— Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.

Ще напълня отново лейката и ще изчакам още малко.

Сряда

Пристигам в следствената служба и забелязвам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си ме гледа втренчено. Всъщност, инспектира ме критично е по-точно казано. Чувствам, че ме преценява като съперница. Господин Райт забързано влиза с куфарче в едната ръка и вестник в другата. Усмихва ми се открито и топло; все още не е превключил от домашна на служебна вълна. Сега вече знам, че госпожица Падам-си-по-шефа-си със сигурност ме смята за съперница, защото когато господин Райт ми се усмихва, погледът й става открито враждебен. Господин Райт е в пълно неведение за случващото се.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Влезте.

Наум все още завързва възела на вратовръзката си. Влизам след него в кабинета му и той затваря вратата. Чувствам очите на секретарката му от другата страна, продължават да го гледат.

— Как се чувствахте снощи? — пита ме той. — Знам, че това е истинска агония.

Преди да умреш, прилагателните, отнасящи се до живота ми, бяха от по-нисша категория: „стресиращ“, „нервен“, „тревожен“; в най-лошия случай — „дълбоко тъжен“. Сега разполагам с думи от тежката артилерия — „агонизиращ“, „травмиращ“, „опустошителен“ — като част от личния си речник.

— Стигнахме до момента, в който открихте някого в спалнята на Тес?

— Да.

Въображаемият му възел вече е вързан и двамата се захващаме за работа. Господин Райт прочита собствените ми думи:

„Какво, по дяволите, правите?“

Мъжът се обърна. Въпреки че в апартамента беше студено като в хладилник, по челото му беше избила пот. Минаха няколко секунди, преди да заговори. Италианският му акцент беше — съзнателно или не — флиртаджийски:

— Казвам се Емилио Коди. Съжалявам, ако съм ви уплашил.

Но аз веднага бях разбрала кой е. Дали не усетих заплаха заради обстоятелствата, заради подозрението, че те е убил или може би щях да го сметна за заплашителен, дори случаят да не беше такъв? Защото, за разлика от теб, аз намирам латинската сексуалност — тази дръзка мъжественост, излъчваща се от рязко изрязаната челюст и мургавата фигура — по-скоро за опасна, отколкото за привлекателна.

— Знаете ли, че е мъртва? — попитах и думите ми прозвучаха странно; театрален диалог, който не знаех как да поднеса. Тогава си спомних безцветното ти лице.

— Да. Разбрах от местните новини. Ужасна, ужасна трагедия. — Явно един от резервните варианти на тона му бе чар, колкото и неподходящо за случая да бе това, и аз си помислих, че да очароваш, също така можеше да означава и да вкараш някого в капан. — Само минах да си взема нещата. Зная, че може би изглежда като неприлично избързване…

Прекъснах го.

— Знаете ли коя съм?

— Приятелка, предполагам.

— Сестра й.

— Съжалявам. Натрапвам ви се.

Не можеше да скрие адреналина в гласа си. Тръгна към вратата, но аз блокирах пътя му.

— Вие ли я убихте?

Знам, прекалено директно, но пък и това тук не беше внимателно изпипан момент от роман на Агата Кристи.

— Очевидно сте много разстроена… — започна той, но аз го прекъснах.

— Опитали сте се да я накарате да направи аборт. Дали не сте искали също така да я премахнете от пътя си?

Емилио Коди остави онова, което носеше, и аз видях, че са платна.

— Не разсъждавате реално и това е разбираемо, но…

— Махайте се! Махайте се, по дяволите!

Изкрещях грозната си скръб към него — отново и отново — и продължих да крещя дори след като си беше заминал. Еймиъс влетя през отворената входна врата, замаян от сън.

— Чух крясъци.

Старецът се взря в лицето ми сред настъпилата тишина. Разбра, без да ми се налага да му обяснявам каквото и да било. Тялото му се сгърчи и той се извърна настрана; не искаше да видя мъката му.

