Маги отпи от питието си.

— О, скъпи, ще ми бъде тъжно да си тръгна от това прекрасно местенце. Толкова ми беше добре тук.

— Има и други места — каза Брейди. Погледна часовника си. — Мисля, че е време за вечеря.

Маги плясна с ръце.

— Да вървим! Умирам от глад!

— Кога ли пък не умираш? — измърмори Брейди. — А ти, Майк?

Като се бореше с още една пронизваща болка, Майк се насили да се усмихне.

— Аз май ще остана тук. Вие се забавлявайте!

— Искаш да кажеш, че няма да ядеш? — извика Маги и очите й щяха да изскочат от орбитите.

— Маги! — сряза я Брейди. — Избутай ме до ресторанта! Не всички са прасета като теб!

Стресната, Маги хвана инвалидната количка и с няколко маневри я избута навън от вилата.

— Представи си само! Такава прекрасна безплатна храна и той не проявява интерес! — и засили количката към открития ресторант на терасата.

— По-бавно — скастри я Брейди. — Да не мислиш, че си на автомобилно състезание?

Маги неохотно го послуша.

— Гладна съм, скъпи — проплака тя.

— Стига си повтаряла едно и също! — ядоса се Брейди. Реши да не й казва, че Майк е един умиращ човек. Знаеше, че е безнадеждно сантиментална. Ако научеше, че ще е мъртъв след няколко месеца, щеше да избухне в плач и да излезе от строя за цялата операция.

Докато Маги правеше маневри с количката, за да я закара до открития ресторант на терасата, се приближи управителят. Брейди се отпусна.

Човек или печели, или губи, мислеше си той, докато Маги насочваше количката към тяхната ъглова маса.

Осем милиона долара!

Голям удар!

Той бе огледал апартамента. Знаеше, че ще може да отвори сейфа и касетките със скъпоценностите на тези богаташи. Беше сигурен, че ще вземе диамантите на Уорънтън. Работата изглеждаше добре опечена. Имаше пълно доверие в Майк, въпреки болките му. Беше сигурен, че Маги непременно ще отвлече вниманието на хотелското ченге.

Осем милиона долара!

Бяха му в кърпа вързани!

При тези мисли усети, че огладнява. Пое кожената папка от управителя и погледна комплексното меню — пет блюда.

— Ще го поръчаме цялото — каза той. — И бутилка от най-хубавото ви вино.

Маги нададе тържествуващ писък и стресна старците, които вече се хранеха.

По изгрев слънце Мануел Торес работеше на шхуната си. В предната кабина Фуентес лежеше на койката и слушаше шумовете от движенията на Мануел.

Фуентес се страхуваше да се покаже на палубата, затова се потеше в малката кабина, чудеше се дали на пристанището има ченге, което да патрулира и проклинаше Мануел, че го е изоставил. Чак следобед Мануел слезе в кабината.

— Какво прави досега, дявол да те вземе? — изръмжа Фуентес. — Аз лежа тук, в тая отвратителна жега…

— Да, приятелю — каза Мануел. — Мъчно ми е за теб, но много скоро ще отпътуваме за дома. Имай търпение.

Той влезе в кухничката. Фуентес се приближи до него:

— Какво става? — попита той. — Още колко ще трябва да стоя тук?

Мануел сложи на котлона тенджера с вода и пусна в нея малко сол.

— Шхуната ми е готова за отплаване — рече той. — Довечера ще свършим работата. Срещаме се с Анита у тях в полунощ. Уточняваме подробностите. — Когато водата завря, той изсипа в нея спагетите. — След няколко дни тръгваме за Хавана с пет милиона долара на борда. Вземаме Уорънтънови като заложници. Никой няма да посмее да ни спре.

Фуентес дълбоко си пое дъх. Изведнъж усети, че му светва пред очите. Добре направи, че се обърна за помощ към този човек! Разбира се, че с шхуната! А той си бе въобразил, че ще отвлекат самолет! Много по-сигурно е с шхуната! Ако тоя богаташ им беше заложник, никой нямаше да посмее да ги спре. Планът е без грешка!

— Велик си, Мануел! — възкликна той. — Идеята ти е великолепна!

Мануел започна да реже домати и лук.

— Върви — каза той. — Трябва да обмисля много неща, а аз мисля по-добре, когато съм сам.

