Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Не съм го срещала. Но отдавна проучвам случая.

Без да бърза, Болдуин огледа Мишел от глава до пети и младата жена се изчерви.

— Не виждам халка на пръста ти. Да не вземеш да речеш, че вече няма свестни мъже, дето да харесат хубаво младо момиче като теб?

Мишел се усмихна.

— Работното ми време е шантаво. На мъжете това не им харесва.

— По дяволите, скъпа, мъжете харесват само да има вечеря и бира, когато седнат на масата, никой да не оспорва глупостите им, да се шляят по цял ден и да заварят в леглото топло тяло за секс, ама без много приказки след това.

— Виждам, че сте ги разгадали напълно.

— То пък какво ли има за разгадаване. — Болдуин помълча за момент. — Да, много симпатичен мъж. Ама като стреляше с онзи пищов, не беше чак толкова симпатичен.

Мишел отново трепна.

— Видяхте ли го?

— Аха. Когато застреляха Ритър, настана същински ад. Направо да не повярваш. Полицаят пред мен се обърна да види какво става, а навалицата го повали и взе да се препъва в него. Аз просто замръзнах. Не че не съм чувала пушки още от малка, дори и сама съм стреляла да плаша разни гадинки, крадци по нивите и други такива. Ама онзи път беше различно. Тогава видях как Кинг застреля Рамзи. После другите хукнаха с Ритър, само че той вече беше умрял, личеше си от пръв поглед. А пък онзи Кинг си стоеше и гледаше в пода, все едно… все едно…

— Все едно, че току-що е видял как собственият му живот свършва — подхвърли Мишел.

— Точно тъй. Ти откъде знаеш?

— Познавам един човек, който е преживял нещо подобно. А случайно не чухте ли някакъв шум, преди да застрелят Ритър? Нещо, което може да е разсеяло агент Кинг?

Мишел не искаше да спомене, че звукът може да е бил звън на асансьор, за да не повлияе върху спомените на Болдуин.

Старата жена се замисли, после поклати глава.

— Не, не помня да съм чула. А и много шумове имаше. Знаеш ли какво направих? Избягах по коридора и се скрих в килера. Толкова бях уплашена, че излязох едва след час.

— Но преди всичко това сте почистили третия етаж?

Болдуин я погледна втренчено.

— Защо не ме попиташ направо каквото искаш, та да не си губим и двете времето?

— Добре, почистихте ли стаята на агент Кинг?

Болдуин кимна.

— Разбира се, всички бяха напуснали още преди събитието. Но имах списък с имената на хората. Да, почистих онази стая, преди да почне стрелбата, и да ти кажа право, голямо чистене падна.

— Защо, толкова ли е бил немарлив?

Болдуин многозначително вдигна вежда.

— Не, ама предната нощ трябва да е имало голямо оживление в стаята.

— Оживление? — повтори Мишел.

— Да, оживление.

Мишел бе седнала на ръба на люлеещия се стол. Сега се облегна назад.

— Разбирам.

— Стаята изглеждаше тъй, като че диви зверове са вилнели из нея. Дори намерих черни дантелени бикини върху полилея, представи си. Не знам как са попаднали там и не искам да знам.

— Имате ли представа кой е бил другият звяр?

— Не, но ми се струва, че не е нужно да го търсиш много далече, нали ме разбираш?

При тези думи Мишел присви очи.

— Да, наистина. Значи не сте видели някой да излиза от асансьора насред суматохата?

— Асансьора не съм го и поглеждала — спомни си жената.

Мишел погледна бележките си.

— Видях, че хотелът е затворен.

— Затвориха го скоро след като застреляха Ритър. Лоша слава и тъй нататък. И за мен беше зле. Оттогава не съм видяла постоянна работа.

— Оградили са го с телена мрежа.

Болдуин сви рамене.

— Хора всякакви. Едни гледат да отмъкнат нещо, други взимат наркотици или влачат приятелките си там, нали знаеш за какво.

— Няма ли някакви планове да го отворят отново?

Болдуин изсумтя шумно.

— По-скоро ще вземат да го съборят.

— Имате ли представа чия собственост е сега?

— Не. Вече е просто една голяма камара боклук. Също като целия този град.

