На поляната пред манастира дружината стоеше нащрек.

Вместо заптиета, зададе се Димо Казакът.

— Казак! Казак! — всички се развикаха и го посрещнаха.

— Помия — каза той запъхтян.

Всички се изгледаха уплашени.

Той си отдъхна и прибави:

— Тарилйомът я оцапа!… Поразеникът!

— Ха, то ще е за гръбнака, нали? — попита бързо Хаджи Атанасий.

Казакът го изгледа свирепо:

— За него, зер, вземал, та си го намъкнал в гърлото и се удавил — каза той сурово.

— Не вярвам нарочно да го е направил това — забележи Хаджи Смион.

— Но защо викаха даскала? — попита Иванчо Йотата.

— Вързаха ли го? — попита Хаджи Смион.

— Защо ще го вържат даскала? — изрева грубо Казакът. — Даскала го вика за друго беят…

— Знам, знам — пресече го досетливият Хаджи Смион, успокоен вече, — да му прочете някоя вехта тапия, и той е къс в учението като мене.

— Каква тапия вехта? — изгърмя зверовито Димо казакът. — Каква тапия? Прокламация! Прокламация от букурещкия комитет!

Всички се втрещиха.

И Димо Казакът взе да им разправя развълнувано, че днес подир пладне Варлаам залепил извън на вратнята си една прокламация с образа на Тотя войвода, както разправят, и Селямсъзът, като разбутал любопитните, които я чели, отишъл, та я занесъл тичешком на бея. Това страшно учуди всичките, защото никога не би помислили, че тоя смирен Варлаам бил такова опасно същество; най-паче Хаджи Смион се уплаши, като си науми, че днес беше у Варлаама, който му иска даже и пушката, което и обади на другарите си. Мирончо се разкрещя и изпсува „предателя“ Селямсъз, като се закле, че кога да е ще го обеси на портата му, като Варлаамовия гръбнак; Иванчо също изказа негодуванието си против „народното предателство“ на Селямсъза, като изруга и невежествения Варлаам, който не е роден за бунтовник, но биде страшно поразен, когато Казакът му каза, че онбашият го търсил, защото нощеска до заранта светяла свещ в стаичката му над бакалницата, което породило съмнение. Другарите си зашушнаха и погледнаха подозрително на гузните двама души, съвсем като листо разтреперани от страх.

Подир минутно съвещание дружината промени плана и реши да иде в града.

— Направете се да ви няма, доде се разбере работата. Сбогом! — каза Мирончо строго на двамата души, като им посочи къде Стара планина.

Двамата приятели останаха няколко време поразени и се гледаха в очите, без да си продумат. Хаджи Смион с учител Гатювия фее на глава, смутен, замаян и изгубен, хвърли най-сетне бърз поглед към посоката, дето бяха изчезнали другарите, и наведе глава още по-отчаяно. Иванчо Йотата пръв наруши мълчанието.

— Дай совет, Хаджи.

Хаджи Смион го изгледа упорито.

— Какъв совет? — попита той сопнато.

— Къде да се крием?

— С тебе? Да ми изгориш душичката!

— Слушай, любезний приятелю — каза тоя път с покорен вид Иванчо.

— Какъв любезен и какъв приятел? Аз те не познавам!

— Ама чувай бе, брате, не се бой от мене.

— Ами какво пишете нощеска?

— Не прокламация, брате мой?

— Кому ги продаваш? Иди си!

— Не бе, брате мой, чакай да ти обадя.

Хаджи Смион го изгледа високомерно и недоверчиво.

— Казвай, нямаш ли пръст в прокламацията?

— Нямам, нали ти казвам? — каза Иванчо с шепнене.

— С Варлаама не си ли едно?

— Не, брате мой — каза убит Иванчо.

Хаджи Смион помисли.

— Закълни се, че нямаш пръст.

— Заклевам се, на! — И Иванчо се прекръсти.

— Закълни се според закона.

— Как?

— Речи: да ми капнат и двете очи, ако зная нещо.

Иванчо се закле, па попита тайнствено:

— Ами ти нямаш ли някакво известие и прочия?…

— Отнюд… Ами аз какво да правя сега?

— Да бягаме бе, брате, да бягаме!

— Да бягаме?

— Да бягаме в планината — каза Иванчо плахо.

— Добре, в планината. Ами булките? Не, не тогава ще речат: истински бунтовници… Па ако ни хване Филип? Пази, Боже, трябва да се бием с турците!

