Изненада: харесва ми да работя в „Койотът“.

Ходенето помага и след четиридесет минути дишането ми се забавя; сърцето ми се връща към познатия ритъм. Най-накрая ти обръщам внимание, когато ми повтаряш, че трябваше поне да се обадя на татко. Но си казвам, че новата му жена ще го утеши много по-добре от мен. Да, женени са от осем години, но аз все още я възприемам като новата му жена — свежа, бяла и блестяща с младостта и тиарата си от фалшиви диаманти, неопетнена от загуба. Нищо чудно, че татко избра нея пред нас.

Стигам до „Койотът“ и виждам, че Бетина е опънала зелената тента и в момента подрежда старите дървени маси навън. Тя ме посреща с разтворени ръце, прегръдката й ме очаква. Преди няколко месеца щях да се отдръпна. За щастие, съм станала по-малък шовинист. Прегръщаме се силно и аз съм благодарна за физическото й присъствие. Най-сетне преставам да треперя.

Тя загрижено ме поглежда:

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да работиш?

— Нищо ми няма, наистина.

— Гледахме го по новините. Казват, че делото щяло да е през лятото?

— Да.

— Кога според теб ще ми върнат компютъра? — пита тя с усмивка. — Почеркът ми е ужасен, хората не могат да прочетат менютата си.

От полицията прибраха компютъра й. Знаеха, че често си го ползвала и искаха да видят дали няма да открият в него нещо, което да им помогне при разследването. Усмивката й е наистина много красива и винаги ме завладява напълно. Бетина обгръща ръка около мен, за да влезем заедно вътре, и аз разбирам, че тя е била навън нарочно, за да ме чака.

Изкарвам смяната си, въпреки че все още съм замаяна и главата ми се пръска, но ако някой е забелязал колко съм мълчалива, не го коментира. Винаги съм била добра в смятането наум, така че тази страна от работата ми се удава с лекота, но закачливите разговори с клиентите са нещо друго. За щастие, Бетина говори за двама и тази вечер разчитам на нея, както често съм разчитала на теб. Всички клиенти са от постоянните и проявяват същото разбиране към мен, както персоналът — не ме разпитват, нито ми задават въпроси или коментират случилото се. Тактичността е заразна.

Когато се прибирам у дома, вече е късно и, физически изтощена от отминалия ден, копнея единствено за сън. За мой късмет са останали само трима особено издръжливи репортери. Може би са на свободна практика и имат нужда от малко пари. Вече не са част от един общ пакет и не крещят въпросите си, нито навират обективите си във физиономията ми. По-скоро сценарият е повече като за коктейлно парти, където поне са наясно, че може да не ми се приказва с тях.

— Госпожице Хеминг?

Вчера беше „Биатрис“ и тази фалшива интимност ме отвращаваше. (Или „Арабела“ — от онези, които бяха пропуснали да си напишат домашното.) Репортерката продължава, застанала на учтиво разстояние от мен:

— Може ли да ви задам няколко въпроса?

Същата жена, която бях чула да говори по мобилния си телефон пред прозореца на кухнята в неделя вечерта.

— Не ви ли се иска в този момент да сте си у дома и да четете приказки за лека нощ?

Тя видимо се изненадва.

— Подслушвах.

— Тази вечер синът ми е при леля си. И за нещастие, не ми плащат за четенето на приказки. Има ли нещо, което бихте искали хората да узнаят за вашата сестра?

— Купила е боички за рисуване с пръсти за своето бебе.

Не съм сигурна какво ме накара да го кажа. Може би защото за първи път ти не просто живееше в настоящето, но и планираше бъдещето. Разбираемо е, че репортерката иска да чуе нещо друго. Чака.

Опитвам се да те обобщя в едно изречение. Мисля за твоите качества, но в главата ми се оформя нещо подобно на лична обява: „Красива, талантлива, на двадесет и една години, с много приятели и любителка на забавленията търси…“ Чувам те как се смееш. Не включих „добро чувство за хумор“, но в твоя случай това е напълно валидно. Замислям се защо те обичат хората. Но докато изреждам наум причините, опасно се доближавам до съчиняването на некролог, а ти си прекалено млада за това. Един по-възрастен репортер, който досега мълчеше, се намесва:

— Вярно ли е, че са я изключили от училище?

