За момент се почувствах изключена от света на приятелските нишки, които свързваха жените и от които си мислех, че аз самата нямам нужда, защото винаги съм имала теб.

— Каза ли на Тес за бебето си?

— Да. Тя трябваше да роди след няколко седмици. Плака, когато й казах и аз й се ядосах. Накара ме да изпитвам емоции, които преди това липсваха у мен.

Дали си разбрала, че ти е ядосана? Тя бе единствената, която отправяше някаква критика към теб; единствено нея ти не беше разбрала правилно.

— Истината бе, че изпитвах облекчение — каза Хати. Тонът й беше предизвикателен; очакваше, че ще се шокирам.

— Разбирам те — отвърнах. — У дома имаш други деца, за които трябва да се грижиш. Едно бебе би означавало да загубиш работата си независимо от това, колко са добри работодателите ти, и така вече нямаше да можеш да изпращаш пари у дома.

Погледнах я и ми стана ясно, че все още не налучквах истинската причина.

— Или просто не си можела да понесеш мисълта, че ще оставиш още едно дете зад гърба си, за да се върнеш на работа в Англия? — Тя срещна погледа ми и аз получих безмълвното й потвърждение.

Защо успях да разбера Хати, а ти — не? Защото разбирам срама, а ти никога не го беше изпитвала. Хати се изправи.

— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш? — нямаше търпение да си тръгна.

— Да. Знаеш ли кой ти е сложил инжекцията? Онази с гена?

— Не.

— А кой е докторът, който ти помогна при раждането?

— Беше цезарово сечение.

— Но ти все пак си го видяла?

— Не. Носеше маска пред лицето си. Когато ми слагаше инжекцията. Когато ме оперираха. През цялото време беше с маска. Във Филипините няма такова нещо. Никой не се притеснява толкова много за хигиената, но тук…

Докато тя говореше, пред очите ми изплуваха четирите ти кошмарни картини с крещящата жена и фигурата с маска, надвесена над нея. Те не бяха запис на изкуствено предизвикана халюцинация, а на онова, което в действителност ти се беше случило.

— Болничният ти картон при теб ли е, Хати?

— Не.

— Загубили са го?

Изненада се, че знам.

Пресушавам на един дъх кафето си и — дали от кофеина или от спомена за онези картини — през тялото ми пробягва тръпка, толкова силна, че чак разсипвам малко кафе върху масата. Господин Райт ме поглежда загрижено.

— Да спрем ли до тук? — пита.

— Да, ако може.

Двамата отиваме при рецепцията. Господин Райт забелязва букета нарциси на бюрото на секретарката си и спира. Виждам как госпожа Падам-си-по-шефа-си се напряга. Той се обръща към мен, очите му започват да се зачервяват:

— Наистина ми харесва онова, което Тес ви е казала за гена, отговорен за жълтия цвят на нарцисите. Генът, който спасява зрението на децата.

— И на мен.

Детектив Финбъро ме чака в заведението „При Карлучио“ в близост до сградата на следствената служба. Предният ден ми се беше обадил да ме попита дали можем да се видим. Не бях сигурна, че е позволено, но се съгласих. Зная, че няма да се среща с мен заради себе си, че няма да ме моли да поизкривя малко истината, за да го представя в по-добра светлина.

Приближавам към него и за момент двамата се поколебаваме, все едно сме готови да си разменим целувка по бузите като добри приятели, а не като… Какво? Какво сме всъщност един за друг? Той беше човекът, който ми съобщи, че откритото в тоалетната тяло е твоето. Той беше човекът, който бе взел ръката ми в своята, беше ме погледнал право в очите и беше разрушил всичко, което бях до онзи момент. Нашето не е коктейлен тип връзка, при която се разменят леки целувки по бузите, но не е и типичната връзка между полицай и близък на жертва. Поемам ръката му и я задържам така, както някога той бе държал моята; този път моята ръка е по-топлата.

— Исках да се извиня, Биатрис.

Каня се да отговоря, когато една сервитьорка се пъха между нас с таблата си и с делово затъкната в опашката химикалка. Мисля, че трябваше да се срещнем в някоя църква например, на някое тихо и сериозно място, където за големите неща се говори шепнешком, а не с крясъци, които се опитват да надделеят над тракането на посуда и оживено бъбрене.

