— Няма ли да ме закараш обратно? — извика Питър като тичаше край вратата. Лицето му бе пребледняло. — Долу сигурно е пълно с нощни пеперуди. Става тъмно!

— Толкова по-зле — отвърна Бартън и даде газ.

Лицето на Питър се озари от смъртна омраза. Той бързо се изгуби назад — смаляващ се стълб от бясна ненавист.

Бартън усети, че е плувнал в пот. Вероятно бе допуснал грешка. Спомни си, колко ужасно се чувстваше сред лабиринта от трупи, докато пълзеше в кръг като бръмбар в стъклена чаша. Момчето притежаваше голяма сила и сигурно не би се поколебало да я употреби срещу него. А като се прибавят и другите му проблеми и това, че е обречен да стои в тази долина неизвестно още колко.

Със сигурност през следващите дни долината щеше да му се види тясна.

Когато Бартън излезе на улица „Джеферсън“, Милгейт вече тънеше в мрак. Повечето магазини бяха затворени. Дрогерии, железарии, бакалии, безкрайни кафенета и евтини барове. Паркира пред „Магнолия клъб“ — порутен бар, сякаш готов да се разпадне всеки миг. Около входа се мотаеха някакви отдавна небръснати престъпни типове. Те не откъсваха безмълвни, пронизващи погледи от него, докато заключваше колата и пресичаше люлеещата севрата на бара.

Вътре имаше само двама души. Масите бяха празни, столовете — обърнати върху тях, с тъжно стърчащи към тавана крака. Бартън се настани в дъното на бара, където надяваше се, няма да го безпокои никой и поръча един след друг три бързи „бърбъна“. Чувстваше се страшно объркан. Беше влязъл съвсем безпрепятствено в града, а сега не можеше да излезе. Сякаш бе попаднал в капан. Затворен в тази долина заради един изгнил камион с разсипани наоколо трупи. И кога ли се е появил там този камион? Боже мили, той може да остане тук завинаги! Като прибави космическия враг, който бе променил спомените му и Питър — неговият земен враг, който допълваше тази почти налудничава картина.

След третия „бърбън“ го завладя спокойствие. Тя, космическата сила, по някаква причина се нуждаеше от него. Може би за да открие кой е той в действителност. Може би всичко това бе част от някакъв план — идването му тук, завръщането в Милгейт след толкова години. Може би всяко негово действие, всичко, което някога е правил, целият му живот…

Поръча нова серия „бърбъни“ — оказаха се добри помощници в забравата. Още няколко мъжаги с кожени якета се бяха подредили на бара. Всеки стискаше халба бира. Никой не говореше, никой не помръдваше дори. Изглежда така си прекарваха вечерите тук. Бартън реши да не им обръща внимание и се зае отново с целенасочено пиене.

Тъкмо надигаше шестия „бърбън“, когато внезапно осъзна, че един от мъжете го наблюдава внимателно. Престори се, че не го забелязва. И така бе загазил достатъчно.

Мъжът седеше с лице към него. Възрастен, с мрачно лице. Висок и прегърбен. Облечен в изтъркано сако и покрити с лекета панталони. Обувките му бяха ужасно износени. Ръцете му — мръсни и изподрани. Подпухналите му очи бяха втренчени право в Бартън и следяха всяко негово движение. Мъжът не отмести поглед дори когато Бартън го загледа враждебно. Той се изправи и се приближи с полюшваща се походка. Бартън направи опит да се стегне. Очевидно щяха да му искат почерпка. Мъжът приседна с въздишка на близкия стол и скръсти ръце.

— Здра’ей — изгрухтя той и заля Бартън с облак алкохолни пари. Кичур руса мазна коса се спускаше през челото му и той го прехвърли назад с ръка. Очите му бяха воднисто сини, някак детински. — Как си?

— Какво искаш? — отвърна с груб глас Бартън, докаран до предела на пиянското отчаяние.

— Само един скоч с вода.

Фронталната атака завари неподготвен Бартън.

— Виж какво, приятелче, — поде той, но човекът го прекъсна с тих, любезен глас.

— Изглежда не ме помниш.

Бартън премигна.

— Да те помня ли?

— Тичаше надолу по улицата. Вчера. Търсеше „Сентрал“.

Бартън най-сетне си спомни. Това беше пияницата, който през цялото време се смееше.

— А, да — кимна той най-накрая.

