Познаваше шефа на местната полиция Тод Уилямс, тъй като беше негов доброволен сътрудник. Тод изглеждаше ужасно притеснен, докато единият от двамата агенти на ФБР пристъпи напред и показа служебната си карта с рязък жест, сякаш размахваше нож.

— Шон Кинг? Разбрахме, че има регистриран пистолет на ваше име.

Кинг кимна.

— Аз съм доброволен помощник в полицията. Хората предпочитат да ни виждат въоръжени в случай, че се наложи да стреляме по някой злодей. И какво?

— Искаме да видим оръжието. По-точно, да го вземем.

Кинг рязко се озърна към Тод Уилямс, който също го погледна, после сви рамене и направи символична крачка назад.

— Имате ли съдебно нареждане? — попита Кинг.

— Вие сте бивш федерален агент. Надявахме се да ни окажете съдействие.

— Освен това съм и адвокат, а в този занаят съдействието е рядко срещано.

— Както желаете. Ето, имаме документ.

Като федерален агент Кинг неведнъж бе прилагал подобен трик. „Съдебното нареждане“ често се оказваше сгъната хартийка с ксерокопие от кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.

Този път обаче заповедта бе истинска. Искаха служебния му пистолет.

— Мога ли да попитам защо?

— Можете — каза агентът.

Сега напред пристъпи човекът от шерифската служба. Беше на около петдесет години, висок над метър и деветдесет, с телосложение на професионален боксьор с широки рамене, дълги ръце и грамадни длани.

— Стига сме дрънкали празни приказки, става ли? — подхвърли той на агента, преди да погледне Кинг. — Искат да го сравнят с куршума, изваден от Дженингс. Предполагам, че нямате нищо против.

— Мислите, че съм застрелял Хауард Дженингс в кантората, и то със собствения си служебен пистолет? И по каква причина? За ваше удобство, или защото съм твърде стиснат, за да похарча пари за друг пистолет?

— Просто елиминираме възможностите — отговори любезно човекът. — Знаете процедурата. Нали сте агент от тайните служби и тъй нататък.

— Бях. Бях агент от тайните служби. — Кинг се завъртя. — Отивам да донеса пистолета.

Едрият мъж го хвана за рамото.

— Не. Само им покажете къде е.

— Значи да ги пусна в дома си, та безпрепятствено да съберат улики за обвинение срещу мен?

— Невинен човек няма какво да крие — възрази шерифът. — Освен това те няма да надничат където не трябва, честна дума.

Един от агентите последва Кинг в къщата. Докато вървяха по коридора, агентът огледа с изненада бъркотията в кухнята.

— Кучето ми е малко буйно — обясни Кинг.

Човекът кимна.

— Аз имам черен лабрадор, казва се Тригър. А вашето?

— Женски питбул на име Джоун.

Минаха във всекидневната, където Кинг отвори сейфа и после кимна на агента да провери съдържанието. Онзи прибра пистолета в найлонов плик, даде му разписка и двамата отново излязоха навън.

— Съжалявам, Шон — каза Тод. — Знам, че всичко е пълна глупост.

Но Кинг отбеляза, че добрият полицейски началник не изглежда особено убеден.

Докато колите на посетителите потегляха, Джоун слезе по стълбището, вече напълно облечена.

— Какво искаха?

— Събират дарения за бала на полицаите.

— Аха. Да не си заподозрян?

— Взеха ми пистолета.

— Но имаш алиби, нали?

— Бях дежурен из района. Никого не видях и никой не ме е видял.

— Жалко, че не дойдох по-рано. Ако си беше изиграл картите както трябва, можех да ти осигуря страхотно алиби. — Тя вдигна дясната си ръка и положи другата върху въображаема Библия. — Ваша светлост, Шон Кинг е невинен, тъй като по време на въпросното убийство същият беше натиснал свидетелката върху кухненската маса.

— Мечтай си.

— Мечтала съм. Но мисля, че дойдох твърде късно.

— Джоун, ще те помоля за една услуга. Пръждосвай се от дома ми.

Тя отстъпи назад и се вгледа в очите му.

— Не се тревожиш сериозно, нали? Данните от балистичната експертиза няма да съвпаднат и край.

— Така ли смяташ?

— Предполагам, че по време на дежурството си носил служебния пистолет.

