Когато беят не беше пиян или му се стягаше душата, той обичаше да излиза из конака без сетре, по ръкави и по жилетка, и да се разхожда по мегдана, запитваше по нещо всякой един бакалин (тоя благороден навик беше приел от някой си везир), или седеше на плетено столче срещу берберницата на Хаджи Ахила, който псуваше гръмогласно и него, и пророка му на български, а беят се смееше още по-яката на остроумните Хаджи Ахилови глуми, от които нищо не отбираше.

Беят, както казах одеве, при всичко че беше бей, имаше много прости отношения и колчим срещнеше лудия Дося по улиците, спираше го, разпитваше го добродушно и му даваше петак. Той обикновено му казваше: „Чадо“. Не по-малко человеколюбиво се отнасяше с кучетата, които го следваха по двайсетина: той ги завеждаше на касапницата и без да пита стопана, отрязваше най-хубавото парче, от врата на овена и им го хвърляше (като предварително им го насичаше, за да не се карат) с думите: „Яжте, чада!“ Затова покойният поп Никифор казваше умилено: „Беят, ако и неверник, е много по-милостив към ближния си, отколкото българинът.“ По тая причина той беше станал популярен и децата безтрепетно приближаваха до него да гледат кехлибарения му цигарник в устата, а той им казваше чадолюбиво: „Аферим, чада!“ Той даже на Ивановден се остави чорбаджиите да го окъпят цял на мегданския кладенец с дрехите, а той се смееше от студ и от радост, а после направиха богат пир в негова чест; и когато онбашият му забележи почтително, че обноската му е недостолепна, той го изхока сърдито: „Мълчи бре, куче, това е за здраве!“ А веднъж би до смърт богатия турчин Емексизаа задето минуваше въоръжен през българско място. Обичаше също чистотата, но по един особен начин, защото купищата пълнеха мегданите, а помиите — барите, но той не думаше нищо; само когато лятно време зърнеше динева кора, се разлютяваше много и който му се мернеше тогава — чорбаджия ли, поп ли, даскал ли, турчин ли беше, — караше го да я вземе и да я хвърли на края, при Базайтовите черници. Един ден беше накарал да направи това ученомудрият дяда Йося, който оттогава стана страшен царски душманин! Това всеки изпълняваше, защото инак финиковият бастур, който беше донесъл от Мека (поради която причина Хаджи Смион го наричаше „мексиканеца“), играеше немилостиво по гърбовете. Мразеше ужасно пияниците нощно време и ги биеше безпощадно с мексиканеца, затова и подчинените му служители бяха твърде строги в тая смисъл. Една нощ заптиетата, като ходеха на караул, намериха в една тъмна, сляпа улица някакъв си паднал пияница. Те го разритаха и накараха да стане. Но с ужас познаха началника си, бея! Оттогава Бойчо Знайников го назоваваше „новий Харун-ал-Рашид“! Свиреп беше обаче Харун-ал-Рашид, когато се напиваше и на третия ден се окопитваше. Той вадеше сред конашкия двор малките длъжници на царщината и заповядваше да им ударят по двайсет и пет дряновици по краката, понеже махмурлукът му изчезваше по-скоро от виковете на нещастниците, или пък ония, които бяха хванати в неприлични приключения нощно време, задължаваше в двайсет и четири часа да се оженят, или ако не — снопът беше натопен в коритото на чешмата. Но какво се случи веднъж? Един непознат чужденец, минувач през града, се видя принуден да се ожени за една стара мома, която сам беят препоръча. Но скоро стана явно, че тоя чужденец имал жена здрава и читава, на мястото си и с четири деца. Това много разсмя бея и той побърза да ги разпусне, като подари на „невестата“ двайсет и пет лакти басма.

Беят беше твърде справедлив съдия и когато се затрудняваше много в някоя сплетена съдба, той немилостиво изгонваше с мексиканеца съдещите се. Особено се разлютяваше, щом някой от тях му напомнеше някой член от закона, винаги сложен на ореховото му ковчеже; тогава ставаше прав, поканваше съдещия се да дойде да седне на мястото му, като казваше:

— Заповядай, челеби! Като знаеш по-добре, заповедай!

Но защото съдещият се не приемаше такава висока чест, той му изкрещяваше:

— Навън, керата!

