— Какво нещо е техниката — промърморвам. — Чак от кухнята ни чу! Вероятно имаш приспособление?

— Понеже си мой човек, ще ти кажа, че имам.

Тя ме поглежда заговорнически и добавя:.

— Налага се, Тони. Хората взеха да стават непочтени, даже и играчите на покер. Затова, ако се случи да седна с не много близки хора, прескачам за малко в кухнята, да чуя какво ще заговорничат в мое отсъствие. И трябва да ти кажа, че тоя пейзански номер вече на два пъти ми помага.

Този път сме в „България“. Червеният салон. Отморяваща тишина, тъй като грохотът на оркестъра в голямата зала долита съвсем заглушен, колкото да ни напомни, че не всички са щастливи като нас. Нещо патриархално има в тоя салон. Нещо аристократично, ако не смятаме кухнята, която и тук е, както навсякъде. Но кухнята, това е прозата, а поезията е в изгледа към насрещната градина с високите дървета, загадъчно осветени тук-там от флуоресцента. Наблюдавам прочее изгледа през широката витрина, докато келнерът не се приближава, за да дръпне върху нея кадифените червени завеси, сякаш иска да ми каже „гледай си масата“.

— Не държа да те лаская, но при тебе в кухнята яденето е по-вкусно — подхвърлям, като режа добре изстиналото филе.

— Само че там, в кухнята, аз сама трябва да го приготвям — напомня дамата, докато се бори със своето парче месо.

Подир което Беба се връща на темата, понеже умира да обсъжда къде какво е станало или предстои да става:

— Разбра ли каква я крои Жорж?

— Каква я крои? Готви се за екскурзия човекът.

— Вярваш ли го, или по навик се правиш на бу-дала?

— Искрено казано, проблемите на Жорж не ме занимават.

— Но той е приятел на бившата ти жена.

— Признателен съм му, обаче това не е причина да смятам грижите му за мои грижи.

— Жорж се готви да вазира — обявява дамата, като ми хвърля многозначителен поглед.

— Прав му път.

— И да остави Бистра на сухо.

— Нямам кураж да го съдя.

И за да не се покажа прекалено хладен към сплетническите интереси на дамата, запитвам:

— Ти откъде знаеш?

— Ха! Аз няма да знам! — възклицава тя подигравателно.

Има наистина пълно основание да ме подиграва. Някъде някой ще готви нещо и Беба няма да знае!

— Не ти ли предложи да заминете заедно? — подхвърлям, като, без да искам, й бръквам в окото.

— Хитрец! Сети се! — промърморва тя, полуодобрително, полуразочаровано, понеже съм й отнел удоволствието сама да разкрие тайната.

— Това му беше големият проект на нашия Жорж, да се свърже с Беба не защото умира за Беба, а защото тя има богата леля нейде си. „Ще заминем, Бебче, при лелка ти, та когато склопи очи, прехвърлянето на наследството да стане автоматически“.

— Умна идея.

— Неговите идеи всички са такива умни.

— Но ти не си вчерашна. Решила си да заминеш сама.

— Не. За твое сведение, решила съм да не заминавам. И имай предвид, че тия твои невинни дяволиии пред мене не важат.

— Професионална привичка — извинявам се. — Навремето един редактор ми беше казал, че за да разгалиш героя, трябва да го поставиш в шокова ситуация.

— Ти жените все така ли ги разголваш? — любопитства Беба, като ме поглежда.

— Значи не ти се сменя местожителството? — запитвам, без да я слушам.

— Ами че аз бях веднаж бе, Тони. Не помниш ли? Ако ми се сменяше местожителството, отдавна да не съм тук.

— Вярно — казвам. — Кафе ще пием ли?

— Знаеш, че вечер кафе не пия. Поръчай ми бадемов крем.

А когато кремът идва и келнерът се отдалечава, забелязвам:

— Ти наистина ме объркваш. Мислех те за западен тип.

— Западен тип съм, понеже живея на Изток — обяснява афористично дамата. — С триста долара на месец тук си живея като принцеса. Имам връзки, хората ме познават, завиждат ми… А там триста долара знаеш ли какво са? Три нощи в някой хотел. Да ти завиждат ли? Изобщо няма да те погледнат. Там не си Беба, там си никоя.

