Бет пъхна глава през вратата и прекъсна тъжните му мисли.

— На телефона е Ед Хедън, Арт — рече тя.

Арт замръзна като за почест. Хедън бе клиентът, който му носеше най-големите печалби. Много пъти му беше препоръчвал първокласни крадци и Хедън плащаше доста щедро.

Вдигна слушалката и каза:

— Здравейте, господин Хедън. Много ми е приятно да ви чуя. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Не бих ти се обадил само, за да ти чуя гласа — сряза го Хедън. — Трябва ми мъж: представителна външност, точен стрелец, да кара Ролс Ройс и да изпълнява шофьорски функции.

Арт си пое дълбоко дъх.

Това изглеждаше тъкмо работа за Майк.

— Няма проблем, господин Хедън. Имам точно такъв човек. Каква е задачата?

— Важна. Плащам около шейсет хиляди.

Арт затвори очи. Всичко изглеждаше прекалено добре, за да бъде истина.

— Няма проблем господин Хедън.

— Кой е човекът, когото имаш предвид?

— Брат ми. Той е първокласен стрелец и има нужда от пари.

— Какво е полицейското му досие?

— Няма полицейско досие, господин Хедън. В момента е инструктор в армията. Изглежда добре, говори добре и е много точен стрелец. — Толкова му се искаше да получи работата за брат си, че продължи: — Гарантирам за него, господин Хедън. — Веднага съжали. Откъде можеше да знае, че Майк ще отговори на изискванията на Хедън? Хедън беше безмилостен. До този момент Арт безупречно задоволяваше исканията му, но бе сигурен, че само една погрешна стъпка, и Хедън няма да работи повече с него. Поръчките на Хедън бяха основна част от дейността на агенцията. Ако Хедън го изоставеше, същото щяха да направят и останалите му клиенти. Обля го студена пот, но казаното — казано, връщане назад нямаше.

Хедън отговори:

— За мен е все едно. Стига ми това, че ти гарантираш за брат си. Добре, кажи му в неделя, двайсет и трети, в десет часа да се обади на Корнелиус Ванс в хотел „Сийвю“ в Маями.

— А оръжието?

— Ванс ще му го даде, а освен това, Баниън, няма да има никакво насилие. Никой няма да бъде убит, но стрелецът трябва да бъде много точен.

— Кога ще стане плащането, господин Хедън?

— Когато задачата бъде изпълнена. Ще отнеме около два месеца. Това ще е голяма работа, Баниън. Само да се обърка нещо, и се прощаваш с бизнеса — Хедън затвори телефона.

Бет нахлу в офиса като фурия.

— Всичко чух — лицето й беше червено като домат. — Ти да не си полудял? Този тъп военен? В картотеката имаме десетки отлични стрелци. Защо се спря на този… тъп аматьор?

Арт я изгледа ядосано.

— Той ми е брат. Има нужда от помощ. Махай ми се от главата!

Когато Бет си отиде с мърморене, Арт набра телефона на хотел „Мирадор“ и поиска да го свържат с господин Майк Баниън. Мислеше, че брат му сигурно е излязъл в тази слънчева утрин, но от другата страна на жицата незабавно се чу гласът на Майк.

Арт си помисли: Бедният човек, седял е през цялото време в своята мрачна хотелска стаичка и е чакал да му се обадя. Е, поне имам добри новини.

Когато Арт му съобщи новината, Майк изрече със задавен глас:

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Бъди сигурен, че няма да те изложа. Веднага започвам да работя по въпроса, но ще ми трябват пари.

— Няма проблеми, Майк, ще ти изпратя в хотела три хиляди в брой. Не се стискай, когато купуваш шофьорската униформа. Трябва да бъде съвсем убедителна. Клиентът ми е важна клечка.

Последва дълга пауза, после Майк попита:

— И никой няма да бъде убит?

— Човекът твърди, че ще бъде така.

— Добре, Арт. Още веднъж ти благодаря. Можеш да разчиташ на мен — и Майк затвори телефона.

Арт се облегна назад и се замисли дали да смята себе си за светец или за смотаняк.

Анита Сертес влезе във втората баня на президентския апартамент на последния етаж в хотел „Спениш Бей“, като вътрешно се беше подготвила за гледката, която я очакваше.