Лицето на мъжа светна.

— Виждаш ли? Спомняш си ме — той протегна отдавна немитата си десница. — Казвам се Кристофър. Уилям Кристофър. — После добави: — Аз съм един беден стар швед.

Бартън се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

— Мога да мина и без твоята компания.

Кристофър се ухили и рече с дрезгав глас:

— Вярвам ти. Но навярно, ако получа скоч с вода, радостта от този дар ще ми помогне да те изоставя.

Бартън махна с ръка на бармана.

— Скоч и вода — промърмори той. — За него.

— Намери ли въобще тази „Сентрал“?

— Не.

Кристофър се изкикоти с тънък, писклив гласец.

— Не съм изненадан. Можех да ти кажа и да ти спестя усилията.

— Ти ми каза.

Скочът най-сетне пристигна и Кристофър го прие с благодарност.

— Хубаво нещо — отбеляза той задъхано след първата дълбока глътка. — Идваш отвън, нали?

— Позна.

— Защо дойде в Милгейт? В това малко градче. Никой вече не идва тук.

Бартън вдигна унило глава.

— Дойдох за да намеря себе си.

Неизвестно по каква причина, това се стори ужасно смешно на Кристофър. Той заля бара с високия си писклив смях и останалите посетители ги загледаха мрачно.

— Какво те измъчва? — запита разгневено Бартън. — Какво смешно има, по дяволите, във всичко това?

Кристофър направи усилие да се успокои.

— Да откриеш себе си? И намери ли нещо? Ще се познаеш ли като се намериш? Знаеш ли поне как изглеждаш? — той отново избухна в смях.

Бартън се сгърби отчаяно над чашата.

— Стига — промърмори той. — И без това си имам достатъчно ядове.

— Ядове? Какви ядове?

— Всякакви. Всякакви ядове, които се срещат по тоя проклет свят — отвърна той усещайки, че е попрехвърлил мярката с „бърбъните“. — Божичко, направо се чудя защо ли съм още жив. Първо, открих че съм умрял още като дете…

Кристофър тъжно поклати глава.

— Колко жалко.

— След това някакви мъждукащи типове преминаха през верандата.

— Скитници. Да, първия път е доста страшничко да ги види човек. Но с времето се свиква.

— След това, проклетото хлапе дето го е шубе от пчели взе, че ми показа един тип, висок петдесет мили. С електрическа крушка за глава.

Нещо се промени в държанието на Кристофър. Нещо блесна в замъглените му от пиянство очи. Той погледна внимателно Бартън.

— Така ли? И какъв беше тоя?

— Ами, най-големият тип, който съм виждал през живота си — Бартън махна пиянски с ръка. — Висок милион мили. Направо да ти изкара акъла. Целият е направен от слънчеви лъчи.

Кристофър бавно отпи.

— И какво още се случи с теб, мистър…

— Бартън. Тед Бартън. След това паднах от една трупа.

— КАКВО?

— Ходих да се търкалям с трупи — Бартън се схлупи отчаян на масата. — Цели седем часа загубих в едно езеро с трупи. Малкото нищожество ми помогна да се измъкна оттам — той избърса разплаканите си очи с опакото на ръката. — Така и не открих улица „Сентрал“. Или „Борова“. — Диво отчаяние се надигна в него. — Дявол да го вземе, та аз съм роден на улица „Борова“! Трябва да има такова място!

Кристофър го наблюдаваше мълчаливо. Той допи чашата, обърна я на плота, завъртя я замислено и след това внезапно я блъсна настрани.

— Не, ти няма да откриеш улица „Борова“ — каза той. — Нито пък „Сентрал“. Или по-точно, никога вече няма да ги откриеш.

Сякаш го пронизаха с нещо. Бартън се изправи, внезапно почувствал леден полъх сред алкохолната мъгла.

— Какво искаш да кажеш с това „никога вече“?

— Че отдавна ги няма. От много, много години. — Старецът сбърчи уморено своето покрито с бръчки чело. — Не съм чувал някой да пита за тези улици от много време. — Детински сините му очи се бяха втренчили в Бартън, сякаш се опитваха да надникнат през алкохолната мъгла и времето. — Колко странно, да чуя тези стари имена. Почти ги бях забравил вече. Знаеш ли, Бартън, тук нещо не е наред.

— Да — съгласи се възбудено Бартън. — Нещо не е наред. НО КАКВО Е ТО?