Той свали дрехите ми и аз забутах в ъгъла старото си „аз“. Цялата бях изложена на показ. Венчалната халка вече не висеше около шията му, гърдите му бяха голи. И когато хладната ми кожа усети топлината му върху себе си, спасителните ми въжета се скъсаха.

Господин Райт изважда бутилка вино от кошницата, както и две пластмасови чаши, най-вероятно взети от машината за вода в следствената служба, и аз си мисля колко типично за него е да е толкова загрижен и организиран. Сипва ми една чаша и аз я пресушавам на един дъх, което може би съвсем не е разумно. Той нищо не казва, така както не коментира факта, че съм правила секс с Уилям, и аз го харесвам толкова много именно защото не съди хората.

Лежахме в леглото ти, а ниските лъчи на ранното пролетно слънце нахлуваха през приземния прозорец. Облегнах се на Уилям и изпих чая, който ми беше направил, опитвайки се да удължа момента възможно най-много. Още усещах топлината на кожата му върху своята, но знаех, че трябва да станем от леглото и отново да влезем в света; сетих се как Джон Дън укорява гневно заетия стар глупак, слънцето, че го принуждава да напусне любимата си, и не мога да повярвам, че сега вече поезията му се отнася точно до мен.

За момент виното малко ме оживява, усещам как стопля тялото ми.

— Уилям отиде до банята и прегледа шкафа. Намери шише с хапчета, върху които имаше болничен етикет. Фенциклидин. Било е там през цялото време. Той каза, че много субстанции, които са незаконни, могат да бъдат легално предписвани от лекарите с терапевтична цел.

— На етикета пишеше ли името на лекаря, който бе изписал лекарството?

— Не, но той каза, че полицията лесно ще го открие в архивите на болничната аптека и то без съмнение ще се окаже това на доктор Никълс. Чувствах се толкова глупаво. Смятах, че един наркотик ще бъде скрит, а не изложен на показ по този начин. През цялото време е бил пред очите ми.

Съжалявам; почвам да се повтарям. Трудно ми е да се концентрирам.

— А после…? — пита господин Райт.

Но вече почти сме стигнали до края, така че събирам последните остатъци от енергията си и продължавам:

— Излязохме заедно от апартамента. Уилям беше заключил веригата на колелото си около една пръчка на парапета от отсрещната страна на шосето, но велосипедът липсваше. Бяха го откраднали, макар веригата да висеше все още там. Той я взе и се пошегува, че когато отидем в полицията, можем да използваме случая да докладваме и за кражбата на колелото му.

Решихме да прекосим Хайд Парк, вместо да използваме по-грозния маршрут по шосето. На входа на парка имаше щанд с цветя. Уилям предложи да оставим букети на лобното ти място.

Докато говореше с продавачката, изпратих на Кася съобщение на мобилния телефон, което се състоеше от следните две думи: „Odcisk palca“. Знаех, че ще разбере, че най-накрая слагам своя отпечатък на любов.

Уилям се върна с две връзки нарциси:

— Каза, че са били любимите цветя на Тес. Защото жълтото в тях спасява зрението на слепи деца.

Бях доволна и същевременно изненадана, че си спомня.

Той ме прегърна и докато влизахме заедно в парка, те чух да ме дразниш; и аз си признах пред теб, че съм страшна лицемерка. Всъщност знаех, че връзката ни няма да продължи, че той ще си остане женен. Но също така знаех, че този факт няма да разбие сърцето ми. Не се гордеех със себе си, но се чувствах освободена от човека, който някога бях и който повече не исках да бъда. И докато двамата вървяхме един до друг, почувствах как малките зелени ластари на надеждата покълват и реших, че ще им позволя да пораснат. Защото сега, след като бях открила какво се беше случило с теб, можех да погледна напред и да се осмеля да си представя бъдеще без сестра си. Спомних си как бях дошла на същото това място близо два месеца по-рано, как бях седяла в снега и бях плакала горчиво за теб сред безжизнените оголели дървета. Но сега тук играеха на топка, чуваше се смях, хората си правеха пикници, а голите клони бяха покрити с ярка свежа зеленина. Мястото беше същото, но пейзажът се беше сменил напълно.

