— Какво пречи на догматика да отхвърли и новите истини.

— Няма как! — усмихва се с тънките си устни Рицаря. — Понеже са практически необходими. Включително и за производството. Включително и за създаването на нови оръжия. Няма как!

— Значи освен от другите неприятности ще освободим потомците и от догматизма?

— А защо да не ги освободим? — вдига ъгловатите си вежди Димов.

— Ами че това щастливо утре ще бъде истинско царство на скуката.

— Оставете тая грижа на потомците — съветва ме Рицаря.

Очевидно в момента той не е настроен за спорове. Не вярвам, че ще мога да го съживя, но все пак опитвам:

— А нали потомците трябва да бъдат освободени от всякакви грижи? Нали, както бе казал някой, досегашните генерации са призвани да страдат и мрат зарад онова бъдещо поколение, което ще дойде само за да консумира създаденото от други благоденствие?

— Изопачавате, драги — промърморва снизходително Рицаря. — Никой не е давал такива постановки.

— Как да не е? Нали някога крилатата фраза беше „те умряха, за да живеем ние“. Уточни се и за какво ще живеем. Ние ще строим основите на комунизма, други подир нас ще се заемат с тавана и стените, трети ще мажат и боядисват, додето накрая дойдат щастливците, за да се разположат наготово в изградения комунизъм.

— Изопачавате, драги — повтаря Димов.

— Някога поповете обещаваха на простолюдието задгробен рай. Ние и толкова не обещаваме, защото рая го пазим за търтеите на бъдещето.

— А вие какво искате? Да почнем да лъжем като поповете?

— Нямам позитивна програма. Но тая програма за щастливото бъдеще ми се вижда неморална.

— Неморална? — вдига отново вежди Рицаря. — А морално ли е да си осветявате стаята о електричество така, наготово, след като за това електричество са се трепали хора като Ампер, Фарадей, Едисон? А думите, с които си служите, а обувките, които са на краката ви, а животът, който живеете или прахосвате, всичко това не го ли дължите на хората преди вас?

— Разговорът става малко елементарен — позволявам си да забележа.

— Ами естествено, че ще е елементарен, щом се запретвате да оспорвате елементарни истини — изрича вече с раздразнение Димов. — Елементарен бил! А вие какво толкова сложно ми поднасяте? Яд ви е, че трябва да се поблъскате мъничко за тия, дето идват след вас, вместо да се грижите само за себе си — до това се свежда цялата ви теза.

— Щом така сте го разбрали…

— А как да го разбирам? — избухва той.

— Но какво толкова се палите? — запитвам. — Няма да живеем по сто години, за да дочакаме без-класовото общество.

— Вижте, драги, аз няма да живея даже десет години, нито пет…

— Нека не се месим в божиите работи — произнасям небрежно.

— Те не са божии, а медицински. И аз точно знам колко ми остава в най-добрия случай. Толкова ми остава, че ако трябваше тепърва да карам войниклъка, не бих могъл да го изкарам.

— И на всичко отгоре се дразните.

— Да, представете си. И знаете ли какво най-много ме дразни? Това, че не съм направил малко повече за ония, следващите, които така дразнят вас. Нима има нещо по-хубаво от туй, да си отидеш с мисълта „направих, каквото можах“?

— Предполагам, че имате основание за подобна утеха — казвам, като в същата минута забелязвам с облекчение, че Лиза отваря вратата.

— Не, нямам — поклаща глава Димов. — Непредвидени обстоятелства, които ви са частично известни, ме отклониха от пътя ми и ме изхвърлиха от активния живот. Аз отдавна вече не съм деец, Павлов. Аз съм наблюдател и резоньор…

— Е, какво искате? — обажда се успокоително дъщеря му. — На вашата възраст не можете да строите заводи.

— Има неща, които могат да се строят на всяка възраст — отвръща замислено Димов. — И комунизмът е едно от тях.

— Да ви направя ли чай? — запитва Лиза.

Тая пък — „чай“.

Най-сетне идва денят, когато свалям медицинската чалма и когато наново се озовавам в оная редакционна стая с двете бюра, и когато се обаждам на Беба, без голяма надежда да я завари вкъщи, понеже за нея тия следобедни часове са часовете на покера. За мой късмет покерът в момента се разиграва у самата Беба.

— Къде пропадна? Помислих, че си ме напуснал — чувам в слушалката любимия хладен глас.

— Да те напусна? Тебе? Кога си свободна?

Оказва се, че Беба е свободна същата вечер.

— Само че бих искал да видя у вас и Жорж.

— Слушай — прозвучава гласът още по-хладно. — Аз не съм по груповия секс и това на нищо не прилича да ме караш да се занимавам с телефони точно сега, когато трима души чакат.

— Много е важно, разбери.

— Добре, ще видя какво мога да направя, ела след осем.

Отивам в определеното време. Беба е сама.

— За к’во ти е дотрябвал Жорж?

— Една история с бижута, после ще ти обясня.

— Не искам да ме забърквате в никакви истории, И тебе също не те съветвам.

— Не се безпокой. А ако държиш да бъдеш съвсем вън от играта, можеш да прескочиш до кухнята, когато дойде Жорж. Приказна кухня!

— Само че тази вечер няма да вечеряме в кухнята. Ще ме водиш на ресторант.

Жорж се изтърсва пет минути по-късно и Беба според уговорката ни оставя сами.

— Не се сети да донесе поне нещо за пиене — промърморва недоволно Жорж. — Тони, я бръкни в бюфета, ти си вътрешен.

Намирам шише водка и две чаши и сервирам на госта в качеството си на вътрешен.

— Трябва ми една малка услуга — обяснявам. — И се сетих за тебе, нали си по бижутата…

— Свършиха — заявява лаконично Жорж. — Когато ти ги предлагах на безценица, се дърпаше. Сега свършиха.

— Не са ми нужни бижутата, а бижутерът — уточнявам. — Онзи, възрастният, със сивите бръснати му-стачки…

Той ми хвърля бърз поглед и промърморва:

— Тони, да си имаме уважението, аз не съм доносчик.

— Чакай — казвам, — не бързай. Ще ти обясня каква е работата. Ако исках да действам по другия начин, щях да търся милицията, не тебе.

Жорж отново ме поглежда за справка, сетне отпива съсредоточено глътка водка и запалва:

— Чакам.

— Става дума за едно семейно бижу, пръстен някакъв. Дъщерята го е заложила или продала, а старите искат да си го откупят. Хората сами са теглили от милицията, така че и не мислят да се разправят с милиция. Въпросът е да се видят с човека и да се разберат по човешки. И са готови да платят за тоя пиклив пръстен доста повече, отколкото струва, просто защото е семеен спомен.

Жорж пийва скъпернически още глътка. Той не е толкова по пиенето, колкото по дегустацията. Дългата и съсредоточена дегустация. Сетне дръпва замислено от цигарата.

— Ако е така, пречки няма — избъбря той. — Само да не ме замотаеш в някакви следствени процедури.

— Какви процедури бе? И защо баш тебе? Че тоя човек го знае половин София, да не си ти единственият!

— Не го знае половин София. Нейсе, ще ти дам информацията. Само че при едно условие: и ти ще ми направиш една услуга. Ако се наложи, разбира се.

— Стига да мога.

— Можеш, можеш. Към пролетта мисля да се включа в една екскурзия по Средиземноморието. Предполагам, че ще уредя въпроса за визата, но ако се появи засечка, тебе ще търся.

— Готово — кимам. — Стига да мога.

— Можеш, можеш.

Подир което той съобщава името и адреса на оня е мустачките и дори ме инструктира по какъв начин да звъня, ако искам да ми се отвори.

Записвам данните, обладан от известно недоумение. Недоумение не спрямо данните, а спрямо самия мене. Не ми е ясно защо още продължавам да се занимавам с тая тайфа. Може би от инат. Или от обичайната инерция, която ни подтиква да довеждаме нещата докрай. Само не от жажда за мъст. Отвратително просто, че нямаш даже капчица жажда за мъст. Също като Петко, когато налагаше с пълно безучастие онези хулигани на скамейката.

— Каква е тази бижутерна история? — пита по-късно Беба, след като вече сме седнали в ресторанта.

— Защо ме питаш, щом си чула…

— Защото беше много къс в изложението. Предполагам, че тая глупачка, дъщерята, е някоя от новия ти харем.