аз като Маги ти имам пълно доверие. — В този момент една пронизваща болка го прободе така, че той направо подскочи. Опита да скрие агонията, изписала се на лицето му, но Брейди, който го гледаше в момента, усети тази вътрешна борба.

— Болен си, нали, Майк? — рече той. — Виж, ние работим заедно. Аз много те харесвам. Имаме сериозна работа, която трябва да се свърши. Ако нещо се изпорти, всички ще идем в пандиза. Всеки от нас си има задача. Маги трябва да се погрижи за ченгето на хотела. Ти трябва да неутрализираш всеки, който се появи неочаквано, аз трябва да отворя сейфа и да взема диамантите на Уорънтън. Ние сме екип. Да си говорим откровено, Майк. Ти си болен, нали?

Майк се загледа в големите си ръце, след това погледна към Брейди.

— След шест месеца ще съм мъртъв — каза той. — Затова съм се хванал с това. Имам злокачествен рак.

Брейди усети, че по дланите му избива пот.

Злокачествен рак! Той изпитваше ужас от смъртта. Този едър, дисциплиниран мъж му обясняваше, че голямото му дисциплинирано тяло ще бъде в ковчег след шест месеца, и въпреки всичко, в очите на Майк се четеше някакво спокойствие.

— Пет пари не давам какво ще стане с мен — каза той. — Изживях живота си добре. Просто нещата са такива, но се тревожа за дъщеря си. Не се безпокой. Имам нужда от пари. Няма да ви проваля.

Брейди се наведе напред, вперил поглед в Майк.

— Довечера, Майк. Да предположим, че те хванат болките в момента, когато имам най-голяма нужда от теб? За бога, да си говорим направо. Ако смяташ, че няма да успееш да се справиш със задачата, можем да се откажем. Ще се измъкнем оттук. Не искам да свърша в затвора. Не искам и Маги да свърши в затвора. За бога, Майк, да си говорим откровено.

Майк го погледна право в очите.

— Няма да ви проваля — каза той бавно и отчетливо. — Ще свърша работата, за която ме наехте. Имам обезболяващи хапчета. Мразя хапчетата, но довечера ще взема. Давам ти дума, че ще направя това, което се очаква от мен.

И Брейди, втренчен в този едър мъж, който го гледаше, без да откъсне очи от него, разбра, че му вярва безрезервно.

— Добре, Майк, — рече той. — Няма защо да те убеждавам колко съжалявам. Честна дума! Добре, щом ти го казваш, зная, че ще свършиш работата.

В следващия момент влезе Маги, увита в хавлия.

— Умирам от глад! — възкликна тя. — Кога ще ядем?

— Маги, скъпа, — обърна се към нея Брейди. — Можеш да се натъпчеш на вечеря. Тая нощ се махаме оттук и няма да има нужда да плащаме сметката. Тръгваме си.

Маги изцвили от възторг.

— Искаш да кажеш, че мога да ям каквото си поискам?

— Точно това искам да кажа — увери я Брейди. — Можеш да си поръчаш цялото меню. Сега да пийнем.

Докато Маги приготвяше само два джина мартини, защото Майк отказа да пие, Брейди преповтори плана на операцията.

— Щом Маги завлече ченгето на хотела в храсталака, действаме. Имам всичко необходимо. Оставете нещата на мен. Първо, изпразваме касетките със скъпоценности, след това се прехвърляме на терасата на президентския апартамент. Ако Уорънтънови не спят, ти изстрелваш по една стреличка и ги приспиваш. Вземаме диамантите и излизаме. В цялата работа няма нищо сложно. Операцията започва в момента, в който Маги се заеме с ченгето — около два и четирийсет и пет. По това време има малко хора, а повечето от тях са полупияни. Връщаме се тук, изчакваме Маги, вземаме Ролса и изчезваме. След вечеря ще се видя с шефа. Той ще определи мястото на срещата. Всичко ще бъде изяснено, преди да започнем операцията.