Сядаме на една маса и мисля, че и за двамата тази среща е странно интимна. Нарушавам мълчанието:

— Как е полицай Върнън?

— Повишиха я — отвръща той. — Сега работи в отдела за борба с домашно насилие.

— Радвам се за нея.

Той ми се усмихва и след като ледът вече е стопен, се гмурва в по-дълбок разговор:

— Ти беше права през цялото време. Трябваше да те послушам и да ти повярвам.

От време на време си бях фантазирала, че чувам същото това изречение; ще ми се да можеше да прошепна в ухото на предишната Биатрис, че един ден един полицай наистина щеше да й каже това.

— Поне предизвикахте ново разследване — казах. — И не останахте със скръстени ръце.

— Прекалено късно. Не биваше да допускаме да изпадаш в подобна опасност.

Внезапно звуците в ресторанта заглъхват, светлините отслабват, притъмнява. Едва долавям гласа на детектив Финбъро, който ми говори, уверява ме, че ще се оправя, но после замлъква и всичко потъва в тъмнина. Иска ми се да извикам, но от устата ми не излиза нито звук.

Когато се свестявам, виждам, че съм в чистата и топла дамска тоалетна на „При Карлучио“. Детектив Финбъро е при мен. Казва ми, че съм припаднала за около пет минути. Значи не чак толкова дълго. Но за първи път ми се случваше да не чувам нищо по време на припадък. Персоналът на заведението бе достатъчно добър да ми поръча такси, за да се прибера у дома. Питам детектив Финбъро дали ще ме придружи и той с готовност се съгласява.

Вече съм настанена в черното такси, а до мен седи полицай, но въпреки това продължавам да се страхувам. Знам, че злото ме преследва; усещам злокобното му убийствено присъствие все по-близо и по-близо.

Искам да споделя страха си с детектив Финбъро. Но той също както господин Райт ще ме успокои, че престъпникът е в затвора; че повече не може да ме нарани; че няма от какво да се страхувам. Но аз няма да му повярвам.

Детектив Финбъро изчаква да вляза в апартамента, после хваща друго такси и потегля нанякъде. Когато затварям вратата, Пудинг с мъркане увива топлото си пухкаво тяло около краката ми. Викам Кася. Никакъв отговор. Потискам притеснението си, после откривам бележка на масата, с която Кася ми съобщава, че е на занимание с група бъдещи родилки. Всеки момент трябва да се прибере.

Приближавам до прозореца, за да проверя дали се задава, дръпвам завесите. Във външната страна на стъклото се удрят две ръце, опитват се да го счупят. Изпищявам. Злото изчезва в тъмното.

Четвъртък

Навън е красив пролетен ден, но въпреки това предпочитам да хвана метрото до следствената служба, вместо да прекосявам парка — така ще съм непрекъснато сред хора.

Когато пристигам, със задоволство установявам, че асансьорът е претъпкан, но както обикновено съм притеснена, че в него пейджърът и мобилният ми телефон няма да имат обхват и ако заседне, Кася няма да успее да се свърже с мен.

Веднага щом асансьорът ме изплюва на третия етаж, проверявам за сигнал. Не казах на Кася за мъжа, който снощи видях на прозореца, не исках да я плаша. Или да призная другата възможност — че се влошава не само физическото, но и психическото ми състояние. Знам, че физически не съм добре, но никога не съм допускала, че може да не съм добре и психически. Дали мъжът не беше просто илюзия, продукт на болен мозък? Може би човек има нужда от физическа сила, каквато на мен вече ми липсва, за да не загуби връзка с реалността. Най-много се страхувам да не полудея — страхувам се от това, дори повече, отколкото от престъпника — защото това унищожава истинската ти същност, заключена в едно тяло, което по някакъв начин гротескно те надживява. Знам, че ти сигурно също си се страхувала от лудостта. И ми иска да си знаела, че причината за странните реакции на съзнанието ти е била дрогата, а не някаква слабост или болест на мозъка ти.