Хедън кимна.

— Ще помисля. — Той продължи да яде, докато размишляваше, после каза: — Срещнах се с Кендрик. Той може да поеме диамантите на Уорънтън. Предлага пет милиона. Значи ще получи за тях шест. Но не е съвсем сигурен какво да се прави с касетките. Ще трябва да се отворят и съдържанието им да бъде оценено. Това ще отнеме време, а ще се вдигне и голям шум. И Кендрик ще е първият заподозрян. Разбирам добре опасенията му. Може би ще трябва да намеря друг канал за касетките.

Брейди направи гримаса.

— Може би ще е по-добре да забравим за касетките и да се съсредоточим само върху диамантите на Уорънтън.

— Ако сейфът се намираше на всяко друго място, а не на последния етаж, тогава сигурно щях да се съглася с теб, Лу. Но в случая това е дар от боговете. Просто трябва още по-внимателно да обмислим нещата. Диамантите на Уорънтън, заедно със съдържанието на касетките, ще донесат на всеки от нас по нещо като осем милиона.

Брейди се замисли. Осем милиона! Какво ли не може да се направи с такава сума!

— Разкажи ми по-подробно за помещението на сейфа и този асансьор — продължи Хедън, забелязал как очите на Брейди светнаха алчно.

— Асансьорът е разположен на предпоследния етаж. Изкачва се един етаж — последния. Вратата на асансьора на предпоследния етаж е прикрита зад врата, на която пише „Служебен вход“. Превин отключи тази врата и Маги избута количката ми в асансьора. Там има ключалка вместо копче. Превин имаше ключ. Пъхна ключа, в ключалката и го завъртя. Така асансьорът се издигна един етаж и ние излязохме в помещението със сейфа. То няма нито врати, нито прозорци, но забелязах, че на тавана има капак, който вероятно представлява спасителен изход при пожар.

Хедън довърши пилето си.

— Добре, Лу, помисли по въпроса. Ти успя ли да разгледаш някоя от касетките?

— Разбира се. Превин ми показа една. Ключалката е съвсем проста работа.

— Ако в сейфа има двайсет касетки, колко време ще ти е нужно, за да ги отвориш всичките?

— Половин час — отвърна бързо Брейди.

— Тогава да предположим, че първо пипнете диамантите на Уорънтън, а след това проникнете в сейфа, отворите всички касетки и изпразните съдържанието им в една торба, затворите касетките, поставите ги по местата им и после отново затворите сейфа. Какво ще кажеш да действате така?

Брейди заразнищва предложението в главата си.

— Ще трябва да се обмисли и да се организира, Ед, но това е идея. Дай ми ден-два да си помисля, а, Ед?

— Ще трябва да поговоря с Кендрик още веднъж — каза Хедън. — Да, вдругиден вечерта. Тогава ще оформим всичко. Става ли?

— Вдругиден вечерта, тук — уточни Брейди, после добави: — Какво ще кажеш за едно парче от оня ябълков пай, дето го ядох онази вечер? Хубав беше.

Когато слънцето започна да потъва морето като ален огнен кръг и над кея се заспуска здрач, Мануел Торес се приближи към рибарската си шхуна. През рамото си бе преметнал платнена торба. Плешивата му глава приличаше на портокал в светлината на залязващото слънце.

Спираше от време на време да размени по някоя дума с другите кубинци, които безцелно се мотаеха, преди да се върнат в жалките къщи с надеждата, че жените им ще са приготвили нещо за ядене.

Върху лицето на Мануел се появи мрачно, студено изражение, докато прекосяваше мостчето, което водеше към шхуната. Той внимателно остави платнената торба, след това прибра мостчето. На път към шхуната беше огледал внимателно пътя отляво и отдясно. Нямаше и следа от детективи, които да го държат под око, не се виждаше дори униформено ченге.

Подсвирна, за да даде знак на Фуентес, че се прибира, сетне вдигна торбата прекоси палубата и влезе в предната кабина, която бе тъмна. Беше предупредил Фуентес да не пали лампите. Не се прибра цели шест часа и му стана жал за Фуентес, който седеше в сгъстяващия се мрак, съвсем сам. Но поне му бе оставил храна.

Той влезе в кабината, затвори вратата и след това запали лампата.

Фуентес, който лежеше на койката, се изправи.

— Не бързаш кой знае колко! — изсъска той. — Да не мислиш, че много ми харесва да седя тук и да чакам до безкрай.

— Приятелю, — каза тихо Мануел — въобще не е нужно да чакаш до безкрай. Ти не си затворник. Трябва просто да станеш и да си идеш. Никой няма да те спре, освен ченгетата.

