Докато чистеше разхвърляната баня, тя се чудеше какво ли прави Педро. Беше й казал, че ще поскита из улиците и ще се опита да си намери работа, но тя се съмняваше в това. В края на всяка седмица той похарчваше всичките пари, припечелени от Анита. Често мърмореше, че няма достатъчно пари, за да си купят дори ориз и тя обеща да работи още повече.

Докато тя се трудеше да направи банята на Мария Уорънтън безупречно чиста, Педро Сертес седеше в един западнал бар в Сийком. Беше с Роберто Фуентес. Двамата пиеха бира.

Фуентес беше кубинец, който живееше в Сийком от три години. Нисичък, дебел, с трескави, безмилостни очи, той успяваше да си изкарва прехраната, като почистваше и стягаше яхтите на богатите. Педро му беше симпатичен и той търпеливо изслушваше вечните му оплаквания. Тази вечер реши, че Педро вече е узрял за една работа, която щеше да донесе на Фуентес около три хиляди долара. Фуентес смяташе, че самият той не е човек на риска. Ако можеш да прибереш три хиляди долара и да накараш някой друг да поеме риска, заслужаваше си да помислиш по въпроса.

С тих глас каза:

— Педро, какво ще кажеш да спечелиш хиляда долара?

Педро поклати чашата с постепенно затопляща се бира, след това погледна Фуентес.

— Защо ми говориш тия неща? Хиляда долара? С толкова пари можем да се върнем с жената във фермата на баща ми. Какво имаш предвид?

Фуентес се усмихна. Усмивката му напомняше бързо изстрелян език на змия.

— Може да се нареди. От теб зависи. Хиляда долара! Добре е, а?

Педро кимна.

— Повече от добре. Говори нататък.

— Нали знаеш къде е стаята ми на улица „Корал“. Големият блок.

— Зная го.

— В тоя блок има седемдесет наематели. Всеки от тях плаща по шейсет долара наем на месец. Това прави по четири хиляди и двеста долара. Тъй ли е?

— И к’во от туй? — попита Педро.

— Ние с теб можем да пипнем тия парички. За тебе е проста работа.

Очите на Педро се присвиха. Хиляда долара лесна печалба!

— Продължавай нататък! — каза той. — Много интересно.

— В тоя блок живее Ейб Леви. Работи за собствениците на блока. Едновременно е и портиер, и касиер. Всеки петък ходи от врата на врата и събира наема — четири хиляди и двеста долара. Отива си вкъщи, записва сумата, а на следващата сутрин я носи в офиса. От години го прави. Наблюдавал съм го. Леви е един смачкан мухльо. Ако човек размаха пистолет пред него, направо ще припадне. Стар и дебел. Ние просто трябва да влезем в момента, когато брои парите, да тикнем пистолет пред очите му и да приберем четири хиляди и двеста долара. Казвам ти, Педро, много е лесно.

Очите на Педро светнаха.

— Харесва ми — каза Педро. — Значи утре?

— Да — Фуентес отново пусна змийската си усмивка. — Но ти ще трябва да се заемеш с Леви. Ако вляза аз, той ще ме познае, но ако ти размахаш пистолета, няма да разбере нищо. Ще те чакам отвън, а ти ще свършиш работа.

Очите на Педро изгубиха блясъка си. Той се замисли, след това поклати глава.

— Значи за тебе няма никакъв риск? Рискът е за мене… тъй ли?

— Няма никакъв риск. — Фуентес се наведе напред и потупа Педро по ръката. — Влизаш, размахваш пистолета, Леви припада, ти прибираш парите и двамата сме щастливи.

— За тая работа искам две хиляди — рече Педро твърдо.

Фуентес направи гримаса.

— Тъй като сме приятели, предлагам ти шанса да спечелиш малко пари. Мога да хвана всеки да свърши тая работа. Много е лесно. Не. За две хиляди въобще няма к’во да говорим.

— Хиляда и петстотин или си търси някой друг — Фуентес се поколеба, после пак пусна една змийска усмивка.

— Съгласен — той се наведе напред. — Да поговорим по-подробно.

Когато Анита изкачи петте етажа до стаята, в която живееха, и влезе, завари Педро да лежи на леглото с провиснала между устните цигара и доволна усмивка на лицето.

Анита бе свободна до осем вечерта, когато трябваше да се върне в хотела, за да почисти още веднъж апартамента на последния етаж. Беше пет следобед и тя вече се чувстваше уморена и депресирана, но като видя колко е спокоен Педро, очите й светнаха.

