— Хаджи, днес имаме ясно време.

Той отговаряше:

— Много ясно време, Ненчо.

— Май каквото гледам, идат облаци от Балкана, хем са дъждовни.

— Дъждовни облаци идат, Ненчо.

— Ще завали и ще побърка на хармана.

— Ще завали, Ненчо, без друго ще завали, хем едър.

— Господ знай пак, има вятър от запад, та ще разнесе и дъжда — кажеше Ненчо, като изгледваше облаците.

— И аз това казвам, ще го разнесе, Ненчо.

— Ба, дъжд няма да има — свърши Ненчо, като се прозине и тръгне към хьрмана.

— Нито капка, Ненчо — потвърдява Хаджи Смион и потегля към кафенето.

Любопитен беше разговорът му с един студент, дошъл от Москва, върху Сибир.

— Близо ли е Сибирия до Москва? — питаше Хаджи Смион — той по любопитство не падаше по-долу от Кона Крилатия.

— Няколко хиляди версти.

— Зная, зная. А с железница или с пампор?

— Помилуйте, просто с кола.

— Зная, зная, както в Молдовата; аз сявга с бричка ходех от Ботушан до Нямцу, макар че са четири-пет пощи. А зимата там студена, а?

— Чорт побери!

— Се сняг цяла година?

— Ужас.

— Там снегът засипа Бонапарта, знам: много сняг вали там. На 53 в Молдовата валя сняг дълбок пет педи. Там колко педи е?

— В Сибир? Та чорт го знай, аз ти казвам, че ужасна зима владее там.

— Сибирска зима, дето го рекли.

— Да.

Хаджи Смион помълча няколко секунди и после пак попита с нисък глас:

— А що? Русия готви ли се на бой?

— С кого?

— С него…

— С кого?

— С нашите де, с чалмата.

— Неизвестно — каза подир малко двоумение студентът.

— Как неизвестно? Напротив, известно…

— На какво основание мислите това?

— Аз?

— Да.

Хаджи Смион го изгледа опулено.

— Но вие искате да кажете, че е неизвестно?

— Да, поне за мене е неизвестно — измънка студентът.

— Речи го, че и за мене е неизвестно. Имаш право, руската политика е много тайна, а? Горчаков?

Но понеже в това време се зададе онбашият, той изведнъж промени разговора:

— Рошкове обичате ли?

— Не обичам.

— Но те са много ползователни.

— Как? Рожковете?

— Рожковете.

— А защо? Те вредят зъбите.

— Така, така, зъбите вредят. Аз ми паднаха три зъба едно време, когато бях момче, но не само от рожкове, а защото чупех с тях лешници. Ти ходил ли си на лешници в планината?

— Не, вие?

— Никога. Но да ги видите само, като гора растат.

И Хаджи Смион отдаде чест и стори път на онбашията.

Хаджи Смион допуши цигарата си, хвърли поглед в огледалото, понатисна си феса на челото и излезе, за да иде на гости у Миронча, с когото бяха стари приятели още от Молдовата и далечни роднини и Хаджи Смион му викаше халоолу4.

Когато Хаджи Смион влезна у Мирончови, той завари там, на одърчето сред, градината, и бай Мича Бейзадето у Миронча по роба, с шарени чехли и на глава със знаменитата си нощна качулка, която изразяваше философско-епикурейското мировъззрение на Миронча. Именно пюскюлчето на тая нощна шапка зарад Миронча имаше разни значения — спроти посоката, на която виси: когато висеше отдире, означаваше: „Лъжовен свят“, отстрани тя говореше: „Няма файда от кахър“, отпреде — „N’am grigea de nimani“5 Сега пюскюлчето казваше: „Лъжовен свят.“ И наистина Мирончо имаше характер твърде безгрижен и весел и не искаше да знае никого на тоя свят, даже и първия влиятелен Карагьозоолу. Когато беше сватбарин, а Миронча го канеха на всичките сватби и на всичките пиршества на „Силистра йолу“6, той нарочно прекарваше тъпаните под прозореца на чорбаджията, за да го ядосва; а по-лани, на сватбата на Никола Джамджията, той изсипа мангал с гореща пепел въз главата на Цочка чорбаджи за едно докачение на чест. Цочко чорбаджи го тегли на съд и го наклопа като бунтовник пред турците, но не можа да му стори нищо, защото Мирончо извади руски паспорт. От тоя знаменит ден славата порасна на дръзновения Миронча, когото никой не смееше да докачи явно, а Иванчо Йотата, не без тайна завист, казваше:

— Да имах и аз неговата патента, да видите вий тогава кой е Йотата! Ще направя тука цяла республика!…

А как чудно Мирончо свиреше на флаута! Вечер например седнеше на чардака, надуеше я и тя писнеше из небесата, и всякой, който чуе, кажеше: Мирончо свири.

