— Не исках да стане така. Не го планирах. Аз съм лекар, за бога! От мен не се очаква да убивам. Имаш ли някаква представа как се чувствам? Все едно съм в ада.

— Тогава спри. Моля те.

Той мълчеше. Страхът изби по кожата ми под формата на стотици хиляди настръхнали косъмчета, предлагащи безполезната си защита.

— Ти си бил нейният лекар?

Трябваше да го стимулирам да говори — не защото вярвах, че някой е тръгнал да ме спасява, а защото още малко спечелени мигове живот, макар в тази сграда и с този човек, ми бяха изключително скъпи.

И защото трябваше да разбера истината.

— Да. Грижех се за нея по време на цялата бременност.

Ти никога не беше споменавала името му, казваше просто „докторът“, а аз не те бях попитала, прекалено заета да върша нещо друго, докато разговарям с теб.

— Имахме добра връзка, харесвахме се. Винаги бях мил с нея.

— Ти ли й помогна да роди Хавиер?

— Да.

Сетих се за мъжа с маската от твоите кошмарни картини, мрачна заплаха сред сенките.

— През онзи последен ден Тес изпита облекчение, че ме вижда в парка — продължи Уилям. — Усмихна ми се. Аз…

Прекъснах го:

— Но тя е изпитвала ужас от теб.

— От човека, изродил бебето й, не от мен.

— Но тя трябва да е знаела, че си бил ти? Макар да си носел маска на лицето, сигурно те е разпознала поне по гласа. Щом си се грижел за нея през цялата бременност, значи…

Той продължаваше да мълчи. Не бях осъзнала, че е възможно да съм още по-ужасена.

— Не си й говорил. Докато е раждала. Дори когато бебето е умряло. Не си й казал нито дума.

— Двадесетина минути по-късно отидох да я успокоя. Казах ти. Винаги се държах мило с нея.

Значи, беше свалил маската, беше влязъл бързо в ролята на милия доктор, за когото се смяташе; за когото го бях смятала и аз.

— Предложих й да се обадя на някого — продължи той. — И тя ми даде твоя номер.

Мислела си, че знам. През цялото време си мислела, че знам.

Господин Райт ме поглежда загрижено:

— Изглеждате бледа.

— Да.

Чувствам се пребледняла — и отвън, и отвътре. Блед човек в един ярък свят, в който съм почти невидима.

Чувам хората отвън, окъпани от ярката светлина на следобедното слънце, но за тях аз, затворена в тоалетната, бях невидима. Уилям беше свалил вратовръзката си и бе завързал с нея ръцете ми отзад.

— При първата ни среща ти я нарече Тес.

Продължавах да го предизвиквам да говори — единственият начин да остана жива. И все още имах нужда да разбера.

— Да, беше глупава грешка — отвърна той. — И тя показва, че изобщо не ме бива в това, нали? Отчайващ съм, щом се стигне до лъжи и преструвки.

Но той всъщност беше много добър и в двете. От самото начало ме беше манипулирал умело, направляваше разговорите и едва забележимо отбягваше въпросите. От мига, в който бях поискала здравния ти картон, до момента, в който го бях попитала за човека, ръководещ експерименталната програма за лечение на кистозната фиброза в „Света Анна“, той се беше постарал да не получа нито грам вярна информация. Дори си намираше извинение, в случай че играта му се окажеше недостатъчно убедителна.

За бога, говоря така, все едно съм… не знам… някой друг, някой от телевизията или нещо от този род.

Защото именно такъв човек се опитваше да имитира той.

— Не го планирах. Някакъв вандал хвърли камък по прозореца й, не аз; тя просто си помисли, че е било нарочно.

Използва въже, за да върже краката ми.

— А приспивните песнички? — попитах го.

— Бях започнал да се паникьосвам, просто правех онова, което ми хрумнеше. Дискът с песничките беше в родилното отделение. Взех го у дома, без да знам за какво всъщност мога да го използвам. Не бях планирал нищо. Не ми хрумна дори, че може да запише песните на касета. Че кой в днешно време използва телефонен секретар с касети?

