— Да не мислиш, че е чак такъв проблем? — попита той. — Всички се качваме на корабчето, после излизаме в открито море. Там й прерязвам гърлото. Ще нахраним акулите с нея.

Мануел се наведе напред и започна да чука с пръст по масата при всяка изречена дума, сякаш й поставяше ударение.

— Това да не ти е някоя обикновена жена? Как ще я качим на кораба, ако мъжът й умира и дори вече може да е мъртъв?

Фуентес се отказа. Това бе нещо, с което флегматичният му мозък не можеше да се справи.

— И какво ще правим? — попита той. — Казваш, че не мога да я убия. Казваш, че тя няма да тръгне без тоя тъпанар мъжа й. Какво ще правим тогава?

Мануел кимна.

— Това е проблемът. Докато не го реша, няма да има никакви пари за никой от нас. — Той сви юмруци и ги стовари на масата. — Трябва да реша този проблем!

Фуентес се облегна назад. Не беше по силите му. Седеше и чакаше.

Мануел сякаш отново заговори на себе си, загледан в стената зад Фуентес.

— Ще трябва да я лъжа. Да лъжа, да лъжа, да лъжа. Трябва да пипна тези пари. Те ще променят живота ми изцяло! Ще трябва да я лъжа! Трябва да я накарам да повярва, че съпругът й ще бъде при нея. Ще трябва да й говоря съвсем успокоително, докато я накарам да се качи на кораба ми. Да, прав си, приятелю, ако тя започне да ни създава трудности, като разбере, че мъжът й няма да дойде, тогава ще я оставя на теб. — Той покри с ръце плешивата си глава и изстена. Моите хора ми имат доверие. Тя ми има доверие. Като направя това нещо, ще престана да бъда човекът, който държи на думата си. А от години всички ме познават като такъв.

Докато го слушаше, изведнъж дребнавият сметкаджийски ум на Фуентес роди страшна мисъл.

Ако тоя човек, дето уж си държи на думата можеше да забрави дадената дума и да измами един от своите, тогава доколко можеше да се разчита, че самият той ще получи милиона дето човекът на мъжката дума му бе обещал?

Да предположим, че се качат на кораба с петте милиона долара и Мануел му каже да пререже гърлото на Анита? Ще спре ли всичко дотам? Дали тоя човек няма да реши, че е по-добре да има пет милиона вместо четири? Дали нямаше изведнъж да го фрасне по главата и да нахрани и с него акулите?

Усети, че през тялото му преминава тръпка на ужас.

Мануел не гледаше към него. В момента той се взираше в огромните си ръце.

— Това е единственият изход. Ще трябва да я лъжа — измърмори той. — Дано ми прости господ.

В кисело настроение, детектив първа степен Том Лепски седеше зад бюрото си в полицейския участък на Парадайз Сити. Прелистваше сводката с престъпленията от предната нощ и нещо си мърмореше.

Настроението му беше кисело, защото се бе скарал с жена си, Керъл. В тези караници все той губеше и от това съвсем се вкисваше.

Лепски обичаше да се излежава. Все му се налагаше да търчи към полицейския участък, за да стигне навреме, но това не го притесняваше. А търченето бе изчислено до секунда.

Но най-обичаше да си похапва на закуска — три яйца, шунка на грил, препечен хляб, конфитюр и кафе. В седем и петнайсет Керъл се изтърколи от леглото, отиде в кухнята да приготви закуската му, в това време Лепски се избръсна, взе си душ и се облече.

Тази сутрин си бе облякъл ризата и тъкмо се бореше с панталоните, изведнъж се сепна. Не долавяше миризмата на печена шунка, нито се чуваше цвърченето на пържените яйца. Озадачен, вдигна ципа на панталоните си и тръгна към кухнята, но срещна Керъл на вратата на спалнята със сочно на вид парче шунка, забодено на вилица.

— Здрасти, скъпа — каза Лепски и спря. — Какво става със закуската ми?

— Без чиста риза… без закуска — отсече Керъл с властния си глас.

— Риза? — зяпна Лепски. — Какво общо може да има ризата с моята закуска?

— Не си облякъл чистата риза, която ти приготвих снощи.

Лепски издаде такъв звук, че и дива котка би се стреснала.

— Нищо й няма на проклетата ми риза! Хайде дай закуската.

