При думата „капасъзин“ всички си прехапаха устните.

— Опропасти се горкият, язък за булката му — продума Фратю чорбаджи.

Павлаки клюмна утвърдително глава.

Карагьозоолу има доста време съвещание с бея.

— Пренощувал ли е у вас някога?

— Той ли? — попита Варлаам, като хвърли кръвожаден поглед на Селямсъза.

— Кой те пита за Селямсъзина? — извика дядо Матея.

— Тарилйом! Чакай сега да му кажа, е — извика. Селямсъзът и се спусна въз него, но заптиетата го оттеглиха.

Тогава Фратю чорбаджи взе думата:

— Какви са тия работи, Варлааме? Ти се смути: едно те питам, друго отговаряш!

— Сè мене гледа с котешките си очи — обади се Селямсъзът.

— Сега слушай хубаво какво те питаме — подкачи Цачко чорбаджи, — та което чуеш, на него да отговаряш. Събери си ума, тук сме хора, не сме говеда? Питаме те: като познаваш оногова… образа… санким…

Цачко чорбаджи се забърка и млъкна, защото не щя да произнесе името на Тотя войвода.

— Та как да не го познавам? — извика с отчаян глас Варлаам. — Познавате го всички! И ти, и аз! Всеки познава тоя смертоубиец — и той посочи Селямсъза.

Селямсъзът избухна и изпсува страшно Варлаама, развика се побеснял и каза колко гроша данък плаща на царщината и колко гърла храни, и в заключение предложи да се обеси тозчас Тариойомът, като каза, че купува въжето.

В това време Карагьозоолу тихо разправяше усмихнато на бея, че Селямсъзът се е разсърдил, защото Варлаам го оприличил на Тотя войвода, дето е изписан на прокламацията. Беят се ухили, взе прокламацията, за да прегледа внимателно пак образа на страшния хъш.

Навалицата се разстъпи и отвори път на учител Гатя.

— Чети даскале, тая книга! — каза беят със сардоническа усмивка и му подаде прокламацията.

Възцари се общо мълчание. Лицето на учителя, неприятно похлупено от дълбокия фес на X. Смиона, от бледо стана бяло. Додето идеше насам, той има време да съобрази, че е невъзможно за словото да го вика беят. Хрумна му, че друго по-опасно откритие трябва да е станало. Боязънта му се увеличи, като чу знаменателните думи на бея и видя подидаскал Мироновски, когото доведоха уплашен. Той пое хартията, която трепереше в ръцете му.

Дълго той се взира в нея, като че не вярваше това, което виждаха очите му. Най-после лицето му придоби по-спокоен вид и даже една усмивка заигра по бледите му още устни.

Всички го гледаха с разтупани сърца.

Беят беше изпулил страшно очи.

Учител Гатю вдигна очи и изгледа присъствуващите. Ненадейно погледът му падна на Селямсъза и той се засмя.

— На, и тоя ме гледа, гаче ще ме лапне! — измърмора Селямсъзът отчаяно.

Всички се взряха в Селямсъза и се изсмяха, очевидно без причина. Той взе да се озърта учудено да не би да се смеят другиму и смехът се усили.

Смаяният бей захвана и той да се смее. Вдигна се общ хохот, в който най-много личеше черковният глас на Варлаама.

— Е кажи, даскале, какво пише и кой образ е там — попита Карагьзоолу, когато смехът утихна.

— Образът на бай Ивана Селямсъза — отговори учителят, като се усмихна към Селямсъза.

— Хе, Фарлам кому казваше? — извика възхитен Копринарката.

Селямсъзът се разрева побеснял, като обсипа Варлаама с обвинения в бунтовничество, и че искал да му опропасти къщата, затова го написал в „прокламацията“.

— Каква прокламация? Това е сатира! — каза учуден учителят:

Тази дума беше общопозната тогава, защото често се пръскаха паскливи, които наричаха „сатири“. Но Селямсъзът избухна като буря и целият конак заехтя от вика му. Той настояваше да обесят Варлаама. В това време всички бяха настанали и заобиколили бея, та надничаха над сатирата, дето измежду текста беше изписана карикатура на подобие на Селямсъза, качен на гъска, с едър надпис: „Селямсъз настоятел училищни, за многая лета!“

— Бей ефендим — развика се пак Селямсъзът, — аз правда искам тук!… Тоя Тарилйом ми почерни честта — да ме качи на гъска; аз храня деветнайсет гърла и съм изморил досега осем аждерхана, и не на гъска, а на магаре не възприемам да се кача!… На, виж го как се смее! Е каква е тая работа! Тука за смях ли са го довели или за въже?

