— Свързахме се с психиатричното отделение в болницата — продължи детектив Финбъро. — Тес е била автоматично прехвърлена към тях заради смъртта на бебето. Някой си доктор Никълс се е грижел за нея. Обадих му се у тях и той ми каза, че Тес страда от следродилна депресия.

Факти от избухнал шрапнел разкъсваха на парчета връзката помежду ни. Не си ми казала, че бебето ти е умряло. Била си депресирана, но не си се обърнала към мен. Знаех за всяка картина, която рисуваш, за всеки твой приятел, дори за книгата, която в момента четеш, знаех какво е името на котката ти. (Пудинг, спомних си го на следващия ден.) Знаех всяка дребна подробност от ежедневието ти. Но не знаех важните неща. Не те познавах.

Значи, в крайна сметка, дяволът ми предлагаше сделка. Да приема, че не съм близо до теб срещу факта, че не са те отвлекли. Не са те убили. Все още си жива. Сграбчих с две ръце сделката.

— Очевидно все още сме притеснени за нея — каза детектив Финбъро. — Но нямаме причина да смятаме, че в изчезването й е намесен и друг човек.

Замълчах за кратко, колкото от приличие — да проверя малката разпечатка на сделката.

— Ами странните телефонни обаждания?

— Доктор Никълс смята, че Тес най-вероятно е пресилила многократно нещата заради крехкото си емоционално състояние.

— А счупеният й прозорец? Когато пристигнах, на пода на спалнята й имаше парчета стъкло.

— Проучихме този въпрос, когато за първи път я обявиха за изчезнала. Във вторник вечерта някакъв хулиган е строшил предните стъкла на пет коли покрай тротоара пред сградата й. Някоя тухла трябва да е уцелила случайно прозореца на Тес.

Чувството на облекчение отми напрежението от тялото ми, разчиствайки място за смазващата умора.

Когато си тръгнаха, се качих да видя Еймиъс.

— Знаел си, че бебето й е умряло, нали? — попитах го. — Затова ме посъветва да подаря дрешките на някого.

Той печално ме погледна:

— Съжалявам. Мислех, че и ти знаеш.

Не исках да се впускам по този коловоз, още не.

— Защо не си казал на полицията нищо за бебето?

— Тя не е омъжена — той забеляза объркването по лицето ми. — Притеснявах се да не я вземат за някоя лека жена. Ако я сметнеха за такава, възможно бе да не си направят труда да я потърсят.

Може би в думите му имаше известен смисъл, макар и не онзи, който той влагаше в тях. Щом в полицията разбраха за следродилната ти депресия, издирването ти престана да бъде смятано за спешно. Но тогава този факт не бе регистриран от съзнанието ми.

— Тес ми каза, че бебето й било излекувано.

— Да, от кистозната фиброза. Но е имало нещо друго, за което не са знаели. Мисля, че бъбреците му са отказали.

Отидох с колата до мама, за да й съобщя добрата новина. Да, добрата новина, защото ти беше жива. Извинявай, не мислех за бебето ти. Както казах, сделка с дявола.

И при това — фалшива. Докато шофирах, си мислех каква глупачка съм била, че съм се оставила толкова лесно да ме изиграят. Толкова много исках да приема сделката, че умишлено бях останала сляпа за истината. Познавах те, откакто се беше родила. Бях с теб, когато татко ни напусна. Когато Лео умря. Зная важните неща. Ти щеше да ми кажеш за бебето си. И щеше да ми съобщиш, ако решеше да отидеш някъде. Така че нещо, някой трябва да ти беше попречил.

Мама изпита същото облекчение като мен. Почувствах се жестока, когато натъртих:

— Не мисля, че са прави, мамо. Тя не би отпрашила нанякъде просто така, без да ми каже.

Но мама здраво се държеше за добрата новина и нямаше намерение да ме оставя да й я отнема без бой.

