Мишел бавно изрече:

— Дългът на службите ли ти повеляваше да се чукаш цяла нощ с друг агент, когато сутринта си на смяна? Сигурно съм пропуснала този раздел от устава.

— Да, точно в същия раздел пише, че не бива да оставяш охранявания човек сам в затворено помещение. Май и това си пропуснала.

— Дано Джоун да си е заслужавала.

— Лорета Болдуин ти каза за бикините на полилея. Сама си прави изводите.

— Било е погрешно решение. Не бих спала с теб преди смяна, колкото и да се изкушавам… не че бих се изкушила.

— Благодаря. Радвам се да го чуя… Мик.

— Всъщност — продължи невъзмутимо Мишел — за мен разсейването ти е много по-приемливо, отколкото бурната нощ, преди да застъпиш на пост.

— Много интересно. А сега ще оглеждаме ли хотела, или искаш да продължиш с дисекцията на моя живот?

— Знаеш ли какво, дай да си тръгваме — каза внезапно тя. — Започна да ми призлява от атмосферата тук.

Тя се отдалечи с широка крачка. Кинг уморено поклати глава и бавно я последва.

Когато излезе в коридора, Мишел вече бе изчезнала от поглед. Кинг подвикна след нея, завъртя фенерчето и най-сетне я откри в сенките.

— Мишел, почакай. Ще се претрепеш, ако тръгнеш да излизаш без светлина.

Тя спря, скръсти ръце и го изгледа навъсено. После настръхна и рязко завъртя глава настрани. Кинг зърна неясно петно да изскача от мрака и в същия миг Мишел извика. Той се втурна напред, докато в лъча на фенерчето двама мъже се нахвърляха върху Мишел.

— Внимавай! — извика Кинг, тичайки към тях.

Но преди да ги достигне, пистолетът на единия нападател излетя във въздуха, избит от точния ритник на Мишел. След миг левият й крак изхрущя в лицето на втория. Онзи отхвръкна към стената и се свлече на пода. Като танцьорка, изпълняваща грижливо репетиран балет, тя се завъртя и повали първия с жесток ритник в бъбреците. Двамата понечиха да се изправят, но тя удари единия с лакът в тила, а Кинг халоса другия с фенерчето, преди да е станал.

Задъхан, той се озърна към Мишел, която ровеше из чантата си. Тя извади две назъбени пластмасови лентички за стягане на кабели и сръчно върза двамата зашеметени мъже. Дори не изглеждаше изпотена.

Мишел забеляза любопитното изражение на Кинг.

— Черен пояс, четвърта степен — поясни тя.

— Естествено — каза Кинг. Той освети с фенерчето двамата нападатели, все още облечени в сини затворнически гащеризони. — Май това са нашите приятели, бегълците. Изглежда, не са намерили дрехи за смяна.

Мишел извади телефона си.

— Ще се обадя на местните полицаи. Анонимно, разбира се.

— Хей, Мишел.

— Какво?

— Просто искам да знаеш, че се чувствам много спокоен, като наблизо има голяма и силна жена да ме защитава.

След като Мишел позвъни на полицията, двамата крадешком се отправиха към джипа и стигнаха тъкмо когато хеликоптерът се зададе с рев към хотела. Мишел проследи с поглед летящата машина и лъча на прожектора, който подскачаше по дърветата. Изведнъж ахна.

На един страничен път лъчът освети пикал. А в кабината седеше мъж, ясно очертан на фона на ярката светлина. После лъчът изгасна, а заедно с него изчезна и човекът. Мишел чу как двигателят заработи и пикапът бързо се отдалечи.

Тя скочи в кабината и изкрещя на Кинг да я последва.

— Какво има? — извика той и затвори вратата, докато тя трескаво се суетеше с ключовете.

— Там имаше човек с пикап, не го ли видя?

— Не.

— Не го ли чу как потегли?

— С тоя хеликоптер отгоре? Кой беше?

— Изглеждаше различен, защото сигурно е бил с маскировка, когато го видях за пръв път, но различих очите му съвсем ясно. Той беше, кълна се.

— Кой?

— Пазачът Симънс от погребалното бюро. Човекът, който отвлече Бруно и уби Нийл Ричардс.

Кинг я погледна смаяно.

— Сигурна ли си?

Мишел включи на скорост и даде газ.

