Последва дълга пауза, през която Фуентес наблюдаваше Мануел с нарастващо нетърпение, но този едър мъж го плашеше и той нищо не каза.

— Дадох дума на Анита — продължи Мануел, загледан в грубите си ръце на масата. — Обещах й, че Педро ще пътува с нас, ако тя ни вкара в президентския апартамент. Такава беше сделката.

— Зная — каза Фуентес, — но Педро умира.

— Да. Няма съмнение. Така че не може да има сделка между нас с Анита.

Фуентес хвана главата си с ръце.

— Да не искаш да кажеш, че ще изпуснем пет милиона долара, защото една тъпа жена е толкова предана на този негодник, че няма да ни пусне в апартамента на последния етаж, ако разбере, че копелето умира? — кресна Фуентес.

— Точно това ти казвам. Ти не си от хората, които ще го разберат. Аз съм известен като човек, който държи на думата си. — Мануел замълча, взрян в празното пространство, след това продължи. — Тук става въпрос за пет милиона долара. Казват, че всеки човек си има цена. — Мануел избърса потта от лицето си. — Пет милиона долара! С толкова пари много врати, които иначе ще останат затворени за мен, биха се отворили.

— Забравяш моя дял — каза остро Фуентес. Черните, прилични на маслини очи на Мануел останаха безизразни, когато той кимна.

— Да, ти получаваш един милион. Значи четири милиона долара!

— Какво решаваш? — попита Фуентес, а мускулите по охраненото му лице затрепкаха.

— Ще трябва да я излъжа. Ако я излъжа, ще падна в собствените си очи. Да ми се наложи да излъжа един от моите хора е срамна работа. — Мануел стисна юмруци. — Ти мислиш само за пари. Това е нещо, което мога да разбера. Ти си беден човек. Ще трябва да я излъжа, а за мен то е голям удар.

С усилие Фуентес успя да запази самообладание. Искаше му се да изкрещи на Мануел да престане да се държи като тъпанар. На кой му пукаше за Анита? Какво представляваше тя, в крайна сметка? Едно нищо, също като онзи нещастник мъжът й! Но той се сдържа и нищо не каза. Досега никой не бе си позволявал да крещи на Мануел, без да получи юмрук в мутрата.

— Бомбите? — попита той след дълга пауза. — Ще имаме ли нужда от тях при това положение?

— Разбира се. Ще се наложи да разиграем тази лъжа. Тя не е глупава. Ще трябва да я лъжа много предпазливо. — Той се изправи. — Легни си приятелю. След половин час имам среща с Анита. Не бива да губим повече време. Ако Педро умре утре или вдругиден, Анита може да научи за смъртта му и тогава ще се простим с петте милиона. Тя трябва да ни пусне в апартамента вдругиден през нощта.

— Ще ни трябва и оръжие — каза Фуентес.

— Всичко е уредено. Всичко е уредено, но остава да се уреди и участието на Анита в операцията.

Половин час по-късно Мануел напусна шхуната и тръгна по кея, като носеше торбата с двете бомби. Стигна до жилището на Анита, качи се по стълбите и почука на вратата.

Анита рязко отвори. В ярката светлина, която падаше от тавана, Мануел видя, че тя изглежда направо зле. Под очите й имаше тъмни сенки и цялата сякаш се беше смалила.

— Добри новини — каза Мануел и влезе в малката дневна. Очите на Анита светнаха, докато затваряше вратата.

— Педро?

— Да, Педро. — Мануел остави торбата на масата. Дебелите му устни се разтеглиха в лъжовна усмивка. — Идвам от болницата. Приятелят ми там казва, че Педро е дошъл в съзнание и температурата му е спаднала. След два дни ще може да бъде преместен без никаква опасност.

Анита го зяпна.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Той беше толкова зле! Значи след два дни? Не, не е възможно!

— Антибиотиците правят чудеса — изрече Мануел, като се опитваше да избегне изпитателния поглед на Анита. — Моят приятел болницата разправя, че ченгетата опитали да разпитат мъжа ти. Той е добро момче, Анита! Трябва да се гордееш с него. Отказал е да говори каквото и да било. До момента те не знаят кой е той. Така те предпазва.

Лицето на Анита болезнено се сгърчи. Тя се обърна и изтича в малката спалня. Като слушаше риданията й, Мануел усети, че сърцето му се свива. Дали четири милиона долара щяха да изтрият този миг, когато той престана да се смята за човек, който винаги казва истина?