— Скъпа, ти никога не си раждала. Не можеш дори да си представиш как се чувства тя. А следродилната депресия си е достатъчно лошо нещо и без всичко останало. — Мама винаги е била майсторка на евфемизмите. — Не казвам, че се радвам, задето бебето й е умряло — продължи тя. — Но поне има втори шанс. Не са много мъжете, които са готови да приемат едно чуждо дете.

Очертаване на твоето светло бъдеще, точно в стила на мама.

— Наистина не вярвам, че е изчезнала доброволно.

Но мама не искаше да ме чуе.

— Един ден ще има друго дете при много по-щастливи обстоятелства. — Но гласът й потрепна, докато се опитваше да те постави в едно безопасно и сигурно бъдеще.

— Мамо…

Тя ме прекъсна, отказвайки да ме чуе:

— Ти знаеше, че е бременна, нали?

Сега, вместо да продължи да си те представя в бъдещето, мама се втурна назад към миналото. Беше готова да се концентрира върху всичко друго, само не и върху онова, което ти се случваше в настоящето.

— Мислеше ли, че ще е добре за нея да е самотна майка?

— Ти успя да се справиш сама. Показа ни, че е възможно.

Исках да съм мила, но думите ми я ядосаха още повече.

— Не може да става сравнение между моето поведение и това на Тес. Никакво. Аз се омъжих, преди да забременея. А съпругът ми може и да си е тръгнал, но това не е било по мое желание.

Никога преди не я бях чувала да казва „съпругът ми“, а ти? Винаги е бил „баща ти“.

— Освен това аз имам някакво чувство за срам — продължи мама. — На Тес няма да й навреди да се поучи малко.

Както казах, гневът може да отнеме студената тръпка от ужаса, поне за известно време.

Докато карах обратно от Литъл Хадстън към Лондон, се изви снежна буря и превърна M-11 в енергично разтърсен снежен глобус. Милиони снежинки се сипеха в надпревара към земята, удряха се в стъклото на колата — прекалено много и прекалено бързи, за да успеят чистачките да се справят с тях. Таблата покрай магистралата примигваха с предупреждение за тежките пътни условия и предлагаха ограничения в скоростта, за да остане магистралата безопасна. Една линейка с надута сирена ме изпревари.

— Не е шумотевица, Бий.

— Добре де, изнервящ звук, тогава.

— Сирената е сигналът на поелата на път кавалерия на двадесет и първи век.

Току-що беше започнала да учиш в колежа по изкуствата и беше пълна с мисли, които не са хрумвали на никого другиго преди теб. Страдаше и от онзи друг дразнещ студентски навик да си въобразяваш, че хората, които не са студенти, са неспособни да разберат.

— Искам да кажа — кавалерия от пожарна или полицейска кола, или линейка, тръгнали на спасителна акция.

— Схванах от първия път, благодаря, Тес.

— Но го сметна за твърде глупаво, за да го изкоментираш?

— Да.

Ти се изкикоти:

— Ама сериозно, за мен сирената е символ на обществото, което се грижи за своите граждани.

Линейката вече не се вижда, сирената не се чува. Дали някоя кавалерия ти се е притекла на помощ? Забраних си да мисля по този начин. Не можех да си позволя да си фантазирам какво ти се е случило. Но чувствах тялото си студено, уплашено и самотно.

Шосетата в близост до апартамента ти бяха предателски заледени. Когато паркирах, гумите на колата ми се плъзнаха и аз почти се блъснах в мотора, паркиран край жилището ти. Един младеж на около двадесет години седеше на последното стъпало на стълбището, стиснал в ръка абсурдно голям букет; снежинките се топяха, когато кацаха върху целофана. Познах го по твоите описания: Саймън, син на член на парламента. Права си — пиърсингът на устните му придава на детинското му лице измъчен вид. Кожените му дрехи бяха мокри, а пръстите му — побелели от студ. Въпреки ледения въздух до носа ми достигна миризма на одеколон. Спомням си разказите ти за неговото неумело ухажване и твоят отговор. Сигурно си една от малцината, които наистина осигуряват обещаната успокоителна награда, наречена приятелство.