— Ами к’во? Не се страхувай от мене, бе, брате мой.

Хаджи Смион щеше да каже нещо, но изведнъж помисли и продума:

— Закълни се пак.

Иванчо пак се закле.

— Ела сега да идем да се крием в „Дупката“. Оттам се гледа навсякъде, тя е до планината. Па ако ми изгориш душицата…

И тръгнаха бързо през ливадите към Бели яр.

На запад от ливадата, оттатък каменливата река, се издига един висок, изронен от пороите, изяден от времето бряг, който поради белината на пръстта си се нарича „Бели яр“. На най-горния край на тоя яр, дето той се скача със Стара планина, видеше се една дупка, колкото человешка глава, гледана от ливадата.

Беше произлязла от мотиките на сиромахкините, които там бяха намерили жилата на най-хубавата бяла глина, с която пълнеха скъсаното си бреме, за да набият къщите си срещу големите господски празници. Към това отстранено и сгодно прибежище бързаха сега двама гузни приятели.

Реката беше пришла доста голяма и яростно блъскаше пенливите си мътни талази о огромните валчесто-гладки камъни, довлечени там от пороите из самите недра на планината. Грозно и диво бучаха вълните и препречваха пътя на двамата бежанци, които се спряха в недоумение.

Няколко едри камъни, на еднакво разстояние един от друг и които водата позаливаше, стояха пред Хаджи Смиона и Иванча като един случаен и премеждлив мост за минуване отсреща.

— Мини, Иванчо! — каза Хаджи Смион, като гледаше настръхнал водата.

Иванчо също се озърташе замаян и в нерешителност.

— На, стъпи на тоя камак — подзе пак Хаджи Смион, — после тури крак на оня камък, дето го залива малко водата, оттам прескочи на острия камък, после е-тъй-е, хвърли се на синята плоча, дето стои накриво, и оттам — хоп на брега. Па ако се заклатиш, ти извикай, аз така минах една много по-лоша река в Молдова…

Но Иванчо не чакаше да го убеждава Хаджи Смион. Той се престраши и стъпи на първия камък, после на втория; тогава Хаджи Смион захвана да го ободрява и насърчава, но талазите заглушаваха гласа му. Иванчо се застоя неподвижно на четвъртия камък, водата удряше буйно и заливаше краката му; достраша го, но той чу отдире си ободрителния глас на приятеля си, засили се и скочи благополучно на острия камък, на който едвам имаше място да се закрепят нозете му. Тука той видя премеждието, на което се изложи, защото само един Крали Марко можеше да прескочи мътната яма, която гърмеше между двата камъка. Гръмовният рев на реката го зашемети и замая. Стори му се, че камъкът и той плуват нагоре срещу течението. Помисли да се върне назад, но беше късно. Изведнъж той се залюля като пиян и му се стори, че Хаджи Симон измъкваше камъка изпод краката му, и той се хвърли въз синята плоча, но падна сред вълните, които го повалиха в буйността си. В това време Хаджи Смион правеше всевъзможни усилия, за да помогне на бедния си приятел: викаше, махаше му с ръце, скачаше отчаяно, хвърли си феса на Иванча, за да се хване за него, и псуваше построителите на този калпав мост.

Иванчо едвам се извлече на брега вир-вода, без обуща, без фес. Из ръкавите и из крачолите му шуртяха мътни чучури, а в това време Хаджи Смион, като помисли за по-умно да се не къпи тоя път, диреше по-долу брод. Напразно Иванчо му махаше знаменателно с ръка да мине по същия път, той обаче намери по-лесен мост, мина и като приближи до Иванча, каза:

— Добре че се избави; и аз щях да мина по тебе, но ти ме спря.

— Не! Кой? — извика злобно Иванчо.

— Нали ми махаше с ръка да ми кажеш, че, не може се мина? Ами де ти феса? Тюх! И моят отиде! — извика Хаджи Смион, като си стисна главата.

Между това Иванчо си изтърсваше дрехите, като попържаше.

— Добре че те насърчих, аз какви големи реки съм минувал в Молдовата, пази Боже! Това нищо не е… Ами хората, които се давят в морето? — продължаваше състрадателно Хаджи Смион да утешава приятеля си, като се катереха вече нагоре по яра; Иванчо само пъхтеше и се напъваше силно да крачи, защото мокрите му дрехи затрудняваха вървежа му.