Изчака я с лице, потънало в пот, след това когато риданията заглъхнаха, се доближи до вратата и надникна в спалнята.

Анита стоеше на колене, главата и бе сведена в молитва — благодареше на бога за чудото и Мануел се извърна встрани с гримаса.

Десет минути по-късно, когато излезе от спалнята, Анита изглеждаше съвсем различно. Беше измила лицето си, беше се сресала и изражението й подсказваше на Мануел, че сега тя бе жената, която им бе нужна, за да ги пусне в апартамента.

— Бог чу молитвите ми — и с две ръце сграбчи дясната ръка на Мануел. — Непрекъснато се молих. Бог е чул молитвите ми! Сега трябва да върнем Педро у дома! И ти казваш, че той ще може да пътува след два дни, така ли?

— Да, но през тези два дни трябва да уредим доста неща — напомни й Мануел. — Първо бомбите. — Той се приближи до масата, отвори торбата и извади от нея черна кутийка с формата и размера на пакет цигари. — Това е малката бомба. Трябва да я скриеш във фоайето на хотела. — После извади от торбата още една черна кутия, четири пъти по-голяма от първата, опакована в целофан. Внимателно я остави на масата. — Това е голямата бомба, която ще разруши кухните. Надявам се да не се наложи да я използваме. — Сетне извади още една малка кутийка. — Това е детонаторът. Виждаш ли тези две копчета? Натискам горното копче и малката бомба експлодира. Натискам второто копче и избухва голямата бомба. Той ще бъде у мен. Бомбите ще останат при теб.

Анита направи крачка напред, без да откъсва поглед от двете кутии на масата. Мануел я наблюдаваше внимателно. Суровото й, решително изражение му вдъхна увереност.

— Ще скрия бомбите — каза тя. — Можеш да разчиташ на мен.

— Добре — отвърна Мануел. — Утре ще дойдем с Фуентес около полунощ. Тогава тримата ще идем в хотела. Нали все още си сигурна, че можеш да ни преведеш до президентския апартамент на последния етаж?

— Сигурна съм — натърти Анита.

— Тогава утре вечер, тук, в полунощ — Мануел тръгна към вратата.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Имам ти пълно доверие. Ти си добър човек. На Фуентес му нямам вяра, но на теб… — тя го погледна право в очите. — Нашите хора казват, че ти си човек, който държи на думата си. Правя всичко това само заради Педро.

Мануел излезе в коридора.

— Всичко ще бъде наред — увери я той и в този момент усети, че се мрази, но вече го занимаваше единствено мисълта как четирите милиона долара ще променят бъдещето му. — Утре вечер — и тръгна по коридора, после по стълбите, а Анита продължи да гледа след него.

Тя затвори вратата и я заключи после прекоси стаята, отвори едно чекмедже и извади дългата кама, която Педро държеше вкъщи. Беше й обяснил, че има моменти, когато човек трябва да се защитава.

Извади камата от калъфа. Помисли си за Джош Прескът, нощния детектив на хотела. Той бе заплахата. Единственият човек, които можеше да й попречи да скрие бомбите.

Разгледа блестящото острие. За Педро беше готова на всичко — дори да убие.

Облече си черна фланела и черни панталони. Завърза ножа за колана си и дръпна надолу пуловера така, че да скрие камата. След това сложи двете бомби в найлонова торбичка.

Беше един часът и петнайсет минути след полунощ.

Тя излезе от къщи и тръгна по дългия път към хотел „Спениш Бей“.

Всеки човек си има слабост. И Джош Прескът, нощният детектив на хотел „Спениш Бей“, не правеше изключение. Той бе човек, при когото всичко е по график. Освен това твърде много си падаше по жените. Дори си признаваше, че е сексуален маниак.

Майк Баниън, който знаеше, че е опасен, беше изучил внимателно неговия график. В един след полунощ Прескът обхождаше коридорите на хотела. В един и четирийсет обикаляше фоайето и празните ресторанти. В два часа отиваше в кухните. В два и четирийсет и пет патрулираше из парка и около плувния басейн. Беше толкова точен, че човек можеше да си сверява часовника по него. Това бе едно от слабите места на Прескът. Баниън предаде тази информация на Брейди.