Стигнахме до сградата на тоалетната и аз извадих нарцисите от целофана. Исках да изглеждат като набрани от някоя домашна градина. Докато ги полагах пред вратата, един спомен — или по-скоро липсата на такъв — неканено си проправи път сред мислите ми:

— Но аз никога не съм ти казвала, че Тес обича нарцисите, нито съм ти обяснявала причината.

— Разбира се, че си. Именно заради това ги избрах.

— Не. Говорих за това с Еймиъс. И с мама. Не с теб.

Всъщност бях му казала съвсем малко за теб, както и за себе си.

— Трябва Тес да ти го е казала.

Той приближи към мен, стиснал в ръка нарцисите.

— Бий…

— Престани да ме наричаш така.

Отстъпих назад.

Той приближи още повече, после силно ме блъсна вътре.

— Затвори вратата зад нас и опря нож в гърлото ми.

Млъквам, цялата се треса от адреналина. Да, разговорът му с детектив Хайнс беше инсценировка. Вероятно беше взел идеята от някоя сапунена опера, в болниците ги въртят по телевизорите през цялото време (помня го от времето с Лео). Може би беше чисто и просто отчаяние. И може би бях твърде разсеяна, за да забележа каквото и да било.

Господин Райт е достатъчно тактичен, за да не ми натяква за отчайващата глупост, която бях проявила.

Младежите са зарязали шумната си игра на софтбол и са я заменили с музикална какофония. Обядващите офис-служители са заменени от майки с малки деца; високите им едва оформени гласчета бързо преминават от щастливи писъци в сълзи и после се трансформират обратно във викове на щастие; изменчив, непостоянен звук. И на мен ми се иска децата да са още по-шумни, смехът — по-силен, музиката — надута докрай. И ми се иска паркът да е толкова препълнен, че да няма къде да седне човек. И светлината на слънцето да е ослепителна.

Той затвори вратата на тоалетната и я заключи с велосипедната верига. Нямаше никакво колело, нали? През изцапаните напукани стъкла се процеждаше мръсна светлина и хвърляше сянката на кошмара. Влажните тухли заглушаваха звуците от парка — плачът и смехът на децата, музиката. Да, странно е колко подобен беше онзи ден на днешния, когато двамата с господин Райт си правим пикник, но може би звуците на един парк винаги са едни и същи, ден след ден. И в онази студена жестока сграда също така ми се искаше децата да са по-шумни, смехът — по-силен, музиката — усилена на макс. Защото може би си мислех, че ако аз ги чувам, значи има някакъв шанс те също да чуят виковете ми; но не, не може да е било така, защото знаех, че опитам ли се да изкрещя, той веднага ще ме накара да замълча с помощта на ножа си. Значи трябва просто да съм изпитвала желанието да чувам живота, докато умирам.

— Ти си я убил, нали? — попитах го.

Ако бях в състояние да разсъждавам трезво, може би щях да му дам възможност да се измъкне, да се престоря, че съм си помислила, че ме е забутал тук, защото му се иска да прави извратен секс. Но щом веднъж вече го бях обвинила, щеше ли да ме пощади? Не. Нямаше да ме пусне. Каквото и да направех или кажех. През главата ми бясно препускаха мисли за това, как отвлечените би трябвало да се опитат да се сприятелят с похитителите си. (От къде, за бога, се беше забила в главата ми тази информация? И защо някой си е сметнал, че по принцип на хората ще им е нужно да я знаят?) Забележително, но аз я бях запомнила и въпреки това не можех да се държа приятелски с Уилям, защото той беше мой любовник и нямаше къде по-надалеч от това да се отиде.

— Не съм виновен за смъртта на Тес.

За момент почти му повярвах; помислих, че съм го изтълкувала напълно погрешно; че всичко ще стане така, както бях вярвала — че ние двамата щяхме да отидем в полицията и доктор Никълс щеше да бъде арестуван. Но когато от другата страна на уравнението стоят нож и верига, самозаблудата не е възможна.