— Но аз успях да се промъкна — едва промърмори Бартън. След „бърбъните“ виното направо го довърши. — Минах някак си през тази проклета бариера.

— И те не са съвършени — Кристофър остави чашата и се изправи. — Пропуснаха мен, а теб оставиха да влезеш. Заспали са на поста, човешко е.

Той открехна вратата на гардероба и започна да вади стари дрехи и вързопи. Малко, сребърно, заключено с катинар ковчеже лежеше на дъното. Кристофър го измъкна с пъшкане и потене и го стовари на масата.

— Не съм гладен — кой знае защо каза Бартън. — Дойдох само да…

— Гледай — Кристофър извади едно дребно ключе от портфейла си, внимателно го пъхна в миниатюрната ключалка на ковчежето, завъртя го и вдигна капака. — Ще ти покажа нещо, Бартън. Ти си единственият ми приятел. Единственият човек на света, на когото мога да се доверя.

Ковчежето не беше посребрено. Всъщност, това не беше ковчеже, а някакъв сложен уред, целият усукан от кабели и жици, манометри и превключватели. Грижливо споен метален конус. Кристофър го вдигна и пъхна в него няколко щифта. Той изтегли два кабела и ги закачи за полюсите на акумулатор.

— Завесите — изсумтя Кристофър. — Дръпни ги. Не искам те да видят това — той се почеса нервно. — Какво ли не биха дали за да го докопат. Мислят се за големи умници, че имат власт над всички ни. Не над всички.

Той щракна един превключвател и конуса забръмча тихо. Докато човъркаше копчетата, бръмченето постепенно прерастна в тънък, пронизителен звук. Бартън се размърда неспокойно.

— Какво, по дяволите, е това, бомба ли? Да не мислиш, че ще можеш да ги взривиш?

Старецът го погледна с хитро изражение.

— Ще ти кажа по-късно. Трябва да бъда внимателен.

Той се затича из стаята, дръпна завесите, надзърна през прозореца, заключи здраво вратата и едва тогава се върна при бръмчащия конус. Бартън коленичи до него и се втренчи в чудноватото изделие. Лабиринт от сложно оплетени жици и паяжина от блестящи метални части. Отпред беше написано:

Кристофър придоби тържествен вид. Той приседна, с крака сгънати под него. Внимателно, почти благоговейно повдигна конуса, задържа го за миг и след това го постави на главата си. Сините му, воднисти очи надничаха отдолу, обветреното му лице излъчваше подходяща за случая тържественост. Изражението му помръкна, когато внезапно бръмченето на металния конус спря.

— Дявол да го вземе — той пипнешком намери поялника. — Прекъсната връзка.

Бартън се подпря уморено на стената и зачака, докато Кристофър запои връзката. Най-сетне бръмченето се появи отново, малко дрезгаво, но с достатъчна сила. Дори по-силно отпреди.

— Бартън — гракна Кристофър. — Готов ли си?

— Готов — промърмори уморено Бартън. Той отвори с мъка едно око и се опита да се съсредоточи върху сцената пред него.

Кристофър се пресегна и сграбчи бутилката с вино от масата. Постави я внимателно на пода и клекна до нея, прикрепяйки конуса на главата си. Предметът очевидно бе тежък, а предния му ръб се спускаше чак до веждите на Кристофър. Той го намести, след това скръсти ръце и се концентрира върху бутилката с вино.

— Какво, по дя… — поде Бартън, но старецът вдигна ръка.

— Не говори. Трябва да съсредоточа всичките си способности — очите му бяха полузатворени. Челюстите стиснати. Веждите сбърчени. Той пое дълбоко въздух и го задържа.

Настъпи тишина. Бартън усети, че постепенно заспива. Мъчеше се да не изпуска от очи бутилката, но очертанията й ставаха все по неясни и размазани. Бартън с мъка сподави една прозявка и звучно преглътна. Кристофър му хвърли гневен поглед и отново се съсредоточи. Бартън промърмори неясно извинение. Миг по-късно не можа да издържи и се прозя. Шумно, с широко отворена уста. Продължително. Като в мъгла виждаше стаята, стареца и най-вече бутилката от вино. Тихото монотонно бръмчене му действаше приспивателно. Сякаш в стаята имаше рой пчели, които кръжаха неспирно.