— Да. Тес мразеше правилата, особено нелепите.

Той драска нещо в бележника си, а аз продължавам търсенето на едно изречение, което да те обобщи напълно. Колко подчинени изречения може да се съдържат в едно-единствено сложно?

— Госпожице Хеминг?

Срещам погледа й.

— Тя трябваше да е тук. Сега. Жива.

Моето сбито описание в седем думи.

Влизам в апартамента, затварям вратата и те чувам да ми казваш, че съм била твърде несправедлива по отношение на татко. Права си, но тогава все още му бях прекалено ядосана. Ти беше много малка, за да осъзнаеш напълно през какво преминаха мама и Лео, когато той ни напусна — само три месеца преди Лео да умре. Разумът ми повтаряше, че кистозната фиброза го е накарала да си тръгне; че бе докарала Лео до такова безсилие, че татко не можеше да продължи да го гледа как се мъчи; че бе превърнала мама в кълбо от нерви и сърцето й се беше свило на стегната малка топка,; която едва изпомпваше кръвта из тялото й, камо ли да бие за някого другиго. Така че разумът ми разбираше, че татко си имаше своите причини. Но той имаше и деца, и затова си мислех, че причините му не важаха. (Да, имаше, защото две от децата му бяха мъртви, а третото вече не беше дете.)

Ти му повярва, когато обеща, че ще се върне. Бях пет години по-голяма от теб, но не и по-мъдра, и години наред си представях нашия хепиенд. През първата нощ от студентския ми живот фантазията ми умря, защото реших, че хепиендът е безсмислен. Защото не исках надеждата за щастлив край с баща ми, а реалността на едно щастливо начало. Исках татко да се беше грижил за мен през детството ми, а не да ми се налага да сключвам примирие с него като възрастна. Но сега вече не съм толкова сигурна в това.

През прозореца виждам, че всички репортери са си тръгнали. Пудинг увива мъркащото си тяло около глезените ми, опитва се да ме подкупи да й дам още храна. След като я нахранвам, пълня купичката й с вода и излизам през кухненската врата.

— Това задният ти двор ли е? — попитах, когато за първи път видях апартамента ти. Бях удивена, че не си имала предвид американския тип градина, а си се изразила буквално за няколкото стъпки каменисто парче земя с два казана за боклук в него.

Ти се усмихна.

— Ще бъде красиво, Бий, само чакай да видиш.

Трябва да беше работила като някой троянец. Всички камъни бяха разчистени, почвата прекопана и засадена. Винаги си била запалена по градинарството, нали? Помня, че докато беше малка, вечно следваше мама из градината с миниатюрната си ярко боядисана лопатка, сложила специалната си градинарска престилка. Но на мен градинарството никога не ми е харесвало. Не възразявах срещу дългото чакане между саденето и появата на съответното растение (за разлика от теб, която беше ужасно нетърпелива), а срещу това, че когато някое цвете най-накрая цъфнеше, прецъфтяваше много бързо. Растенията бяха твърде ефимерни и преходни. Предпочитах да събирам порцеланови фигурки — солидни бездушни предмети, на които можеше да се разчита и които нямаше да се променят или умрат на следващия ден.

Но откакто съм отседнала в апартамента ти, наистина се опитвам — честна дума! — да се грижа за тази малка градинка от другата страна на задната врата. (За щастие, Еймиъс е отговорник за твоята вавилонска градина от саксии, наредени по стълбите отпред.) Поливам растенията в задния двор всеки ден, дори съм ги торила. Не, не съм напълно сигурна защо го правя — може би защото си мисля, че за теб има значение; може би защото искам да се грижа за градината ти, понеже не съм се погрижила за теб? Е, какъвто и да е мотивът ми, страхувам се, че съм се провалила позорно. Всички растения са мъртви. Стъблата им са станали кафяви, а малкото останали листа са изсъхнали и се ронят. От голите петна земя не расте нищо. Изцеждам последните капки вода от лейката. Защо продължавам с това безсмислено занимание — да поливам умрели растения и гола земя?