Обезоръжен, Фуентес пак се отпусна на твърдата койка.

— Скапах се. Да не мислиш, че е огромно удоволствие да се свива човек в тая гореща кабина часове наред. Млъквам, Мануел. Зная, че правиш за мен всичко, което можеш, и съм ти благодарен.

Мануел отвори торбата.

— Тази вечер ще похапнем добре — каза той. — Спагети, пиле, сирене.

Фуентес внимателно се вгледа в лицето на Мануел, осветено от лампата. Мрачното му, замислено изражение го разтревожи.

— Да не би да има нещо? — попита той. Стана от койката и се приближи до масата, на която Мануел слагаше пакет спагети, консерви с доматен сос и сос чили, едно едро пиле.

— Първо ще ядем — отсече Мануел. — Гладен съм.

Въпреки, че не бе изпразнил торбата, той пристегна връзките й и я прибра внимателно в едно шкафче.

— Още нещо ли имаш вътре? — попита Фуентес.

— Бомбите — и повтори. — Но първо да ядем.

Той отиде в малката кухня. Сложи тенджера с вода на газовия котлон, след това включи електрическия грил и отвори консервите. Забоде пилето на въртящата се ос. Движенията му бяха методични, изражението му бе все така безрадостно.

Фуентес застана на вратата и нервно се вторачи в Мануел. Досега не го бе виждал толкова замислен, нито пък толкова мрачен, и от това нервността му нарасна.

— Проблеми ли има? — попита той след няколко минути.

— Да ядем. После ще говорим — рече пак Мануел и изсипа спагетите във врящата вода.

Фуентес се върна в кабината и сложи ножове и вилици на масата. После седна на койката и зачака.

След четирийсет минути двамата мъже седяха на масата и пред всеки имаше по половин печено пиле и купа спагети, поляти с доматен сос.

Мануел поглъщаше храната като вълк. Лицето му си оставаше изпънато в мрачна маска. Фуентес, неспокоен, ядеше бавно. Непрекъснато поглеждаше към Мануел, сетне отместваше поглед.

Накрая избухна:

— Мануел, приятелю! Какво е станало? Кажи ми, за бога! Той ще умре — каза Мануел, довършвайки пилето си.

Фуентес замръзна.

— Имаш предвид Педро?

— Че кой друг? Говорих с моя приятел от болницата. Вече няма никаква надежда. Просто е въпрос на време. Педро може да поживее една седмица, може би дори две, но все едно, че вече е умрял.

Фуентес, който можеше да мисли само за себе си, се отпусна.

— Значи бомбите не ни трябват? — Изпитваше ужас, че могат да го свържат с бомби. Значи имаме един проблем по-малко?

Мануел внимателно се взря в него. Очичките му приличаха на маслинки.

— Приятелю, ти въобще не разсъждаваш. Изглежда си забравил какво възнамеряваме да правим: Анита, ти и аз.

Фуентес го зяпна.

— Грешиш! Много добре зная какво планираме да направим! Ще се качим на последния етаж в президентския апартамент на хотела, ще вземем онези двамата като заложници, ще поискаме откуп и ще заминем за Хавана с пет милиона долара. Защо смяташ, че не разсъждавам?

— Как ще проникнем в апартамента на последния етаж?

Фуентес размаха ръце с досада.

— Всичко е уредено. Анита има дубликат от ключа. Защо казваш, че не разсъждавам?

— Сега, приятелю, ти не само не мислиш, но и не си спомняш — каза Мануел и си отряза парче сирене. — Забравил си, че Анита обеща да ни пусне в апартамента при едно условие. — Той се наведе напред и внимателно се взря във Фуентес. — Педро трябва да бъде освободен и да пътува с нас до Хавана.

Фуентес прокара пръсти през дългата си, мазна коса.

— Ама ти казваш, че той умирал.

— Сега, приятелю, ти започваш да разбираш проблема. Да, след около седмица Педро ще е мъртъв. Анита обича този мъж. Тя е готова на всичко, за да си го върне. — Мануел си отряза още едно парче сирене. — Жените трябва да бъдат разбирани. Аз ги разбирам. Нейният живот е свързан с Педро. Дал съм й дума, че ако тя ни пусне в апартамента на последния етаж, мъжът й ще бъде свободен и ще пътува с нас до Хавана. Направих всичко възможно, за да е сигурно, че те ще пуснат Педро. Имам две бомби, които ще предизвикат такова напрежение, че Педро ще бъде освободен. — Той затвори очи и Фуентес разбра, че станалото силно го измъчва.