— Намерил си работа! — възкликна тя. — Изписано е на лицето ти!

— В събота се връщаме в Хавана — каза Педро. — Ще имам пари за самолет и достатъчно, за да мога да помогна на татко.

Анита го погледна.

— Не може да бъде!

— Може. — Той пъхна ръка под възглавницата и извади револвера 38-ми калибър, който Фуентес му бе дал. — С туй нещо всичко може.

Анита седна рязко, имаше чувството, че ще припадне. От известно време подозираше, че Педро ще бъде принуден да направи някоя отчаяна стъпка.

— Скъпи, моля те! Недей!

Педро бутна пистолета под възглавницата.

— Стига толкоз. — Слабото му лице изглеждаше озлобено. — Трябват ми пари, за да се върна у дома. Ние с Фуентес обсъдихме тая работа. Няма никакъв риск. В събота заминавам. Ти ако искаш да останеш — оставай. Заминавам си вкъщи с хиляда и петстотин долара. Туй е последната ми дума.

— Винаги има риск — каза Анита с треперещ глас.

— Тоя път няма. В събота тръгваме. Дай ми сега нещо за ядене.

Анита се беше сприятелила с третия готвач на хотела. Позволяваше му от време на време да пусне по една ръка под полата й и да я опипа нежно, а в замяна й даваше остатъци от храната — късчета от хубава пържола, от пиле, а понякога дори по някое парче плодова торта. Докато седеше и гледаше Педро, тя внимателно придържаше найлоновата торбичка, която готвачът й беше дал, а Педро не откъсваше поглед от торбичката. Не беше ял цял ден.

— Сериозно ли говориш, че смяташ да откраднеш, скъпи? — попита тя.

— Нали чу к’во казах. Дай ми сега нещо да ям.

Тя се изправи бавно и с несигурна крачка се потътри към кухнята.

Детектив първа степен Том Лепски обичаше петъците. Ако не се случеше нещо извънредно, а в Парадайз Сити това ставаше много рядко, можеше да си тръгне и да се прибере рано у дома. Е, вярно, вкъщи го чакаше Керъл, жена му, която му натякваше за домакинските му задължения и че трябва да окоси ливадата, но поне беше далече от кабинета на детективите и дори домакинската работа бе приятна в сравнение с това да седиш и да чакаш някое престъпление.

Погледна часовника си. Още десет минути и си тръгва. Керъл му бе казала, че за вечеря ще има пай с шунка и пилешко. Лепски обичаше да си похапва, а пай с шунка и пилешко бе любимото му ядене.

Макс Джакъби, детектив втора степен, тъкмо довършваше един доклад за открадната кола. Двамата с Лепски работеха добре заедно.

— Пай с шунка и пилешко! — възкликна Лепски. — Боже, толкова го обичам!

Джакъби престана да трака на пишещата машина.

— Има моменти, когато искрено ти завиждам, Том — каза той. — Да си женен за такова страхотно момиче като Керъл! Щом ми свърши дежурството, ще ида до Фънг-Ю, да си взема нещо за вечеря вкъщи… уф!

Лепски го погледна самодоволно.

— Време ти е да се ожениш, Макс. Аз не мога да ги ям тези боклуци. Керъл ще вдигне страхотна олелия, ако разбере, че ям такива работи.

— Сигурно — Джакъби въздъхна и продължи да пише.

Телефонът на бюрото на Лепски иззвъня. Той сграбчи слушалката и изрева:

— Детектив Лепски. Какво желаете?

— Лепски! Трябва ли да се държиш просташки и да ревеш по този начин?

Лепски изстена, като разпозна гласа на жена си.

— О, ти ли си скъпа? — Той веднага сниши тон.

— Да, аз съм. Том, ти наистина трябва да се държиш по-възпитано по телефона.

— Добре — Лепски разхлаби вратовръзката си. — Връщам се след петнайсет минути. Как е паят?

— Затова ти се обаждам. Мейвис беше тук. Разправяше ми за мъжа си. Наистина, Том, да знаеш само как се държи този човек! Дума не можах да обеля. Просто седях и слушах.

Лепски се размърда неспокойно на стола си.

— Добре, като се прибера вкъщи ще ми разкажеш по-подробно. Как изглежда паят?

Последва пауза, после Керъл каза:

— Случи се една малка неприятност. Докато Мейвис ми разказваше за Джо, аз просто забравих за пая във фурната. Как само се държи този човек с нея! Няма да повярваш! Онемях.