Само двамина души най-много уважаваше на тоя свят чорбаджи Мичо Бейзадето: Миронча, който му говореше за възточния въпрос, и уважаемият учител Климент, който описваше пламенно величието на Русия. Защото бай Мичо беше горещ обожател на Русия и виждаше руски пръст във всички политически събития на света: от мексиканската революция, която влазяше кой знай в какъв гигантски план на Горчакова за превземането на Цариград, до Хаджи Димитровата чета, която предвождаха кой знае какви руски генерали, пратени от Петербург да изучат пътя към Цариград. А една пророческа книга — „Предсказания славнаго Мартина Задека“, печатана на руски в миналото столетие и попаднала в ръката му по таинствен начин, беше утвърдила в главята му убеждението за скорото падане на Турция. Бай Мичо я знаеше изуст цяла и четеше места от нея в Джаковото кафене, за да подкрепя думите си за неизбежното прогонване на турците чрез велика Русия. Еднъж беят съгледа у тях на стената образа на императора Николая и попита кой е той.

— Дядо Иван „миразчият“, ефендим — отговори бай Мичо.

Не ще ни дума, че бай Мичо вярваше, какво Русия е непобедима, и всички помнят как по-лани, на изпита, той смъмра люто един ученик, комуто се беше паднало жребий Кримската война. Ученикът захвана да разказва събитието и като че искаше някак си да каже, че уж Русия била победена.

— Грешиш, синко, грешиш! Иди си вземи парите от даскала, който те е учил: нивга не е било руско побеждение!…

Но после, когато се отбиха в учителската стая, обиденият учител му доказа с история в ръка, че Русия е била надвита при Севастопол. Оттогава той пропадна в мнението на чорбаджи Мича; чорбаджи Мичо направи да го изберат школски епитроп и учителят не биде главен занапред.

Додето даскалуваше още учител Климент (руски семинарист и сега изключен, по чорбаджийски междуособия), чорбаджи Мичо често подбираше няколко свои приятели и отиваха на училището. Там той ги завеждаше при картата на Европа и кажеше просто:

— Минко това жълтото е Франца, а това моравото — Инглитера, а това зеленото — Аустрия.

— А Русия къде е-питаше бай Минко.

— А това е Данемарка — продължаваше бай Мичо, като си правеше нарочно оглушки.

— А Русията? — попита друг.

Бай Мичо погледне тържествено, едвам се усмихне и викне знаменателно на учител Климента, който се задава, за да ги здрависа.

— Учителю, учителю, ела да ни обадиш де е Русия!

А учителят още от вратата впиеше орлов поглед в картата, замахнеше и направеше голям кръг с ръка по нея.

— Страшна работа! — издумваха всички.

А бай Мичо им смигаше.

— Учителю, колко милиона има Русия? — пита бай Мичо стотния път, като се отбиеха да пият кафе у учителя.

— На 1872 имаше седемдесет и два милиона! — отговори той.

— Сега трябва да е порасла на сто милиона — забележи бай Мичо.

— А Петробург велик град ли е?

— От първите европейски столици.

— А Царское село… там живей царът?

— Да, лятно време.

— Какво ти село, то ще бъде страшен палат! — продума бай Петър.

— А война колко има? — попита пак бай Мичо сладострастно.

— Във военно време може да има един милион храбри солдати!

— Велика сила, майки! — продума б а й Минко.

— Лъжеш се, Русия може пет милиона война да вдигне въз Туркия! — възрази бай Мичо разпалено.

— Цял руски народ може да въстане, както на 1812 против великия Наполеона Бонапарта и цяла Европа! — каже одушевено учител Климент. (Обикновено флегматичен, учителят пламваше, щом заговореше за Русия, и тогава четеше оди от Державина или Ломоносова.)

— Туркия нито ден не можа стоя насреща! — извика бай Мичо.

— Русия е предопределена от провидението да завоюва Цариград! — каже, пребледнял от вълнение учителят и задекламира стихове (от Хомякова):

— Това и Мартин Задекът пророкува: „Константинопл, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет окончанiем сих бедствiй, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!“ — четеше бързо и разпалено бай Мичо, като тупаше с пръст по масата.

Учителят подземаше, като сечеше въздуха с ръка:

Бай Мичо продължи, като стана прав:

„…О, Гданск! Град достохвальный, почитающий Бога и пребывающий верен своему государю! Ти взойдеш на высокую степен знатности, которой вся Европа удивляться будет. Но вы, несчастные турки! Греческий Вейсенбург и всю Венгрiю добровольно оставите. На несколько времени вы от взора всях скроетес. Мечети ваши разорены, а идолы ваши и алкоран вовсе истреблены будут. Магомет! Ти восточный антихрист! Время твое миновало, гробница твоя соженна и кости твой на пепел обращени будут… Лилiя, я говорю о Францiи…“

— продължаваше с трагически вид учител Климент…

И така тоя диалог в стихове и в проза се продължава между двамата разпалени патриота за голямо иступление на присъствуващите, додето училищният звънец обадеше, че е настал час за предаване.

Днес бай Мичо беше малко мрачен, защото гостът му, чорбаджи Николаки, голям турколюбец, му противоречеше и възхваляваше Англия. Напразно бай Мичо се горещеше и кряскаше пламнал; чорбаджи Николаки безстрастно надуваше чибука си и лукаво уверяваше, че турската войска надминувала по всичко руската и е обучена все по прусианска система. На това бай Мичо му отговори раздражено, че на Туркия и стигат Хаджи Димитровите хъшлаци, за да я пропъдят в Мека с нейните прусиански системи; но той се страшно разгневи, когато немилостивият Николаки презрително забележи, че хъшовете с а копелтии, които два ахиевски читака ще разпилеят, само да им се покажат. Тогава бай Мичо му извика страшно, че на тия „копелтии“ командата им са руски генерали и че…

Отвори се вратнята. Влезе Миал Пандуринът и покани бай Мича да дойде на конака, дето беят е свикал и другите чорбаджии, за да съдят комитетската работа на Варлаама. Кога пандуринът излезе, чорбаджи Николаки забележи злорадо: „Ето какви простаци Варлаамовци са се наели да съсипят турското петстотингодишно царство! Изпила им кукувица ума!“

— Николаке! — изрева презеленял от ярост бай Мичо — ще те вземат дяволите! Господ едно време избра рибари и говедари, за да преобърнат света, а не като тебе магарета-философи!

И излезе бързо из вратнята, като заряза госта си смутен и попарен.

В конака на кьошка при чучура седяха наред на рогозка по миндера първенци и чорбаджии, свикани от агата (така се викаше главният представител на султана в тоя град) по многоважното и тревожно дело на Варлаама Копринарката Тарилйома, уловен, че пръска бунтовни прокламации.

Агата (той беше бей) с дълъг кехлибарен цигарник на уста седеше в почетния кът на мек дюшек до непременното си орехово ковчеже, отгоре на което стояха наслагани валчеста мастилница от фарфор, турски пера от тръстика и хартия.

Беят беше старец, грохнал вече от дълго употребление на ракия и афион, едроглав, нисък, с дребно тяло и съвсем побеляла брада; лицето му сухо, длъгнесто, с азиатски цвят и изражение, набърчено с дълги бразди и издълбано от шарката; очите му, мътни и сиви, се губеха под подпухналите му клепачи; носът му, твърде голям и гърбав, се свършваше над устата му с две широки дупки, почернели от емфие, което беше придало тъмножълтеникав цвят на мустаците му.