По-късно, когато вече сме в спалнята — каква спалня, не се наемам даже да я описвам, — дамата се сеща:

— Това, дето ти го споменах за Жорж, да не вземеш да го изтърсиш пред Бистра!

— Не ми говори за Бистра — мърморя, — когато съм с теб, забравям другите жени.

— Мълчи — срязва ме тя, като сваля роклята. — Всички сте многоженци.

— Само аз — не. И само с теб — не. Защото важиш за две жени. Постой така пред огледалото.

— За к’во да стоя пред огледалото? — пита Беба, вече почти в евино облекло.

— Как „за к’во“? Хем те гледам отпред, хем те виждам отзад. Нали ти казах, че важиш за две жени.

Когато на следния ден съобщавам сведенията си на познатия от милицията, той съвсем не пада от стола. Записва нещо в бележника, после забелязва равнодушно:

— Известна птица. И хитра. Дано този път се сбъдне поговорката за хитрата сврака.

— Свраката, това е ваша работа — отвръщам. — За мене е важно да не закачат момичето.

— Лапнал си, а? — пита свойски познатият.

— Никак даже. Обаче жената съвсем не е такава, каквато си мислиш.

— Нищо не си мисля. Време не ми стига…

Той се готви да добави нещо, но телефонът иззвънива. Ставам и подавам пропуска. Познатият прави сложна операция, като прехвърля слушалката от дясната ръка в лявата, избъбря, „да, аз съм“, поглежда часовника си, нанася времето и подписа върху пропуска и дори не забравя, преди да изляза, да ми махне заканително с показалец, в смисъл „и — умната!“ Уплътнява времето човекът.

Аз — също. Понеже съм обещал на мама да се отбия вкъщи, на Лиза — да купя елха, а на Янков — да водя тежък разговор с главния.

Светлината на зимния ден е жълтозелена като блед чай от лайка, но въздухът не мирише на лайка, а на сгурия от каменни въглища. Що се отнася до температурата, тя също е твърде далеч от тая на топлия чай. Крача по улицата, като се старая да дишам по-пестеливо и да мисля възможно по-малко за предстоящата визита.

Неприятното с майка ми не е, че ще давам пари — тия пари всеки месец ги давам, така че жертвата е предварително запланувана. Неприятното е, че ме вика на обед, значи решила е да ме нагости с някоя от тлъстите си яхнии, в които количеството на дафинови-те листа значително надхвърля количеството на месото.

Изкачвам се по тясното неугледно стълбище, така познато и така чуждо вече, и позвънявам на вратата, дето още личат следите на отдавна махнатата месингова табелка „Рашко Павлов — журналист“. Сетне чувам познатия звук на мудио тътрещи се чехли, превъртането на двете резета и познатия сънлив глас:

— Тони, детето ми…

Тя някак се е посмалила на ръст, но не и на ширина и сега още по-трудно мъкне тлъстините си, които са вечният кръст на нейната житейска голгота. Следвам я, за да проникна в стария и също някак смален хол, осветен в чест на специалния случай от синкавия, оплют от мухите глобус, и сядам на люлеещия се стол, оцелял и до днес поради едничката причина, че майка ми никога не сяда на него.

— Една минутка, Тони, яденето е почти готово…

— Не се притеснявай, мамо, не съм много гладен.

Вечните реплики на тия обедни гостувания, от които моята е призвана да мотивира предварително неспособността ми да се справя с цялата порция.

Всичко тук изглежда смалено, защото, когато си малък, всичко ти се струва по-голямо и защото майка ми отдавна е преградила апартамента надве, за да продаде едната част, а цялата износена и разклатена мебел, вместо да бъде изхвърлена на боклука, е складирана в тоя мизерен хол. Един малък знак за душевен финес все пак — окачената точно срещу ми репродукция „Островът на мъртвите“. Хубаво си живеят мъртвите.

Холът, когато няма гости, е съвсем тъмен, понеже е без директно осветление, и майка ми прекарва цялото си време в спалнята и аз виждам през отворената врата нейното любимо място — кушетката до прозореца, където тя денува и нощува, тъй като двойното брачно легло отдавна е качено на тавана, за да не припомня сладкото и горчиво минало.

Майка ми знае още от заранта, че ще дойда, но това не й пречи да е съвсем неподготвена както винаги, понеже тя открай време си е доста бавна в къщните работи, а сега няма и кой да й шета, ако не броим жената, идваща два пъти в месеца да изпере или да измие прозорците.