Но никога до днес, нито кога е бил забитин в Мосул, нито кога е бил в Кърк Клисия, нито кога е бил в Требиня, не му се е случвало да разглежда политически процес. Той се много смути когато днес, послед обяд, Селямсъзът дойде запъхтян и му донесе прокламация от Варлаама Копринарката. Той прибави, че я отлепил от вратнята му, дето уж сам Варлаам я бил залепил, за да се бунтува народът. А когато онбашият по повод на това му съобщи, че е подушил „комити“ и в тоя град, които са от букурещките, той се разлюти, заповяда тозчас да се свикат всички първенци, да доведат под стража сеятеля на прокламациите и да затворят набедника.

А онбашият, като разгледа прокламацията, разправи навсякъде, че в нея е изписан и Тотю войвода.

Дълбоко мълчание царуваше на кьошка, дето бяха наредени всичките първенци.

Там беше, до самия бей, корместият, едър чорбаджия Карагьозоолу, който кога вървеше, имаше вид на една планина, която се мести.

До него седеше длъгнестият сух дядо Матея, или „лукавий рабе“, както го наричаха, който кога ходеше по пътя, пееше все черковни песни, и два пъти беше дал фалименто.

До Матея чорбаджи беше тлъстият Койчо чорбаджи, изгонен отдавна от кьойвекилска длъжност, но чорбаджилъка не беше изгубил и цял ден киснеше в конака. — „Не мога да ям сладко, ако не помириша конашката хава“ — казваше той. Той беше кормест, потеше се непрестанно и играеше чудно „кючек-уюну“.

До него чорбаджи Мичо Бейзадето с очила и в широките си шалвари.

По-насам седеше в панталони Гердан чорбаджи, мършав, дългомустакат и пръв ездач на кон, на който и миришеше непрестанно. Той се пулеше твърде зверовито, когато говореше, и гаче щеше да каже на събеседника си: „Лягай да те заколя!“

До него седяха едни безкрайни шалвари. Дребното, сухо человече, което притежаваха те, носеше име дядо Димо Лисицата, който гледаше много жално към небесата и смучеше дълбокомислено чибучката си. Той държеше страна в черквата. Неприятни слухове съществуваха, че някога бил голям изедник и се гоял със сиромашки пот, но това не беше явно по лицето му както на Койча чорбаджи.

На края седеше Димитър Текерлекът, или по-просто „Митето“. Той беше нов чорбаджия и все търкаше ръцете си усмихнато, и щом го погледнеше беят, той климаше глава и казваше: „Евет, ефендим“.

Насреща седяха друг ред чорбаджии. Между тях личаха:

Изтъртуфеното и подпухнало лице на Цача Куртето. Той носеше кирлив озобен фес, събираше по задушница хлебчета и пшеничка, за да нахрани децата си, и им носеше от касапницата чревца, които хората мислеха, че носи за котките. Той имаше само един милион.

Фратю чорбаджи (не господин Фратю), комуто преди шестнайсет години бил дохождал на гости филибелишкият паша, като минувал през града. Фратю чорбаджи и днес живее с възпоминанията на това славно минало и от нея дата започваше неговото леточисление.

— Дорястата кобила купих една година преди Джемал паша.

— Николчо ми се доби два месеца и три дена подир Джемал паша.

— На тия чизми им турих талпи, когато се готвехме да срещаме Джемал паша. Трайни излязоха.

Павлаки, който чакаше кога беят ще се обърне на друга страна, да избъбри две-три думи и пак се затуляше зад рамото на Фратя чорбаджи. Той имаше дебело угоеничко лице, кехлибарово цигаре и твърде мътно понятие за съвестта.

— Язък, даскал Калиста много учен и честен човек, но съвест няма горкият — казваше той за стария учител, за когото искаше да каже, че няма средства, състояние.

Хаджи Иван Карабурунът, пръв чорбаджия, комуто зелената изрусяла салтамарка беше виждала два пъти Божи гроб и петстотин пъти мехкемето. По тая причина по-лани кадият го втрисаше, щом срещнеше човек със зелена салтамарка. Но справедливостта изисква да кажем, че той не се беше клел в мехкемето на лъжа освен един път — и то за една конска торба.

Хаджи Енчо, вечният школски епитроп, който имаше глас на един Полифем, но не знаеше риторика. Това не му бъркаше да заляга за славата на училището. Един ден присъствуваше на урок по риторика. Син му Нечко, накаран да даде един противоположен период, озърна се, помисли и каза: