— Решил съм, Антоне, да напиша серия къси интервюта на тема „Как дойде Девети септември“…

Шефът ми е цар на подобни оригинални идеи, които го осеняват, додето прелиства старите течения на вестника. Да не повярваш просто колко нови идеи лежат затрупани в тия стари течения и само чакат някой да ги изрови.

— Добре, ама какви ти интервюта, когато всичко живо е на почивка. Досега съм открил само трима, и то все дребни риби.

— Че к’во мога аз да ти помогна? Знаеш, че съм в отпуск.

— Няма да ти нарушавам почивката, не бой се. Но тук в тая къща имаш двама съседи, които ми трябват. Искам само да поприказваш с тях.

— А ти защо не поприказваш?

— Какво да приказвам? Пратих им писма — въобще не отговориха. Дойдох им на крака, намерих единия и той ме изгони.

— Един такъв едър…

— Именно. Несторов.

— Че той и мене ще изгони.

— Е, как ще те изгони, когато тук си живеещ. Все пак съседи сте, отношенията ви са други.

— Никакви.

— А бе опитай все пак, за мен е важно. Единият — партизанин, другият — политзатворник… Не че са от първата редица, но ще влязат в работа.

Този Янков е такава лепка, че колкото по-дълго му отказвам, толкова по-дълго ще ми виси на главата.

— Не го смятай за служебна задача. Правиш ми просто приятелска услуга.

— Добре — промърморвам. — Ще опитам. В името на приятелството.

Той ме поглежда бегло, за да провери дали го будалкам. Сетне отдръпва погледа си, като че съм го опарил, и обхожда с него квартирата.

— Що не й теглиш една боя на тази стая?

— Сега почивам.

— Мислех, че пишеш роман.

— Какъв роман бе! Само почивам.

Пишеш роман, вика. В тоя град нищо не можеш да скриеш и никъде не можеш да се скриеш. Заври се, ако щеш, на майната си, в една стая, задънена от орехови дървета и мърляви калкани, пак някой нахалник ще те налапа.

Роман, вика, пишеш. Няма роман. Има пълен батак. И даже не батак. Батакът е драматичен — нещо се мъти, нещо става, най-малкото — давиш се. А при мене дори напрежението на давенето е минало. Какво напрежение, като си се удавил.

И за какъв бяс ми беше тоя роман? За да взема пари? За пари не съм мислил. Особено след като Бистра благоволи да ми слезе от врата, за пари съвсем не съм мислил. Тогава може би за да бъда полезен? Не ми е минавало и през ум. По-скоро търсех да се заловя за нещо, да изплувам, да докажа на себе си и на другите: даже да съм катастрофирал, това не значи, че съм загинал. Жертви няма.

Няма, ама има. Не допусках, че толкова съм залагал на тоя жалък ръкопис. Навярно все пак съм искал да кажа нещо с него. Да се мотивирам, чрез грозотата. Оня беше заявил: мисля, следователно съществувам. А аз бях решил да добавя: задъхвам се, значи живея. Ами задъхвай се, кой ти пречи? Но защо трябва да даваш изявления.

Запитайте сто души какво искат от живота, няма да ви дадат сто различни отговора. Различните ще бъдат колкото пръстите на едната ви ръка. Запитайте милион души — вариантите ще се окажат пак толкова. Успех, слава, пари, богатство, брак, любов, удоволствия — много приказки за три-четири понятия, към които някой хапльо ще прибави и последното, алтруистичното — да бъдеш полезен или нещо от тоя род.

Значи до това се свеждат разновидностите на човешките лакомства. И по всички точки аз съм пълен мат. Любов, пари, успехи, творчество — мат! И какво значение коя именно е любимата ми точка, моята точка, щом по всички съм мат. Разбира се, някой ще се обади: почвай нова игра. Само че тая игра не е като оная. И когато разбереш, че всичко е вятър, както е казал пророкът, тогава настъпва най-гадното. Нова игра ли? Готово. Но без мене.

Интересно, че докато произвеждах обичайните си литературни дреболийки, всичко бе наред: приемаха ги. Не че бях обсипвам с похвали, обаче плащаха. В културното меню на обществото има нужда и от дреболийки, а моите бяха сиви в рамките на допустимото. Сивото най-лесно се приема. Може да не е бог знае колко привлекателно, но поне не крие заплахи. Тихият монотонен ден е винаги за предпочитане пред ветровития, дето го не знаеш дали ще докара слънце или буря.

Изобщо до някое време всичко се развиваше нормално. И дори не се сещах, че нещата не могат до безкрайност да текат нормално, по простата причина, че всичко си има край. Така че ударът ме завари съвсем неподготвен. И додето се опитвах да се окопитя, светна ме вторият удар. Подир което, за разнообразие, ме връхлетя и третият.

Е, може би „удари“ е прекалено силно казано. Дребни шамари. Обичайни инфекции. Ако се усещах малко замаян, причината бе вероятно в липсата па закалка. Всичко бе вървяло твърде леко и твърде спокойно до този момент. Ако животът ме бе шамаросвал по-често и по-отрано, може би дори не бих обърнал внимание. Достатъчно е да затънееш в необходимата степен и преставаш да обръщаш внимание.

— А иначе не съм по трагедиите. И ако мразя нещо, то е да прибягвам до скубане на коси. Така че коси не хвърчаха. Изобщо нищо не стана, освен дето изключих. Също като на автомобилните надпреварвания в съботен ден по шосето. Като се хакнеш с колата в крайпътното дърво, може да оцелееш, но загубваш интерес към състезанието. Нека другите да се изпреварват и да гонят вятъра. Тяхна си работа. За тебе надбягването е свършило.

Така че изключих. Това не ми беше за пръв път да изключвам. Само че сега изключих генерално. Направих го, без да съобразявам и без да вземам специални решения, и може би затова стигнах до най-доброто решение.

— Аз май че се позаседях — казва моята мадама Скуката.

— Не се притеснявайте — отвръщам. — Чувствайте се като у дома си.

Три удара, да. Какво чудно, ударите идват винаги на серии, което не всякога важи за успехите. Между първия и втория, а също между втория и третия главата ми не можа да роди свястна мисъл — просто време нямаше, понеже съм малко бавен в мислите. И едва след третия се сетих за моя стар приятел Петко, който нейде към третата водка обичаше да казва:

— Не знам колко книги са написани от разни мъдреци на тема „Как да успеем в живота“. Щом са толкова мъдри, защо никой нищо не е написал на следващата тема: „Какво да правим, след като не сме успели“. За такова четиво вероятно ще има повече читатели.

— Тая тема са я оставили на тебе.

— Е, да, понеже не ми стига акълът. А такова-съчинение наистина може да напише само такъв като мене. Дето има достатъчно опит в неуспеха и достатъчно идеи в главата.

— Ами напиши!

— Ще напиша. Стига да набарам ръководната нишка.

Само че, вместо да напише, взе, че изчезна и отнесе тайната със себе си. А темата и до днес лежи неизползвана. Все едно че ми е оставена в наследство.

Началото бе навярно оная история. Една редакционна история, глупава до немайкъде. Бях дежурен по брой и се наложи да падне някаква статия, та трябваше да я заменим с друга и понеже главния го нямаше, обадих се по телефона на заместника и той запита какви материали имаме в резерва, а аз му ги изброих, на което пък той отговори „пусни това или онова, изобщо пусни, което пасва по размер“, и понеже „това“ не пасваше, пуснах „онова“.

Туй беше историята или поне първата й част. Защото се оказа, че „онова“, дето го бях пуснал, бе някакъв материал, спрян седмица по-рано от главния за по-основна проверка, един от тия неверни сигнали за нередности, от които произтичат сума главоболия. Така че на следния ден едва влязох в редакцията — и ме извикаха при шефа.

Беше бесен. Когато бе най-бесен, полагаше най-големи усилия да се сдържа. Фучеше ли, нямаше нищо опасно, но видиш ли го такъв леден, значи бесен е. Разбирам ги тия спокойно-бесните още от времето на леля си.

— Ти ли пусна тази дописка „За безотговорността“?

Потвърдих, че съм аз.

— Значи двойна безотговорност — кимна мрачно той. — Едната — на дописника, другата — твоя.

Мълчах. В такива случаи най-добре да си мълчиш.

— Този материал аз лично го бях спрял — поясни главният, като натърти свирепо на думата „лично“.