Не държа да ме вземат за фанатик или мизантроп. Не казвам, че всички работят само за стомаха и приказките за общото благо са винаги лицемерие. Не твърдя, че няма хора, дето живеят сто на сто според параграфите на нравствения кодекс. Но не съм срещал такъв тип между познатите си. Някои са по-свестни, други — не дотам, обаче такъв точно тип не съм срещал. Срещна ля го, ще си взема думите назад и ще се самообявя за болен, ако това изобщо е нужно някому.

Не бива да се мисли, че само лежа. За да усетиш напълно насладата от лежането, трябва понякога и да ставаш. Така че ставам и правя малка разходка до коридора, колкото да видя как изглежда светът към насрещната географска посока. Изглежда розов. Или — син. Розов или син — по желание. Вратата към терасата е застъклена с цветни стъкла и цветовете са само два, а изгледът е все тази малка, усойна и почти безлюдна улица.

Малка улица с високи сгради. Жена ми особено бе настоявала на южното изложение, но тук всички посоки са северни, защото къщата е като в кладенец между околните кооперации и надали някога в някой от нейните прозорци прониква слънчев лъч.

Но орехът е чудесен. Имам даже гузното усещане, че просто не заслужавам тоя разкош. Тия клонки, издигащи се ритмично една над друга, и тая гъста хладна зеленина на широките листа и цялата благородна невъзмутимост на това растително същество, сякаш несъвместима с околната градска грозота на порутени калкани и балкони с пранета.

Разходките се ограничават в горния етаж, който Жорж тъй любезно бе обявил за моя територия. Долният свят на тъмния хол и на непознатите съквартиранти не ме влече. Понякога оттам се дочуват съвсем заглушени шумове, главно заран и вечер — блъскане на врати или тракане на съдове, — и това е всичко.

Подир няколко дни лежане ме осенява героичната мисъл да извадя вещите от куфарите и да им потърся място в жилището. И додето ги вадя, налага се ад открия, че жена ми е направила благородния жест да постави в две кутии захар и кафе. Оттук до идеята да сляза долу и да си приготвя питието има само една крачка.

Преодолявам изпитанието на тъмното хлъзгаво стълбище, пресичам мрачината на хола и се озовавам в кухнята, чиято врата, изглежда, е денонощно отворена. Помещението е доста обширно, покрито с плочи и осветено от един прозорец с широка гледка към насрещния калкан, само че не моят, а срещуположният. Готварските и домакински пособия не са в изобилие и се свеждат до мивката и до четири долапчета, върху които са поставени четири електрически котлона.

— Твоят е срещу вратата — бе казал Жорж.

Верен на предписанието, се насочвам натам, като пътьом наливам в донесената съдина малко вода от чешмата. Поставям съдината върху котлона и включвам щепсела. В кухнята е все тъй тихо, но някакъв натиск в тила ми подсказва, че не съм сам.

На прага на кухнята е застанал възрастен мъж и мълчаливо следи действията ми. Широките рамене и месестото туловище го правят да изглежда по-скоро масивен, отколкото висок, макар че ръстът му е над средния. Побеляла коса, късо остригана като четина, и набраздено от бръчки лице. Старостта се опитва да се пребори с тоя човек, но не без трудности, понеже той самият има вид на борец. Един борец от тежка категория, вече навярно в пенсия и отдавна загубил лаврите си, обаче не и мускулите. И както е застанал такъв заплашителен на прага, подозирам, че е дошъл да ме бие.

— Не работи — произнася той с нисък, малко грапав глас.

Слагам ръка върху колелото на котлона, за да се уверя, че-е съвсем студено.

— Кое не работи? Контактът?

— Котлонът. И никога не е работил.

— Че защо го е държал Жорж…

— За да му пази периметъра.

Непознатият продължава да стои на прага и да ме гледа някак недоверчиво. Може би тая недоверчивост идва от очите, присвити тъй, сякаш светлината ги дразни. Свити са и тънките устни, в чиито ъгълчета сякаш се таи едва доловим присмех.

— Ще трябва да го поправя — промърморвам, като измъквам щепсела.

— Хвърлете го.

И за да не изтълкувам превратно съвета, добавя:

— Няма кой да ви вземе периметъра, не бойте се.

— За какво да се боя? Едно кафе може да се направи и върху тенекиена капачка спирт.