Бутилката почти не се виждаше. Само някакво неясно очертание. Отново направи опит да се съсредоточи, но успя съвсем за кратко. По дяволите, бутилката я нямаше никаква! Той се размърда и с мъка отвори очи. Но и това не помогна. Бутилката бе само неясна мъглявина, бледа сянка на пода пред Кристофър.

— Съжалявам — измънка Бартън. — Не мога да видя, къде е тази проклета бутилка.

Кристофър не отговори. Лицето му бе придобило лилав отенък и сякаш бе готово да експлодира. Цялото му същество бе съсредоточено върху мястото, където допреди малко стоеше бутилката от вино. Очите му гледаха напрегнато, веждите бяха сърдито сключени, той стисна юмруци и се наведе напред…

Нещо започна да се оформя. Бартън усети че му олеква. Да, ето, най-сетне можеше да различи. Сянката придоби плътност. Превърна се в някакъв плътен куб. Тъмен и солиден, с цвят и форма. Беше загубил първоначалната си прозрачност. Подът вече не прозираше през него. Бартън въздъхна облекчено. Колко хубаво, че проклетото нещо отново се вижда ясно! Той се облегна на стената и протегна крака.

Имаше само един проблем. Нещо, което неизвестно защо продължаваше да го притеснява. Това което се оформяше на пода пред Кристофър не беше прашната бутилка от мискет. Това беше нещо друго.

Някаква невероятно стара кафемелачка.

Кристофър измъкна главата си от конуса. Въздъхна и се огледа тържествуващо.

— Направих го, Бартън — рече той. — Успях.

Бартън поклати глава.

— Не разбирам — побиваха го ледени тръпки. — Къде е бутилката? Какво, по дяволите, стана с бутилката от вино?

— Никога не е имало бутилка от вино — отвърна Кристофър.

— Но аз…

— Фалшива. Изопачена — Кристофър се изплю с отвращение. Сетне посочи кафемелачката. — Баба ми я е донесла със себе си от Швеция. Нали ти казах, че преди Промяната не пиех.

Бартън като че ли започна да разбира.

— Значи кафемелачката се е превърнала в бутилка с вино, когато е настъпила Промяната. Но…

— Но отдолу продължаваше да се крие кафемелачката. — Кристофър се изправи уморено на крака, изглежда бе напълно изтощен от усилието. — Разбираш ли, Бартън?

Бартън разбра.

— Старият град си е все още тук.

— Да. Той не е унищожен. Само е погребан. Намира се под повърхността. Под някакъв слой от черна мъгла. Илюзия. Те спуснаха тази черна мъгла над всичко. Но истинският град си е отдолу. И той може да бъде върнат.

— ИП. Илюзо-преобразовател.

— Точно така — Кристофър гордо потупа с ръка конуса. — Това е моят илюзо-преобразовател. Сам го направих. Никой освен теб не знае за него.

Бартън посегна и вдигна кафемелачката. Беше солидна и доста тежка. Дървен корпус. Метална дръжка. От нея лъхаше на кафе и на мухъл. Той завъртя ръчката и механизмът избръмча. Отдолу изпаднаха няколко кафени зърна.

— Значи всичко си е тук — каза тихо Бартън.

— Да. Всичко си е тук.

— И как го откри?

Кристофър извади лулата си и започна да я пълни бавно, с треперещи от изтощение ръце.

— В началото бях доста обезкуражен. Когато открих, че всичко и всички са се променили. Никого не познавах. Не можех да говоря с тях, те не ме разбираха. Започнах всяка вечер да се мъкна в „Магнолия клъб“, така и така нямаше какво да правя, след като изчезна моят радиомагазин. Една вечер се бях натряскал здраво. Седнах, точно където съм сега. И започнах да си спомням старите дни. Стария град, старите жители. Спомних си моята малка къщичка. Докато мислех за това, този отвратителен бордей започна да избледнява. И на негово място се появи моята къща.

Той запали лулата и смукна от нея, притваряйки сънливо очи.

— Подскочих като пощурял. Не бях на себе си от щастие. Но къщата отново взе да изчезва. И на нейно място се върна тази гадна бърлога. — Той ритна с крак мръсната маса. — Сам виждаш. Мърсотия до шия. Като си спомня само…

— Помниш ли бижутерския на Берг?

— Разбира се. Беше на „Сентрал“. Сега вече го няма. На негово място има някаква съборетина, дето всеки миг ще се срути. Хлебарна.