От Сенчестата къща се виждаше целият град като на длан. Един единствен път се виеше нагоре, към равната площадка, на която бе построена къщата. Градината й бе грижливо поддържана. Имаше дървета, цветя и дълга дървена ограда, която я заграждаше от всички страни. Зад оградата се виждаха пациенти — едни седяха по пейките, други се разхождаха, някой дори се въргаляха по тревата. Около болницата цареше атмосфера на мир и спокойствие. Някъде във вътрешността й, доктор Мийди се отдаваше на любимата си работа. Сигурно седеше в кабинета си, заобиколен от купища книги, микроскопи, предметни стъкла, рентгенови снимки и реактиви.

В една малка вдлъбнатина, точно под редицата кедри се бе свила Мери. Вероятно оттук са взимали пясък, когато са строили Сенчестата къща. Ала самата къща не се виждаше от мястото където лежеше — скрита зад кедрите и купчината пръст. Долу, в три посоки се бе ширнала долината. А отвъд, нейде в мъгливата далечина се губеше островърхата планинска верига. Безмълвна и неподвижна.

— Продължавай — каза Мери. Тя сви тънките си крака и се намести по-удобно. Слушаше внимателно, стараеше се да не пропусне нито една дума.

— Беше чиста случайност — продължи пчелата. Гласът й беше тънък, едва доловим сред повея на утринния вятър, който разлистваше клоните на дърветата. Кацнала бе на една цветче, близо до ухото на момичето. — Тъкмо оглеждахме района. Никой не забеляза откъде идва. Появи се изведнъж и ние веднага го нападнахме. Жалко че не бяхме повече, отдавна не се е отдалечавал толкова. Всъщност беше на отсамната страна на линията.

Мери потъна в мисли. Един слънчев лъч се заигра в черните й къдрици. Когато зададе следващия въпрос очите й блеснаха.

— Имаш ли някаква представа какво е правил там?

— Никаква. В целия район се усеща някакво невидимо въздействие. Не можем да се приближим. Разчитаме предимно на информация от втора ръка. А както знаеш, тя не е много сигурна.

— Мислиш, че набира отбранителни сили? Или…

— Или по-лошо. Че се готви за открита агресия. Направил е доста контейнери. С най-различни размери. Има някаква зла ирония във всичко това. Нашите съгледвачи загиват в зоната на неговото въздействие. Той събира труповете им и ги използва за храна. Това изглежда го забавлява.

Почти механично, Мери протегна ръка и смачка черния паяк, който претича в тревата.

— Зная, — заговори бавно тя — вчера, след като излязох от играта той използва моята глина за да направи голем. Това е лош знак. Сигурно усеща, че печели, иначе не би рискувал да използва точно моята глина. Знае какви рискове се крият в това. Глината използвана от други е нестабилна. Сигурно съм оставила някакъв мой белег.

— Възможно е наистина да има малка преднина — отвърна пчелата. — Той е неуморим труженик. Независимо от това, когато го нападнахме страхът му бе неописуем. Все още е уязвим. И той го знае.

Мери отскубна стръкче трева и го сдъвка замислено.

— И двете му фигури направиха опит да избягат. Едната почти успя. Бягаше право към мен, към фургона. Но аз не посмях да спра.

— А кой е този мъж? — попита пчелата. — Този човек, който дойде отвън. Направо невероятно е, че е успял да мине през бариерата. Мислиш ли, че може да е имитация? Нещо изпратено отвъд и след това въведено уж като външен фактор? До този момент появата му не е довела до някаква съществена промяна.

Мери вдигна нагоре тъмните си очи.

— До този момент — да. Но мисля, че промяна ще има.

— Наистина ли?

— Сигурна съм. Ако…

— Ако какво? — запита заинтригувана пчелата.

Мери не й обърна внимание, потънала дълбоко в мислите си.

— Положението му е много много интересно. Вече е стигнал до извода, че спомените му не съответстват на реалното положение.

— Не съответстват ли?

— Разбира се, че не. Чувства се заобиколен от противоречия. Всъщност, той си спомня един съвършено различен град, със съвсем други хора. — Тя смачка още един паяк, който се прокрадваше предпазливо в тревата. После известно време изучава безжизненото му тяло. — А той е от онези хора, които не се спират, докато не разберат нещата докрай.