Той се мяташе от дребните ежедневни подробности към огромния ужас от убийството и обратно. Огромното значение на постъпката му попадаше в капана на дребнодневието.

— Знаел си, че резултатите от изследванията на Мич няма да променят нищо, защото никой нямаше да повярва на Кася.

— В най-лошия случай ти щеше да занесеш изследванията в полицията. И да се изложиш.

— Но си искал да ти вярвам.

— Ти не спираше да се ровиш. Принуди ме да реагирам така. Не ми остави никакъв избор.

Но аз му вярвах още преди да ми беше дал резултатите на Мич — много преди това. И онова, което му беше помогнало, беше моята вътрешна несигурност. Бях решила, че подозрението ми към него е провокирано от обичайното за мен притеснение в компанията на хубави мъже и заради това го бях оневинила. Той беше единственият човек в цялата тази работа, когото бях преценявала не обективно, а под въздействието на лични емоции.

Но вече размишлявах от доста време; не можех да позволя помежду ни да увисне мълчание.

— Не доктор Никълс, а ти си бил изследователят, който е открил онзи ген?

— Да. Хюго е добряк. Но съвсем не е брилянтен ум.

Разказът му за доктор Никълс е бил колкото трик, толкова и самохвалство. Осъзнах, че е плетял примката около Хюго Никълс от по-рано, внимателно е хвърлял сянката на вината върху него, за да я отклони от себе си. Дългосрочното планиране е било брутално пресметнато.

— Импириъл Колидж и абсурдният му комитет по лекарска етика не искаха да разрешат тестването на гена върху хора — продължи Уилям. — Нямаха въображението. Или смелостта да го направят. Представи си, ген, който повишава коефициента на интелигентност, помисли си само какво означава това! Тогава ме потърсиха от „Хром-Мед“. Единственото ми изискване беше да проведат експеримент върху хора.

— Което и направиха.

— Не. Излъгаха ме; подведоха ме. Аз…

— Наистина ли вярваш в това? Директорите на „Хром-Мед“ са много умни. Чела съм биографиите им. Със сигурност са достатъчно умни, за да наемат някой друг да им свърши работата. Да го използват като изкупителна жертва, в случай че нещо се обърка.

Той поклати отрицателно глава, но аз знаех, че съм пуснала мухата в главата му. Пред мен се отваряше път за спасение и аз хукнах с все сила по него:

— Генетично подобрение, ето къде са истинските пари, нали? Веднъж щом го легализират, ще настъпи истински бум. А „Хром-Мед“ искат да са една крачка пред всички, да са готови за този бум.

— Но те няма как да знаят.

— Играли са си с теб, Уилям.

Но бях стъпила накриво, прекалено уплашена, за да съм толкова невъзмутима, колкото се налагаше да бъда в тази ситуация; просто бях ударила по егото му и така бях освободила свежа вълна гняв. Беше държал ножа почти небрежно, сега обаче пръстите му го стиснаха силно.

— Разкажи ми за тестването върху хора, какво стана?

Пръстите му продължаваха да стискат ножа, но кокалчетата им вече не бяха толкова побелели, следователно леко ги беше отпуснал. В другата си ръка държеше фенерче. Беше дошъл екипиран: нож, фенерче, велосипедна верига, гротескна пародия на планинската екипировка на бой-скаут. Чудех се с какво ли още се беше подсигурил.

Господин Райт хваща ръката ми и отново ме облива огромна вълна на благодарност; вече не отблъсквам ничия проява на доброта.

— Призна, че неговият ген за увеличаване на човешкия коефициент на интелигентност водел до две неща. Той засягал не само капацитета на паметта, но и дейността на белите дробове. Което означаваше, че при раждането си бебетата не са можели да дишат.

Толкова съжалявам, Тес.

— Каза ми, че ако бебетата бъдат интубирани веднага след раждането, ако им се помогне да дишат известно време, тогава всичко щяло да е наред. Щели да оцелеят.

Беше ме повалил на пода, върху лявата ми страна. Влажният студ от цимента пропиваше в тялото ми. Опитах се да помръдна, но крайниците ми тежаха неимоверно. Сигурно ми беше сипал опиат в чая. Можех да разчитам единствено на думите, за да остана жива.