При това Мирончо беше на 44 години, хубевелек, песнопоец, ерген и страшно обичаше тъпаните и възточния въпрос.

Хаджи Смион полека и усмихнат пристъпи към Мирончо: той чистеше разглобената си флаута с едно дълго гъше перо и слушаше невнимателно бай Мича Бейзадето, чорбаджия и голям обожател на Русия, който му гълчеше нещо твърде разпалено за Русия, види се, с вестник в ръка.

— Добрутро, драги господине мой — каза Хаджи Смион.

— Заповядай, любезни приятелю драгий, заповядай.

Тия любезности се размениха по влашки, по който език се разговаряха обикновено двамата приятели.

Мичо Бейзадето стори място на Хаджи Смиона на одърчето, клюмна му с глава приветливо и продължи думата си.

— Та ще ти кажа, Мирончо, че политиката днес, както отива, ще изкара вярно пророчеството… Аз и даскал Калиста питах, но той не можа да вземе разума…, но покойният поп Станчо го тълкуваше, и аз гледам — политиката там отива…

Хаджи Смион, като видя, че се говори за политика, взема сериозен тон и пресече бай Мича:

— Политиката, чорт го взел, днес каква политика има? Аз едно време в Молдовата… Та това политика ли е?… Когато Менчиков на 52 отиде в Цариград и каза на султана с две думи: щеш или не щеш? — тогава всички рекохме: ах! Както се и случи: отвори се боят…

Бай Мичо изгледа недоволно Хаджи Смиона като человек, който се меси, без да знае за какво е разговорът, и подзе пак с тайнствен вид:

— Тук има заплетена работа… Не е край… Аустрия трябва да е направила союз с Русия, тя още има страх от маджарина, макар и да крепи Турция. Байст е дълбок дипломат — и с Горчакова са едно. А Франца и Англия не смеят да помръднат — прусианецът казва: стой! Както и да е, политиката се заплита…

Хаджи Смион го пресече, като си изу калеврата.

— Право, на, черковний въпрос още не се разплита!… Толкова години се борим, аз вчера пак убеждавах Хаджи Атанасия да се отметне от патрика и му казах право в очите: ако си българин, българин бъди, господине, ако си грък, то… Нямам ли право? Човек на вярата си да стои!…

— Поврага ти черковний въпрос!… Попски и калугерски комедии. Ти гледай възточний въпрос, него гледай ти! — изкрещя сърдито Мирончо, като си навиваше ожесточено флаутата.

— Та и аз това исках да кажа я, възточний въпрос, сиреч, всичко друго е вятър — издума Хаджи Смион поверително.

Бай Мичо сне очилата си, тури ги в кутийката им и прибави, като се готвеше да си иде:

— Помни ми думата, Мирончо, че на тия хъшове, що са сега в Балкана, войводите им са се руски генерали. Ти недей слуша вестниците… Две и две четири: това е руска работа, сиреч възточний въпрос… сега се повдига. Пророчеството не лъже… „Десятая индикта… и возстанет бран силная от Севера… и будут кровопролития и пламен, и бедствiя великiя по всей земле… и погинет проклятое племя измаилтянское! Горе тебе, о дщер вавилонская“ — това е за Цариград, — а бран силная — Русия — забележи бай Мичо Бейзадето с важен тон и стана.

Мирончо се повдигна малко, подаде ръка на госта си и когато той излезе из градината, попита Хаджи Смиона любезно:

— Какви известия, драгий приятелю жаркий! — по български вече.

Хаджи Смион отговори също по български:

— Известията са важни, които казуват новините: Филип трепи ли, трепи „зелките“ из Балкана… Аз, каквото ми се варди, ще се освободим, но само турската сила, а?… Чорт! Па и тоя дяволски, като кайш, черковен въпрос, не се решава… замотани работи…