Президентският апартамент, най-луксозният и най-скъпият апартамент в хотел „Спениш Бей“, бе нает от Уилбър Уорънтън, петролен милиардер от Тексас. Току-що оженен за Мария Гомей, южноамериканка, чийто баща притежаваше сребърни мини, беше решил, че Парадайз Сити е най-подходящото място за меден месец. Мария, Вечно недоволна от всичко, този път се съгласи.

На двайсет и девет години Уилбър Все още не бе заел мястото си в нефтената компания, управлявана от баща му. Завърши образованието си в Харвард, където получи магистърска степен по икономика, прекара една година в армията като майор, обиколи света с една от яхтите на баща си, запозна се с Мария, Влюби се в нея и после се ожениха. Когато свършеше меденият им месец, той щеше да стане един от Вицепрезидентите в необхватното царство на баща си.

Баща му, Сайлъс Уорънтън, властен и саможив нефтен магнат, не обичаше никого, освен сина си. Жената на Сайлъс беше починала няколко години след раждането на Уилбър, и Сайлъс, безкрайно влюбен в жена си, прехвърли цялата си любов върху своя син. Когато Уилбър съобщи на баща си, че иска да се жени и го запозна с Мария, Сайлъс я огледа замислено. Мургавото й лице, стройното й, чувствено тяло, големите й, съблазняващи очи и очертаните й устни не му оставяха и сянка на съмнение що за птица е, но той знаеше за баща й и неговите милиарди, така че вътре в себе си се примири. Щом синът му искаше да се жени, нямаше да възразява. В крайна сметка, си заслужаваше човек да спи с нея, а пък и един развод не беше проблем. Така че й се усмихна накриво, потупа я по рамото и каза:

— Искам внучета, скъпа. Не ме разочаровайте.

Мария реши, че той е най-ужасният, най-вулгарният старец на света. Дори когато Уилбър й намекна, че също иска деца, тя го погледна хладно.

— По-късно. Нека сме щастливи и свободни, докато сме млади. Децата създават само проблеми.

Анита Сертес бе една от многобройните камериерки, които работеха в хотел „Спениш Бей“. Беше кубинка, на двайсет и три, ниска и набита, с мургаво лице и гарвановочерна коса. Работеше в хотела от дванайсет месеца. Работата й се състоеше в това да измива баните, да сменя ежедневно спалното бельо, да бърше праха и да чисти.

Анита приключи със стаята на Уилбър. Тя не беше проблем. Той дори си сгъваше хавлиените кърпи и всичко бе подредено, но банята на Мария караше Анита вътрешно да кипи от гняв.

Каква повлекана само! Богата, глезена кучка! Това си помисли Анита, когато съзря какво й предстои да разчисти.

На пода лежаха прогизнали хавлиените кърпи. (Тя с кърпите ли влизаше във ваната? — почуди се Анита). Огледалата бяха изпръскани с пудра и туш за мигли. На пода имаше размазано настъпено червило. Водата в тоалетната не бе пускана.

Богаташи! Мислеше си Анита, докато събираше мокрите кърпи. Дори да имаше милионите, които притежаваше тази кучка, и през ум не би й минало да остави банята в този ужасен вид.

Докато работеше, мислите й се насочиха към съпруга й, Педро. Бяха дошли във Флорида по настояване на Педро, с надеждата да оправят финансовото си положение, което в Хавана бе доста отчайващо. Анита изкара късмет и си намери тази работа като камериерка, но Педро работеше само от време на време, чистеше улиците, а от това се припечелваше съвсем малко.

За нея Педро беше най-красивият мъж на света. Тя го обичаше с ожесточение, като своя собственост: обожаваше този строен, мургав мъж, понасяше лошите му настроения, вечните му оплаквания, даваше му всичко, което припечелеше. Живееха в една стая в Сийком, работническия квартал в покрайнините на Парадайз Сити. Силно влюбена в Педро, тя не си даваше сметка, че той е един нехранимайко. Изкара няколко дни като чистач по улиците с метла и количка и се отказа. Единствената му мисъл беше как да се върне в малката ферма на баща си, където отглеждаха захарна тръстика, въпреки че преди година единствената му мисъл беше как да избяга оттам. Анита изслуша оплакванията му и му рече да бъде търпелив. Сигурно всеки момент щеше да се появи нещо по-добро. Да сечеш захарна тръстика въобще не е живот. Тя щеше да работи още по-упорито и ще се издържат. Педро се беше усмихнал. Окей, значи могат да изчакат.