— Мисля, че той само обърква нещата — оплака се пчелата.

— За кого? За мен? — Мери се изправи бавно и изтупа полепналата по джинсите й трева. — По-скоро за Питър. И за неговите грижливо подготвени планове.

Пчелата литна от цветчето и кацна на яката на момичето.

— Може би той ще се опита да научи нещо от този човек.

Мери се засмя.

— Сигурно много би искал. Но човекът едва ли ще може да му каже нещо интересно. Той самият е объркан и несигурен.

— Питър ще се опита. Той е неуморен в търсенето на пътища към познанието. Почти като пчела.

Мери пое нагоре по склона към кедрите.

— Да, неуморен е, но и прекалено самоуверен. Така че, току-виж си навлякъл някоя беда, вместо да успее в начинанията си. Например, като разкрие нещо, което не е в състояние да разбере. Мисля, че човекът е доста умен. И той трябва да открие истината за себе си. Имам чувството, че скоро нещата ще се изяснят.

Отпърво Бартън се увери, че наоколо няма никой. Той се спря до старомодния телефон, огледа хола, коридора и стълбите, след това пусна една монета в процепа.

— Номера, моля — обади се тъничък глас.

Поиска да го свържат с хотел „Калхоун“ в Мартинсвил. След още три монети и серия от превключвания и продължителни чакания, най-сетне се чу далечен звън.

— Хотел „Калхоун“ — изхриптя от другата страна сънен мъжки глас.

— Свържете ме, ако обичате, с мисис Бартън. Стая 204.

Още паузи и превключвания. После…

— Тед! — нетърпеливият, почти тревожен глас на Пег. — Ти ли си?

— Аз съм. Предполагам.

— Къде си? Божичко, докога смяташ да ме държиш в този ужасен хотел? — в гласа й се доловиха истерични нотки. — Тед, не издържам вече. До гуша ми дойде. Взе колата, не мога нищо да направя, нито да отида някъде, отгоре на всичко се държиш като смахнат!

Бартън приближи устни към слушалката и заговори с приглушен глас:

— Опитах се да ти обясня. Този град. Той не е такъв, какъвто си го спомням. Сякаш някой се е ровичкал в главата ми. Намерих нещо в един вестник, което ме кара да мисля, че дори аз самият…

— Боже мой! — прекъсна го Пег. — Трябва ли да си губим отпуската в надпревара с илюзиите от твоето детство? Колко още смяташ, че ще продължи това?

— Нямам представа — отвърна безпомощно Бартън. — Има толкова много неща, които не мога да разбера. Ако знаех, щях да ти кажа.

За миг настъпи тишина.

— Тед, — заговори Пег с хладно спокойствие — ако до двайсет и четири часа не дойдеш да ме измъкнеш от тази дупка, ще си тръгна сама. Имам достатъчно пари за да стигна до Вашингтон. Знаеш, че там имам приятели. Няма да ме видиш повече, освен, може би, в съда.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Бартън облиза устни.

— Пег, трябва да остана. Научих някои неща, не много, но все пак. Достатъчно, за да разбера, че съм на прав път. Необходимо ми е време. Тук са намесени големи сили, надхвърлящи представите ни…

Нещо в слушалката щракна. Пег бе затворила.

Бартън закачи обратно старомодната слушалка. Главата му бе празна. Той закрачи безцелно, с ръце пъхнати в джобовете. Е, това е всичко. Нямаше никакво съмнение, че Пег ще стори така, както се бе заканила. Когато се върне в Мартинсвил тя вече няма да е там.

Зад масата се надигна дребна фигурка.

— Здравей — поздрави го с приветлив глас Питър. Той вдигна ръка и по нея пропълзя нещо черно.

— Какво е това? — запита с отвращение Бартън.

— Това ли? — премигна Питър. — Паячета. — Събра ги в шепа и ги пъхна в джоба. — Ще ходиш ли на някъде с колата? Ако искаш, мога да ти правя компания.

Очевидно, момчето е било тук през цялото време. Скрито зад масата. Странно, че не го е забелязал, нали бе минал оттам на път за телефона.

— Защо? — запита с груб глас Бартън.

Момчето пристъпи от крак на крак. Лицето му се озари от надежда.