— Позвъних на Уилям и той ми обеща да разбере кой е въпросният негов колега и да ми се обади. Надяваше се да е успял да свърши тази работа до края на деня. После набрах номера на Кася, но мобилният й телефон даваше заето, вероятно продължаваше да говори със семейството си, макар че кредитът й вече сто пъти трябваше да се е изчерпал, така че най-вероятно те й се бяха обадили. Знаех, че ще се среща с някакви нейни полски приятелки от църквата, затова реших да й разкажа всичко, когато се върне. Когато щяхме да знаем кой стои зад цялата работа и когато за нея щеше да е безопасно.

Междувременно отидох на срещата с мама пред оранжерията в Питършъм, откъдето щяхме да изберем растение за градината ти. Бях доволна, че ще се разсея; имах нужда да правя нещо, вместо да кръстосвам апартамента напред-назад в очакване на обаждането на Уилям.

Кася отново беше тръгнала да ме убеждава, че трябва да ти оставя цветя при тоалетната в парка.

Каза ми, че така съм щяла да сложа своя „odcisk palca“ на любов върху злото. („Odcisk palca“ е пръстов отпечатък, най-близкият превод, който бяхме успели да открием за тези думи, но затова пък беше наистина чудесен.) Но това беше работа на другите, не моя. Аз трябваше да открия това зло и да се преборя с него директно, а не с цветя.

След поредицата от студени и влажни седмици настъпи първият топъл и сух пролетен ден. Цветовете на камелиите, игликите и лалетата се разпукваха. Целунах мама, а в отговор тя силно ме прегърна. Докато вървяхме под покривите на старите парници, все едно се бяхме върнали обратно във времето и бяхме попаднали в градината на някое викторианско имение.

Мама проверяваше дали растенията са студоустойчиви и многогодишни, докато аз бях погълната от мислите си — след почти двумесечни усилия в края на този ден най-сетне щях да разбера кой е твоят убиец.

За пръв път, откакто бях пристигнала в Лондон, ми беше топло и свалих дебелото си палто.

— Тези дрехи са ужасни, Биатрис.

— На Тес са.

— Така си и помислих. Сега нямаш никакви пари, нали?

— Всъщност имам. Е, имам малко, но са вложени в апартамента и трябва да изчакам продажбата му.

Трябва да призная, че от известно време насам нося твоите дрехи. Моите нюйоркски тоалети изглеждаха нелепо вън от предишната ми среда на живот, а освен това бях установила, че твоите са далеч по-удобни. Би трябвало да се чувствам странно, задето нося дрехите на мъртвата си сестра, но единственото, което можех да си представя, бе твоето изумление да ме видиш в старите ти дрипи — мен, която винаги трябваше да притежава последните дизайнерски творения и която носеше на химическо чистене всичко само след едно обличане.

— Вече знаеш ли какво се е случило? — попита ме мама. За първи път.

— Не. Но мисля, че ще разбера. Скоро.

Мама погали с пръсти главичката на един рано разцъфнал клематис.

— Този щеше да й хареса.

Изведнъж тя замлъкна, през тялото й премина тръпка на непоносима скръб. Прегърнах я, но тя сякаш бе недосегаема. Известно време просто я държах в прегръдката си, после мама се обърна към мен.

— Трябва да е била толкова уплашена. А аз не бях до нея.

— Тя беше възрастен човек, не можеше непрекъснато да си до нея.

Сълзите й бяха изплакан писък:

— Трябваше да съм с нея.

Спомних си как когато бях малка и се плашех, чувах шумоленето на пеньоара й в тъмното и усещах миризмата на крема й за лице, и сълзите ми моментално пресъхваха; прииска ми се наистина да е била с теб.

Прегърнах я още по-силно, като се опитах да прозвуча убедително:

— Тес нищо не е разбрала, уверявам те, нищичко. Дал й е опиат, така че тя просто е заспала. Не се е страхувала. Умряла е спокойно.

Най-накрая се бях научила също като теб да поставям обичта пред истината.

Продължихме разходката си из оранжерията в търсене на цветя. Мама малко се поуспокои.