Мишел зададе още няколко въпроса, после благодари и си тръгна, но не преди да даде на Лорета Болдуин малко пари за помощта.

— Обади ми се кога ще излъчват филма. Искам да го гледам по телевизията.

— Ако изобщо стане нещо, ще узнаете най-напред — отговори уклончиво Мишел.

Докато потегляше, тя чу гърмежите на ауспух, готов да падне всеки момент. Озърна се тъкмо навреме, за да види как един очукан, ръждясал буик бавно минава по улицата край нея и спира наблизо. Шофьорът почти не се забелязваше. Единствената й мисъл бе, че колата несъмнено символизира целия град — разпадаше се досущ като него.

Шофьорът на буика незабелязано огледа Мишел. Щом тя потегли, човекът се озърна към усмихнатата Лорета Болдуин, която се люшкаше на стола и броеше парите. Бе хванал целия разговор чрез звуков усилвател, скрит в антената на колата, освен това бе направил с телеобектив снимки на двете жени. Разговорът им беше много интересен, дори вдъхновяващ в личен план. Значи през онзи ден камериерката Лорета се е криела в килера. Кой би повярвал след толкова много години? Но засега трябваше да отложи този въпрос. Той бавно направи завой и последва Мишел. Беше сигурен, че тя се връща в хотела. И след като бе изслушал разговора й с Лорета Болдуин, той отлично разбираше защо.

17

Кинг се бе привел над една папка, разгърната на бюрото му, когато зад вратата му прозвучаха стъпки. Днес нямаше да идват нито партньорът му, нито секретарката, затова той стана, въоръжен с нож за хартия, бързо пристъпи напред и отвори вратата.

Мъжете в коридора го гледаха свирепо и мрачно. Бяха четирима: местният полицейски началник Тод Уилямс, същият униформен мъжага от шерифската служба и двама непознати, които набързо показаха служебни карти на ФБР. Кинг ги въведе в малката заседателна зала до кабинета си.

Едрият мъж се приведе напред. Обясни строго, че се казва Джефърсън Паркс, държи на цялото си име и не приема да го наричат Джеф, а по принцип предпочита да се обръщат към него с „помощник-шериф Паркс“.

— Федералните шерифи са политически назначения, помощник-шерифите вършат цялата работа. — Той вдигна пистолет в найлонов плик и добави с глух, безизразен глас: — Това е пистолетът, който бе взет от вашия дом.

— Щом казвате.

— Няма грешка, той е. Откакто е иззет, се знае с точност у кого е бил.

Кинг погледна Уилямс, който кимна.

— Добре — каза Кинг. — И защо искате да ми го върнете?

— О, няма да ви го върнем — обади се единият от агентите.

Паркс продължи:

— Извадихме куршума, с който е убит Дженингс, от стената в кабинета на вашия съдружник. Той е с медна риза, тъй че почти нямаше деформации. Открихме и гилзата. Хауард Джеяингс е застрелян с вашия пистолет. Всичко съвпада — следата от ударника, браздите по куршума и дори белегът от изхвърлянето.

— А аз ви казвам, че това е невъзможно.

— Защо?

— Позволете да ви задам един въпрос. По кое време е убит Дженингс?

— Според съдебния лекар между един и два часа през нощта, преди да го откриете в кантората — отговори Паркс.

— По това време бях на патрулна обиколка. А пистолетът беше в кобура ми.

Единият от агентите наостри уши.

— Да приемем ли това за признание?

Погледът на Кинг му даде да разбере, че репликата не заслужава коментар.

Паркс се замисли над възражението и каза:

— Проверяваме маршрута ви през онази нощ. Видели са колата ви на главната улица приблизително по същото време, когато е убит Хауард Дженингс.

— Вероятно съм бил там. Обиколките ми включват и градския район, тъй че би било логично някой да е забелязал колата. Но нямате свидетел, който да ме е видял в кантората, защото не съм бил там.

Единият от агентите понечи да отговори, но Паркс положи грамадната си ръка върху рамото му.

— В момента не се налага да обсъждаме тази тема — каза Паркс. — Данните от балистичната експертиза обаче са положителни, а с вашата подготовка знаете много добре, че те са неоспорими като отпечатъците от пръсти.

17
{"b":"278210","o":1}