Телефонът иззвъня и аз изчаках включването на секретаря:

— Здравейте, тук е Тес.

За момент правилата на реалността бяха нарушени, ти бе жива. Сграбчих слушалката.

— Скъпа? Там ли си? — попита Тод. Онова, което бях чула по-рано, бе, разбира се, запис на твоя глас. — Биатрис? Вдигна ли?

— Откриха я в една градска тоалетна. Изкарала е там пет дни. Съвсем сама.

Последва пауза; информацията не се покриваше с предсказания от него сценарий.

— Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро.

Тод беше моето спасително въже. Именно заради това го бях избрала. Каквото и да се случеше, щеше да ми е подръка, за да се държа за него.

Погледнах към купчината платна, които Емилио бе зарязал. На всичките беше нарисувана ти, гола. Никога не си се отличавала с моята срамежливост в това отношение. Сигурно авторът беше той. На всички картини лицето ти беше извърнато встрани.

— На следващата сутрин отидохте да споделите притесненията си с детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Той каза, че прибирането на картините от Емилио било изключително безчувствен акт, но не означавало, че в него непременно можем да търсим нещо повече. Каза ми, че съдебният лекар ще изиска разрешение за аутопсия и че ще трябва да изчакаме резултатите, преди да отправяме каквито и да било обвинения или да стигаме до определени заключения.

Речникът му беше толкова премерен, толкова овладян. Вбеси ме. Може би поради крехкото си душевно равновесие му завиждах за баланса.

— Мислех, че детектив Финбъро поне ще попита Емилио какво е правил в деня на убийството. Той ми отвърна, че докато не излязат резултатите от аутопсията, няма да знаем със сигурност кога е умряла Тес.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си влиза с минерална вода и аз съм доволна от прекъсването. Странно обезводнена, изгълтвам водата на един дъх и първо забелязвам розовия й перлен лак за нокти, после — венчалната халка на пръста й. Защо вчера бях погледнала само към лявата ръка на господин Райт? Тъжно ми е за госпожица Падам-си-по-шефа-си, която, макар и да не се намира под непосредствена заплаха от изневяра, е подложена на емоционално изкушение всеки ден от девет до пет и половина. Господин Райт й се усмихва:

— Благодаря, Стефани.

Усмивката му е невинна и в нея липсва какъвто и да е намек за интимност, но самата й откритост е привлекателна и може да бъде изтълкувана погрешно. Изчаквам секретарката да излезе.

— Затова отидох да се срещна с Емилио Коди сама.

Връщам се към невероятно стръмния склон на миналото; стисвам въжето малко по-силно, заради лака за нокти и венчалните халки.

Излязох от полицейския участък. Гневът избиваше под умората ми. Детектив Финбъро ми каза, че все още нямали представа кога точно си умряла, но аз знаех. В четвъртък. Както Саймън каза, него ден си го оставила край басейна в Хайд Парк, но така и не си излязла от парка. Нищо друго не ми звучеше логично.

Позвъних в колежа и една секретарка с немски акцент кисело ме осведоми, че Емилио преглеждал курсови работи у дома. Но когато й казах, че съм ти сестра, тя омекна и ми даде адреса му.

Докато карах натам, си спомних разговора ни за жилището на Емилио.

— Нямам представа. Срещаме се само в колежа или в моя апартамент.

— Той какво се опитва да скрие?

— Просто така се случва, това е всичко.

— Предполагам, че живее на някое място от рода на Хокстън. Модерен квартал на средната класа, но с шикозен привкус на бедняци наоколо.

— Наистина го мразиш, нали?

— С достатъчно графити, за да поддържат вида на урбанистична джунгла. Вярвам, че хора като него излизат посред нощ със спрейове боя в ръка, за да се погрижат районът да остане модерно маркиран и да не дегенерира в приличен квартал, населен с хора от средната класа със средни доходи.