— Тази риза е мръсна — натърти Керъл. — Изглежда, ти липсва елементарно самоуважение.

— Самоуважение? Какво общо може да има самоуважението с моята закуска?

— Лепски! Тази риза я носиш от три дни — каза Керъл бавно и отчетливо. — Не те ли е срам. Погрижих се да ти изгладя чиста риза. Облечи я!

— Нищо няма да стане, ако я понося още един ден. Хайде дай ми закуска!

— Няма да допусна, ти, детективът първа степен да приличаш на мърльо! Ако не облечеш чиста риза, няма да получиш закуска!

Лепски се поколеба. Времето минаваше. Беше гладен и като видя решимостта на Керъл, изпъшка, дръпна ризата-дразнител и наоколо се разлетяха копчета. Като видя, че слага другата риза, Керъл кимна и се оттегли в кухнята.

Пристигна в полицейския участък с десет минути закъснение. Макс Джакъби тъкмо се готвеше да се заяде с него, но като видя киселото му изражение, реши да си държи устата затворена.

— Кубинците! — изведнъж избухна Лепски. — Виж какви каши са забъркали снощи! — Той размаха към Джакъби сводката с престъпленията. — Всяка нощ без изключение тези гадове ни създават проблеми! Флорида започва да прилича на Чикаго по престъпленията.

— Е, да, но поне имаме работа — каза Джакъби.

Телефонът до Лепски иззвъня.

Той грабна слушалката и изрева:

— Лепски.

— Лари на телефона. Оня изрод, дето застреля двамата при обира на наема идва на себе си. Лекарят казва, че можем да говорим с него три минути. Искаш ли аз да говоря или ти ще дойдеш?

— Аз! — изкрещя Лепски. — Пристигам след десет минути. — Той трясна слушалката. — Хайде, Макс. Убиецът на касиера с наема идва на себе си. Да вървим!

По пътя към болницата, докато Лепски караше, Джакъби отбеляза:

— Много шик риза си облякъл, Том.

Лепски го погледна недоверчиво. Чудеше се дали не го занася.

— Наистина ли така мислиш?

— Съвсем наистина. Не мога да разбера как успяваш винаги да си с чиста риза.

Лепски го погледна самодоволно.

— Въпрос на самоуважение. В края на краищата аз съм шеф. Един шеф трябва да изглежда добре, да е спретнат. Та като говорим за ризи, Макс, този парцал, дето си го облякъл, е направо срам.

— Май си прав — Джакъби въздъхна, — обаче аз нямам такова чудесно момиче като Керъл да се грижи за мене.

Лепски се намръщи.

— Какво общо има тя с цялата работа? Вярно е, че прането е нейно задължение, но всеки уважаващ себе си човек трябва да си сменя ризите ежедневно. Трябва да обръщаш повече внимание.

— Да — въздъхна Джакъби. — Ще обръщам.

Доктор Джерълд Скинър, шеф на болницата в Парадайз Сити, ги посрещна в своя кабинет. Той бе слаб, висок, плешив и много зает.

— Разбрах, че вие двамата искате да говорите с оня кубинец. — Трябва да сте наясно, че той умира. Има благоприятни признаци, че ще дойде в съзнание, но дали ще говори свързано и ще му се разбира ли нещо, все още не се знае.

— Наистина ли ще хвърли топа? — попита Лепски, давайки си сметка, че той стреля по младия кубинец.

Скинър сви рамене.

— Предполагам, че така ще стане, но той все пак е млад. Може и да прескочи трапа. Състоянието му обаче не е цветущо. В интензивното може и да оживее — грижим се възможно най-добре.

Лепски изсумтя.

— Той уби двама души. Какво значение има.

Скинър го изгледа студено.

— За нас има значение — каза той. — Ние, лекарите, имаме репутацията на хора, които се стремят да спасят всеки човешки живот, независимо за кого става въпрос. Бих ви помолил максимално да съкратите разпита на този човек.

— Добре, докторе.

Скинър натисна копчето и влезе медицинската сестра.

— Заведете тези двама полицаи в стая номер шест — нареди той. — Желая ви приятен ден — кимна и отвори една дебела папка.

Лепски и Джакъби последваха сестрата стаята на Педро Сертес. До леглото му с безкрайно отегчение седеше детектив трети ранг Лари Стивънс. Кръглото му луничаво лице светна, когато видя Лепски.