Фуентес, който си знаеше, че мисленето не му се отдава особено, отиде в кабината. Мануел каза, че след няколко дни ще са на път за Хавана с пет милиона долара. Мануел е известен като човек, дето държи на думата си. Щом кажеше нещо, то ставаше. Всички кубинци от малката им колония го твърдяха. Те все повтаряха: „Мануел Торес е човек, който си държи на думата. Като обещае нещо, прави го“.

Фуентес седеше на койката с ръце, пъхнати между коленете. След няколко дни щеше да има един милион долара! При самата мисъл за такава огромна сума, му се завиваше свят.

Милион долара!

Какво ли щеше да направи с тази сума? Може да си купи ферма? Поклати глава. Не, работата в една ферма за захарна тръстика е много тежка. Фуентес напусна родното си място, защото вече не можеше да понася ежедневното сечене на захарна тръстика. Може би корабче? Можеше да си събере екипаж и заедно да ходят за риба. Представи си как като Мануел ще има рибарски кораб, но той нямаше да работи като Мануел. Щеше да си наеме хора, които да вършат цялата работа.

Седна и се замисли.

Един милион долара!

Не, разсъждавам като селянин, рече си той. Тръстика! Риба! Смехории! Ще си намери момиче. Когато човек има милион долара, момичета лесно се намират. Ще си купи барче. Момичето ще го върти, а той ще бъде важният собственик, ще се мотае наоколо, ще разговаря, ще се среща с приятели. Да, такъв ще е животът му в бъдеще!

Мануел дойде в кабината и остави на масата голяма купа със спагети.

— Да ядем, — каза той.

Чак когато се нахраниха и Мануел се поотпусна, чак тогава започна да говори.

— Искам да знаеш, приятелю, — започна той и се взря втренчено във Фуентес, — че тази операция си има своите проблеми.

Фуентес, който бе решил, че щом нещата са в ръцете на Мануел, няма да има проблеми — замръзна.

— Проблеми? Какви проблеми? — запита той нервно.

Мануел запали цигара и опря огромните си длани на масата. Загледан в мръсната стена зад Фуентес, сякаш Фуентес не съществуваше, той говореше на себе си.

— Ще проникнем в апартамента с дубликата от ключа — каза той. — Това е първата стъпка. След това ще пипнем тези двамата богаташи, ще завържем жената и ще накараме мъжа да се обади по телефона на баща си в Тексас. Баща му ще събере пет милиона долара. То ще отнеме малко повечко време. Парите трябва да са в брой, в банкноти от по сто долара. Туй значи приятелю, че ще бъдат много банкноти. Ще го предупредим да не смее да се обажда в полицията. При положение, че е толкова богат, аз съм сигурен, че няма да има проблем. Ще му обясня, че ще заминем с кораб и синът му ще дойде с нас като заложник. Когато пристигнем в Хавана или някъде другаде, синът му ще бъде освободен. Ти ще си вземеш своя дял. Аз ще отплавам нанякъде с останалите пари. На мен всичко това ми се струва съвсем приемливо. Никаква полиция. Никакви проблеми. — Той замълча и прикова поглед върху Фуентес. — Съгласен ли си?

Фуентес се раздвижи неспокойно.

— Да, но ти току-що каза, че има проблеми. — Той прекара ръка по потното си лице. — Сега пък ми казваш, че нямало проблеми. Нищо не разбирам.

— Приятелю, ти бързо забравяш. — Нашият голям проблем е жената на Педро.

Фуентес го зяпна.

— Да, но какво е една жена? Ако ни създава трудности, ще й прережем гърлото.

Мануел поклати глава.

— Тогава ще се намесят ченгетата. Ти въобще не мислиш. Не бива да убиваме никого. Така, според моя план, няма да се намесят никакви ченгета. Бащата ни дава парите и ние изчезваме. Никакви ченгета. Ако убием Анита, какво ще правим с тялото? Заминаваме с оня богаташ и предупреждаваме жена му да мълчи, защото в противен случай ще го убием. Никой няма да разбере какво става. Качваме се на корабчето и отплаваме, но ако убием Анита, здравата ще я закъсаме. Разбираш ли?

Мудният мозък на Фуентес се опитваше да попие това, което Мануел му казва, но той през цялото време бе зает с плановете какво да прави с милиона, който скоро щеше да е налице. Насили се да размисли, ала без да ще, една хитра усмивка светна на лицето му.