— Че са много надеждни и че години наред са се занимавали с генни изследвания. Също, че са платили на професор Росен за неговата хромозома, а после са го наели на работа и са му създали условия да продължи с проучванията си.

Което позволи на твоите дами в поли от туид да престанат да събират помощи.

— Също така изгледах около половин дузина телевизионни интервюта с професор Росен, откривателят на новия метод на лечение.

Знам, че не би трябвало да е така, но именно професор Росен промени мнението ми относно терапията, или поне ме накара да преодолея скептицизма си. Спомням си за първия път, когато го видях по телевизията.

За сутринта, в която телевизионната водеща измяука въпроса си към него:

— Е, професор Росен, какво е усещането да сте „човекът зад чудото“, както ви определят някои хора?

Седналият срещу нея професор изглеждаше като абсурдно клише с очилата си с телени рамки, тесните си раменца и рошавите си вежди; без съмнение бялата му престилка висеше някъде наблизо, извън обсега на камерите.

— Съвсем не е чудо. Отне ми десетилетия работа и…

Тя го прекъсна:

— Наистина.

Изречението й завършваше с точка, но той не го разбра и го прие като покана да продължи:

— Генът на муковисцидозата е разположен на седма хромозома. Произвежда протеин, наречен трансмембранен регулаторен протеин на кистозната фиброза.

Тя приглади тясната права пола над изваяните си крака, усмихна му се:

— Ако може да чуем по-опростената версия, професор Росен.

— Това е опростената версия. Създадох изкуствена микрохромозома…

— Наистина не мисля, че нашите зрители… — започна тя, размахвайки ръце, сякаш всичко казано до тук беше извън границите на човешкия разум. Поведението й ме дразнеше и бях доволна, че дразнеше и професора.

— Зрителите ви имат мозъци, нали? Моята изкуствена хромозома може без никакви рискове да пренесе нов здрав ген в клетките.

Помислих си, че някой вероятно е трябвало да го научи как да представя знанията си на елементарен език. Изглежда професор Росен беше разтревожен от това и не можеше да продължава по същия начин.

— Човешката изкуствена хромозома може не само да представи, но и постоянно да поддържа терапевтичните гени. Синтетичните центромери бяха…

Тя бързо го прекъсна:

— Страхувам се, че ще трябва да пропуснем урока си по генетика за днес, професор Росен, защото тук има някой, който иска специално да ви благодари.

Тя се обърна към един голям екран, който предаваше на живо от някаква болница. Майка с насълзени очи и горд баща прегръщаха новороденото си здраво дете и благодаряха на професор Росен за това, че е излекувал красивото им синче. Професор Росен очевидно намери това за проява на лош вкус и наистина се засрами. Не се опияняваше от успеха си и това ме накара да го харесам.

— Значи сте повярвали на професор Росен? — пита господин Райт, без да изразява на глас своето собствено впечатление, но без съмнение и сам беше видял учения по телевизията по време на медийното отразяване на историята.

— Да. Във всичките му телевизионни интервюта, които бях гледала, правеше впечатление на отдаден на работата си учен без особен интерес към медиите. Изглеждаше скромен, притесняваше се, когато го хвалеха, и съвсем очевидно не се забавляваше на своята телевизионна слава.

Не го казвам на господин Райт, но професор Росен ми напомняше за господин Норманс (по математика ли ти преподаваше?) — мил човек, който обаче не разбираше глупавото държание на подрастващите момичета и изстрелваше на един дъх математическите си уравнения. Липсата на интерес към медиите, очилата с телени рамки и приликата със стар учител не бяха логични причини най-накрая да приема експерименталното лечение за безопасно, но ми подействаха като сръчкването, от което се нуждаех, за да преодолея резервите си.

— Тес описа ли какво се е случило, когато са й приложили терапията? — пита господин Райт.

— Не и в детайли, не. Само каза, че са й сложили инжекцията и сега трябва да чака.

Обади ми се посред нощ, забравила, а може би безразлична, за часовата разлика. Тод се събуди и вдигна слушалката на телефона. Раздразнено ми я подаде и прошепна:

— Четири и половина сутринта е, за бога!

— Подейства, Бий! Излекуван е!

Заплаках; с едри мокри сълзи, гарнирани с ридания. Толкова се притеснявах — не за бебето, а за теб, — защото си бях представяла какво ще ти е да се грижиш за болно от кистозна фиброза дете. Тод си помисли, че се е случило нещо ужасно.

— Това е направо прекрасно, по дяволите!

Не зная какво го изненада повече: фактът, че плача заради нещо прекрасно, или това, че изругах.

— Бих искала да го кръстя Хавиер. Ако мама не възразява.

Спомням си колко много се гордееше Лео с второто си име; как си беше мечтал да го наричаме именно така.

— Лео ще реши, че наистина е готино — казах й и си помислих колко тъжно е, когато някой умира толкова млад, че все още използва израза „наистина готино“.

— Да, нали?

Секретарката на господин Райт, невзрачна жена на средна възраст, ни прекъсва, поднасяйки минерална вода, и аз изведнъж осъзнавам, че умирам от жажда. Пресушавам на един дъх пластмасовата си чаша и тя ме поглежда с леко неодобрение. Когато взема празната чаша, забелязвам, че дланите й са боядисани в оранжево. Снощи трябва да се е мазала с крем за изкуствен тен. Струва ми се трогателно, че тази едра грубовата жена се е опитала да се направи красива за пролетта. Усмихвам й се, но тя не ме забелязва. Погледът й е отправен към господин Райт. От изражението й разбирам, че е влюбена в него, че именно заради него е потъмнила ръцете и лицето си предната вечер, че роклята, в която е облечена, е купена специално за него.

Господин Райт прекъсва мисленото ми клюкарстване.

— Значи сте вярвали, че няма никакви проблеми с бебето или с бременността?

— Мислех, че всичко е наред. Единственото ми притеснение беше как Тес ще се справи с ролята на самотна майка. Тогава това много ме тревожеше.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си излиза, без да е получила и грам внимание от страна на господин Райт, който гледа право към мен. Заради нея поглеждам към ръката му: на безименния му пръст няма венчална халка. Да, мислите ми отново се реят, нямат желание да продължат напред. Знаеш какво следва. Съжалявам.

За момент звъненето на входната врата бе част от моя сън в червено. После хукнах да отворя, сигурна, че си ти. Детектив Финбъро знаеше, че е погрешният човек. Прояви добрината да си придаде засрамен и същевременно съчувствен вид. Знаеше каква ще е и следващата ми емоция.

— Спокойно, Биатрис. Не сме я открили.

Влезе в дневната ти. Зад него вървеше полицай Върнън.

— Емилио Коди видял възстановката — каза той, отпускайки се върху дивана ти. — Тес вече била родила.

Но ти щеше да ми кажеш!

— Трябва да има някаква грешка.

— От болница „Света Анна“ потвърдиха, че Тес е родила там миналия вторник и е пожелала да я изпишат още същия ден. — Изпълнен със състрадание, той изчака, преди да запрати следващата граната. — Бебето е било мъртвородено.

Навремето мислех, че думата „мъртвороден“ звучи някак спокойно. Като спокойна вода. Успокой се, мое разтуптяно сърце. Тихичък гласец на спокойствието. Сега смятам, че е отчайваща по своята липса на живот; жесток евфемизъм, забиващ гвоздеи около факта, който се опитва да прикрие. Но тогава дори не мислех за бебето ти. Съжалявам. Всичко, за което успявах да мисля, бе, че това се беше случило преди седмица, а ти не ми се беше обадила.