— Напълно.

Тя завъртя джипа и се канеше да подкара по страничния път, когато насреща й изскочиха няколко полицейски коли.

Мишел удари с юмрук по волана.

— Дявол да го вземе, ама че момент избраха местните ченгета!

Когато вратата на една от колите се отвори и отвътре излезе човек, Кинг поклати глава.

— Не са местните, Мишел.

Човекът се приближи отляво и направи на Мишел знак да свали стъклото. После се наведе напред и огледа първо нея, после Кинг.

— Ще бъдете ли така любезни да слезете от колата? — попита Джефърсън Паркс.

Разпитът продължи почти цяла нощ. Полицаите отказаха да чуят молбите на Мишел да я пуснат, за да се опита да открие мъжа, когото бе видяла в пикала. Явно имаха по-важни цели, а когато тя се опита да обясни, че става дума за похитителя на Джон Бруно, лицата им станаха много скептични.

— Това ще почака — заяви твърдо шерифът.

Мишел преживя и един много неприятен час, през който Уолтър Бишоп от тайните служби жестоко нарани гордостта й. След като му съобщиха, че е задържана от полицията на Северна Каролина, той долетя незабавно да я скастри.

— Когато ти напомних какъв късмет имаш, че все още си в службите, мислех, че съм те впечатлил — беснееше Бишоп. — А сега те откривам замесена в неща, които изобщо не те засягат. Забъркала си такава каша, че повече няма накъде. — Той погледна Кинг. — О, греша. Сега си правиш компания с най-легендарния неудачник в историята на службите. Можете да си основете клуб на некадърниците. Техният крал е пред нас, нали, Шон?

Докато работеше в службите, Кинг мразеше Бишоп, а той от своя страна бе сред онези, които най-гръмко надигнаха глас срещу Кинг след провала. Изминалите години не бяха смекчили чувствата на бившия агент.

— По-кротко, Уолт — каза Кинг. — Печелил съм дело за клевета и мога да спечеля дело за обида, а нямаш представа какво удоволствие би ми доставило да те направя на маймуна в съда.

— Душата ще ти извадя! — изрева Бишоп.

— Вече не съм в службите, тъй че спести си истерията за някой, дето наистина ще се стресне, ако изобщо намериш такъв.

— Не може да ми говориш така!

— По-скоро бих предпочел да говоря с конска фъшкия, отколкото да прахосам и минута от живота си за празноглав въздухар като теб — отсече в отговор Кинг.

— Не съм оставял кандидат-президент да загине, защото главата ми е била в задника!

— Твоята глава винаги е в задника. Аз поне я вадя от време на време, да си поема дъх.

Сетне разговорът тръгна още по-зле. До такава степен, че всички в сградата, включително и арестантите, наостриха уши.

Мишел никога не бе чувала някой да държи такъв тон на Уолтър Бишоп и едва се удържаше да не избухне в смях пред някои от изразите на Кинг. Той сякаш бе трупал словесни снаряди през последните осем години.

По-късно, след като побеснелият Бишоп се отправи обратно за Вашингтон, Джефърсън Паркс и местният шериф се присъединиха към тях, докато двамата пиеха калпаво кафе от автомата.

— Какъв вятър ви доведе насам? — обърна се Кинг към тях.

Личеше, че Джефърсън Паркс е разтревожен.

— Казах ви да не напускате града. А изведнъж моите хора ми съобщават, че не само сте в друг щат, но и обикаляте из градчето, където видяха сметката на Клайд Ритър. И отгоре на всичко получавам известие, че вашата партньорка — той кимна към Мишел — е замесена в убийството на местна жена. Повтарям, напуснахте града, макар че ви помолих да не го правите, защото…

— Не бях арестуван — прекъсна го гневно Кинг. — И не съм хванал самолета за Фиджи с всичките си спестявания в брой. Дойдох в Северна Каролина с джип, претъпкан със спортно оборудване и недоядени шоколади. Голяма работа!

— И имахме късмета да заловим онези затворници — добави Мишел. — Помогнахме на местните власти.

— Оценявам това — каза местният шериф, — но бих искал и да разбера по-добре вашата връзка с мисис Болдуин. Тук не сме имали убийство, откакто… откакто стана онова с Клайд Ритър, и цялата работа никак не ми харесва.