— Естествено, че го носех. Прашката ми се счупи.

— Пак шеги. Винаги пускаш тъпи шеги, когато си нервен.

— Един човек е мъртъв, Джоун, убит е в кантората ми. Не е особено весело.

— Не виждам какво общо може да има твоят пистолет, освен ако ти си го убил. — Тъй като Кинг не отговори, тя добави: — Има ли нещо, което не си казал на полицията?

— Не съм убил Дженингс, ако това имаш предвид.

— Нямам това предвид. Твърде добре те познавам.

— Е, хората се променят. Наистина.

Джоун взе чантата си.

— Ще имаш ли нещо против, ако някой ден отново те посетя? Обещавам да бъда кротка — бързо добави тя и хвърли поглед към кухненската маса.

— Защо го направи? — попита Кинг.

— Преди осем години загубих нещо важно за мен. Тази сутрин се опитах да си го върна по начин, който се оказа безнадеждно глупав.

— Какъв смисъл има пак да се виждаме?

— Наистина искам да те попитам нещо.

— Питай тогава.

— Не сега. Друг път. Ще ти се обаждам.

След като Джоун си тръгна, Кинг се зае да разчисти кухнята. Няколко минути по-късно всичко беше отново спретнато и подредено. Ех, ако можеше да стори същото и с живота си. Но имаше чувството, че още много неща ще се строшат, преди тази история да приключи.

Мишел хвана вътрешен полет до Северна Каролина. Тъй като вече нямаше служебна карта и значка, трябваше да предаде пистолета и малкия нож, който носеше винаги, и да си ги вземе след кацането. Нае кола и пътува около час до градчето Боулингтън, разположено на около осемдесет километра от границата с Тенеси, в сянката на Грейт Смоуки Маунтинс. Както скоро откри обаче, от градчето не бе останало почти нищо. В доброто старо време цялата област разчитала на текстилната промишленост, обясни й един кореняк на бензиностанцията, където спря за малко.

— Днес произвеждат всичко това на безценица в Китай или Тайван вместо в Щатите — оплака се човекът. — А на нас тук не ни остана кажи-речи нищо.

Той подчерта коментара си, като изстреля в плювалника струя дъвкан тютюн, после й подаде бутилка сода, маркира покупката и върна рестото. Попита я за какво е дошла, но тя отговори сдържано:

— Просто минавам.

— Е, госпожо, за ваше сведение това място вече и за минаване не го бива.

Тя се качи в колата и подкара през опустялото западнало градче. Навсякъде виждаше старци, които седяха на прогнилите си веранди или тътреха нозе из занемарените дворчета. Когато достигна целта си, Мишел се запита защо преди осем години Клайд Ритър е сметнал за уместно да спре тук по време на предизборната си обиколка. Вероятно дори на гробището би спечелил повече гласоподаватели.

Разположен на няколко километра извън града, хотел „Феърмаунт“ беше не просто в окаяно състояние — изглеждаше тъй, сякаш само една-две опорни греди го деляха от срутването. Осеметажната сграда имаше висока ограда от телена мрежа. В архитектурно отношение хотелът представляваше смесица от стилове. Беше на повече от век и на места бе изграден в готически стил с кули, балюстради и фалшиви кулички, другаде се мяркаха типично средиземноморски белосани стени и червен керемиден покрив. Грозен е донемайкъде, реши Мишел. Дори изразът „пълна скръб“ бе твърде мек за това архитектурно страшилище.

По оградата висяха табели „Вход забранен“, но Мишел не видя нито пазачи, нито помещение за охраната. Отстрани на хотела откри пролука в мрежата. Преди да се вмъкне обаче, обучението й на таен агент я подтикна да огледа терена.

Местността наоколо беше почти съвсем равна, само зад хотела имаше лек наклон към оградата. Мишел прецени ъгъла на склона спрямо мрежата и се усмихна. Две години наред бе печелила щатския шампионат по дълъг и висок скок. С малко повече адреналин във вените, при попътен вятър и с помощта на този наклон би могла да прескочи проклетата ограда. Преди десет години навярно щеше да опита просто за развлечение. Сега обаче продължи обиколката и реши да навлезе в гората. Когато чу шум на вода, тя тръгна навътре сред гъстите дървета.