Той ме поглежда тъй недоверчиво, сякаш се готви да каже „лъжец“. Сетне произнася почти неохотно:

— Е, ако е за едно кафе, използувайте моя котлон. Оня там, в дъното.

Очаквам, че ще се измете. Но човекът ме наблюдава още някое време, като че иска да провери дали мога да си служа с такова сложно пособие като котлона. Имам чувството, че телесата му едва се побират в костюма, един костюм с неопределен сивобозав цвят, изобщо от този тип грозни десени, дето, когато ги видиш на витрината, се чудиш кой ли ще ги носи и дето все пак по необясними причини намират клиенти. Вероятно го е купил наготово, защото сакото е твърде тясно и двете му крила широко се разтварят, за да разкрият корема, загърнат като бебе с риза на сиви квадратчета. За тая масивна фигура коремът всъщност не е много голям — какви кореми съм виждал, — но вероятно дразни собственика си, понеже борецът душмански го е пристегнал с груб военен колан.

Едва когато поставям съдината и включвам контакта, непознатият подръпва с две ръце нагоре панталона си, който и без туй е достатъчно къс, и дава вид, че си тръгва. Обаче, преди да си тръгне, той ме удостоява с още едно разсъждение:

— Трябва да махнете от вратата името на вашия приятел и да поставите своето. Непрекъснато го търсят, а ние не сме портиери да отваряме и да даваме обяснения.

— Пропуснал съм да го направя. Извинете.

— Няма защо да се извинявате, тук няма дами. И пишете под името си да звънят два пъти, за да не звънят на мене, когато търсят вас.

Подир това последно указание борецът наново придърпва строго панталона си нагоре и изчезва в мрака на хола.

Изпивам кафето, като си мисля с горчиво примирение, че няма начин да избягаш от бита. Сетне намирам една визитна картичка, от тия, дето Бистра беше ги поръчала навремето, за да ги пращаме на близки и познати на Нова година с пожеланието да бъде мирна и честита. Това да бъде мирна и честита, естествено, бе нейно посвещение, както бе нейна и идеята да сложи под името ми прозвището журналист, понеже Антон Павлов — журналист звучало респектиращо, а само Антон Павлов не звучало никак.

Прочее, взимам един от респектиращите екземпляри, написвам отдолу „звънете два пъти“ и слизам наново в Тъмното царство.

Отстрани на вратата са закачени с кабарчета четири визитки. Най-горната гласи лаконично: Борис Несторов. Ако съдя по беглите сведения, получени от Жорж, това трябва да е борецът. Следващата поред картичка е на самия Жорж. Откачвам я и използувам ръждивото кабарче, за да прикрепя моята. Отдолу остават Владимир Илиев — инженер, и Радко Димов — без пояснения.

Тъкмо да вляза обратно в Тъмното царство, и чувам зад гърба си глас:

— Антоне!

Не е нужно да поглеждам, за да отгатна, че е Янков, прекият ми шеф.

— Едва те открих, добре, че си оставил новия си адрес. Всъщност за това те търся, зарад новия ти адрес.

— Че какво му е на адреса? — запитвам с неволното предчувствие, че и тоя се готви да ми предложи смяна на квартирите.

— Ще ти обясня. Тук ли ще говорим?

— Ами влизай. Макар че не съм дип за гости…

Напътвам го с необходимите предупредителни възгласи нагоре към покоите си и стигаме без особени премеждия до стаята с изглед към ореха. Янков дори не забелязва ореха. Това е май единственото, което не забелязва.

— Квартирата ти не е категория лукс, но за мене е истински дюшеш. Добре, че си оставил адреса.

Той е облечен с елегантна небрежност. Синя небрежност, като че го гледам през джама на вратата към терасата. Якето, дъвките, ризата, всичко е синьо, и то с интензивен цвят, а не като воднистите му очи.

По-рано само аз в редакцията ходех с джинси, което предизвикваше недоволни гримаси у Янков, защото накърнявало сериозния тон на работното място. Тия недоволни гримаси донейде осмисляха каубойския ми шик. Какъв смисъл да се обличаш по определен начин, ако това не дразни никого. Сега вече, след като джинсите се превърнаха в баналност, Янков сам ги навлече. Той е от ония типове, чиито разсъждения започват с въпроса: какво ще кажат хората? А най-сигурният начин да не кажат нищо е да бъдеш възможно най-банален.