— Е, значи няма да останеш още дълго? — попита ме тя. — След като скоро ще разбереш истината.

Обидих се, че ме смята за способна отново да я напусна след всичко, което се беше случило.

— Не. Ще остана. Еймиъс каза, че мога да продължа да живея в апартамента почти безплатно.

Решението ми не беше напълно лишено от егоизъм. Исках да уча за архитект. Всъщност, не бива да говоря в минало време, продължавам да го искам и ще го направя, щом процесът приключи. Не съм сигурна дали ще ме приемат, нито как ще си плащам таксите за обучение и едновременно с това ще се грижа за Кася и бебето, но искам да опитам. Знам, че вманиаченият ми в детайлите математически мозък ще се справи добре със структурната страна на нещата. И ще се опитам да намеря в себе си поне малко от твоята творческа същност. Кой знае? Може да лежи заспала някъде, неразчетен код за артистичен талант, загърнат плътно в някоя спираловидна хромозома в очакване на подходящите условия, за да разцъфти.

Телефонът ми иззвъня и аз видях, че имам съобщение от Уилям; спешно искаше да се видим. Изпратих му адреса на апартамента. Направо щях да припадна от нетърпение.

— Трябва да тръгваш? — попита мама.

— Да, след малко. Съжалявам.

Тя ме погали по косата:

— Още не си се подстригала.

— Знам.

Тя ми се усмихна и продължи да ме гали.

— Толкова приличаш на нея.

Когато пристигнах у дома, Уилям ме чакаше на долната площадка на стълбището. Той вдигна поглед към мен, лицето му беше пребледняло, обичайното му ведро изражение бе изкривено от тревога.

— Разбрах кой ръководи програмата в „Света Анна“. Мога ли да вляза? Не мисля, че трябва да сме…

Обичайният му премерен тон беше забързан и неравен. Отворих вратата и той ме последва в апартамента.

— Хюго Никълс е.

Преди да успея да му задам какъвто и да било въпрос, Уилям се извърна към мен, гласът му продължаваше да препуска:

— Не разбирам. Защо, за бога, е трябвало да включва в лечението и бебета, които не са страдали от кистозна фиброза? Какво, по дяволите, е правел? Просто не разбирам.

— Експериментът в „Света Анна“ е бил използван — отвърнах, — за да се тества друг ген.

— Господи! Как разбра?

— Професор Росен ми каза.

— Значи той ще отиде в полицията?

— Не.

Уилям замълча за кратко, преди да продължи:

— Значи тази задача остава за мен. Да им кажа за Хюго. Надявах се да е някой друг.

— Тук не става дума просто да се натопи някого, нали така?

— Така е. Съжалявам.

Но аз продължавах да не виждам логика:

— Защо ще поверят на един психиатър ръководството на генетичен експеримент?

— Той се занимаваше с изследователска дейност в Импириал Колидж. Преди да започне да работи в болница. Казах ти го, нали?

Кимнах.

— Проучванията му бяха в областта на генетиката — продължи Уилям.

— Никога не си споменавал тази подробност.

— Никога не съм си помислял — мили боже! — никога не съм си помислял, че може да има някакво отношение към случващото се.

— Не беше честно от моя страна да те обвинявам. Извинявай.

Спомних си, че беше ми казал за репутацията на доктор Никълс на брилянтен ум и младеж, „предопределен за велики дела“, но аз се бях усъмнила в тези думи, като вместо това бях повярвала на собствената си интуиция, която ми подсказваше, че той е напълно безвреден. Като си спомних какво е било мнението ми за доктор Никълс, осъзнах, че го бях изключила от списъка със заподозрените само защото мислех, че е прекалено безобиден, за да може да е жесток; бях го отписала не защото вярвах, че няма мотив, а заради твърдото си убеждение, че е свестен човек.

Уилям седна. Лицето му беше напрегнато, пръстите му барабаняха по страничните облегалки на дивана:

— Веднъж, преди години, говорих с него за изследванията му. Той ми разказа за някакъв ген, който бил открил, и една компания била закупила от него.