Карагьозоолу му махна с ръка да млъкне.

— Виж, Селямсъз, Варлаам не е писувал това.

— Как не е? Кой не е? Той ли не е?

— Виж, тука, на другата страна пък и него са написали, че езди на бухалка… На, чуй какво му пишат и нему: „Тарилйомът, настоятел училищен, Бог да го прости!“

— Как? Има ли това? — изкрещя засмян до уши Селямсъзът и надникна над сатирата. — Ах, Тарилйом, Тарилйом! Виж му муцуната — прилича на умряла коза.

Варлаам се позна в сатирата, изгледа зверски Селямсъза и се изгуби из навалицата.

Между това Селямсъзът пълнеше цял двор с гърлестите си смехове и се здрависваше с всекиго от първенците. Но беят, комуто тая комедия досади най-после, спогони го с мексиканеца. Селямсъзът тогава видя, че процесът се е свършил, и побърза да се намери извън конашката порта.

Но едвам беше преминал до кръчмата на Мирката и поздравил само осем души, застигна го заптие и му обяви, че по заповед на бея тази нощ ще лежи в затвор.

От Варлаама поискаха само поръчителство, че ще бъде верен на царството.

Сатирата беше написана от бакалския слуга на Иванча Йотата. От Иванча бяха само фигурите и диктовката. По една случайност, образът на Селямсъза там имаше огромна прилика с образа на Тотя войвода, както го изобразяваха проникналите и тука бунтовнишки картини.

На заранта Джаковото кафене беше препълнено с обикновените си посетители, които шумно се разговаряха върху вчерашните извънредни събития, които развълнуваха целия град. Иванчо Йотата, успокоен вече, като сърбаше победоносно кафето си, разказваше им бягството си с Хаджи Смиона, но замълчаваше някои подробности, като корабокрушението и уплашването от Мунча. Хаджи Смион отсреща клюмаше и потвърдяваше думите на Иванча. Само по въпроса за змията дойдоха в малко разногласие: Иванчо уверяваше, че тя била дълга лакат и 2 и половина рупа. Хаджи Смион пак поддържаше, че тя била колкото маркуча на дядовото Нисторово наргеле. Но те се сбутаха сериозно, когато дойде въпросът: кому принадлежи славата за победата, която Хаджи Смион приписваше на себе си.

— Да я цапнеш с камък и баба знай! Ами да я хванеш с ръка като мене, де смейш? — каза той на Иванча. А като се извърна към Ивана Капзамалина, пошепна му тихо: — Йотата скри, дето се окъпа в реката като мишка. Ама аз ще ти разкажа после… той бил много страшлив.

После, като се наведе и поброи броеницата си, каза на себе си, като че му дойде нещо на ума:

— Хай, дявол да те вземе, Мунчо!

— Ами ти що бяга? — Попита го Иван Капзамалинът сопнато.

Хаджи Смион се посмути, но отговори:

— Аз, да не беше фесът, кой щеше да ти бяга? Па аз не бягах, аз, само тъй е, отидох в планината, аз съм американец, ти знаеш. Ама Йотата много страшлив, да те пази Господ…

И той хвърли пак съжалителен поглед към Иванча.

В това време между кафеджият и неколцина други ставаше дума за сатирите; те се чудеха кой ще е бил съченителят им, когото дядо Нистор изруга безжалостно.

— Свинщина! — избъбра строго поп Ставри.

— Магария българска! — избърбука главата на Хаджи Христя Молдавът, която кафеджият сапунисваше.

Но Иванчо Иотата не чу тия обидни думи за произведението си, както не забележи и предателските нашепвания на Хаджи Смиона: той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения, които тъкмеше да опише подробно в отделна история, на която търсеше вече названието.

Чорбаджи Николаки, мълчалив дотогава, смучеше чибука си в отсрещния кът и поглеждаше сериозно присъствуващите. Изведнъж той изтърси лулата си и се обърна към Мича Бейзадето:

— Аз теб нали ти казвах вчера, Мичо, ако чакаме от такива Варлаамовци, тежко ни и горко! Ще станем за поругателство.