И тръгвам за редакцията.

Когато вечерта се прибирам, холът грее с всичките си осветителни тела и домсъветът е в пълен комплект: двамата възрастни гладиатори — в креслата си, а Лиза и Илиев — на дивана.

Аз ям бой заради нея, а тя флиртува с инженера. И на всичко отгоре ме обвинява в мизантропия.

— Идвате тъкмо навреме — посреща ме радушно Лиза. — След малко ще почне филмът.

Нямам никакво намерение да гледам филми, но някак неудобно е да демонстрирам прекалено мизантропията си, така че сядам от другата страна на дамата. Добре поне, че мястото ми е запазено.

— Мисля, че телевизорът ще се гледа по-добре, ако загасим част от лампите — казвам просто за да не мълча като темерутин.

— По-добре е да светят — възразява Димов. — Чел съм някъде, че така не се развалят очите.

Той чете. Не като тия книжни червеи, които дълбаят в дебелите томове и си водят бележки. Рицаря е по-скоро от другата категория, дето виси на опашка пред кварталната будка за изданията на БТА и дето се осведомява за новостите на научно-техническата революция от вестникарските статии.

— Лампите не пречат — присъединява се Лиза към баща си, — само да не беше това грозно петно насреща. Как не се опитвах да го измия, но то като че ли напук става все по-голямо.

Точно насреща наистина и малко над дъбовата ламперия върху сивата стена се откроява някакво едро петно, напомнящо с лъчите си на черно слънце или ако щете, на тъмен паяк.

— Напролет ще боядисаме всичко с блажно — казва успокоително инженерът, който явно изцяло споделя оптимистичните проекти на Лиза.

Несторов седи в креслото си, без да взема участие в тоя глупав бъбреж, сякаш погълнат от спортната информация, течаща по малкия екран, макар че не вярвам да се вълнува от спортни събития въпреки респектиращата си външност на борец.

Впрочем от някое време аз вече го наричам на ума си Допотопния, а понякога на галено и Неси, понеже така наричат онова допотопно чудовище от езерото Лос Нес и понеже в края на краищата и той самият се нарича Несторов.

Така че Неси кротува, а също и Димов, тъй че дори се питам да не би старците да са болни. После почва филмът, а заедно с него почва и кавгата, само че този път началният гаф не е мой, а на инженера, който неволно изтървава:

— Пак за войната…

При което Допотопния презрително изръмжава:

— Всички филми не могат да бъдат за любов.

— Но защо пък всички ще бъдат за войната? — продължава Илиев въпреки предупредителния поглед на Лиза.

— Тия, които са я преживели тази война, млади момко, не могат така бързо да я забравят — отвръща Неси.

— А другите? — настоява инженерът.

— На другите пък трябва да им бъде обица на ухото — обажда се тоя път Димов.

Изглежда, че двамата старци ще се съюзят срещу Илиев, също както в началото на оная вечер — срещу мене. Но само изглежда, защото Рицаря прави тутакси втория гаф:

— Работата не е, че има толкова филми за войната. Работата е, че много от тях се повтарят.

— Има истини, които не е зле по-често да се повтарят — произнася строго Несторов.

— Ако един филм повтаря това, което друг филм вече е казал, не виждам защо трябва да се харчат пари за два филма — обръща се Димов към дъщеря си.

— Има истини, които не е зле да се повторят — произнася наново Неси, без да се обръща специално към никого.

— Само че една истина от много повторение не се заучава, а омръзва — пояснява Димов по адрес на Лиза.

И тръгва тя. За щастие филмът е наситен с бойни епизоди, а бойните епизоди са наситени с експлозии и залпове, така че постепенно спорещите са принудени да замлъкнат, по простата причина, че никой никого не чува. А после, естествено, всички биват погълнати от действието, тъй че когато филмът свършва, встъпителната кавга е вече забравена и Допотопния дори сяда да изиграе една партия с Илиев, а Димов и аз се стараем да помагаме на инженера, едно недопустимо вмешателство, приемано с пълно безразличие от Неси, който сякаш иска да ни покаже, че е готов да ни сложи и тримата в джоба си, каквито сме слабаци.

Лиза се е качила горе, за да се заеме с писмена работа, но когато аз на свой ред се качвам, жената излиза от килера.

— Нямате представа колко съжалявам за днешния инцидент — подхваща тя.

— А кой беше този красавец, ако не е тайна?

Може би излишен въпрос, тъй като тя е имала предостатъчно време, за да намисли подходящата версия.

— Случаен познат. Задиря ме, преследва ме…

— Но вие, разбира се, нямате нищо общо с него.

— Какво общо мога да имам?

— Това само вие можете да кажете.

— А вие интересувате ли се наистина?

— Не особено — признавам. — Но все пак имам право да знам кой ме бие.

— Нали сам казахте, че той не ви е ударил?

— Дали е той или брат му…

— Лазар няма брат.

Тя разбира добре какво искам да кажа и ако отговаря тъй глупаво, то е навярно защото все пак не е намислила никаква версия, а не е настроена и да говори истината.

После, сякаш за да ме опровергае по последната точка, жената сяда в креслото от другата страна на масичката и обявява някак примирено:

— Добре, ще ви разправя всичко. И ако усетите, че почвате да се прозявате, сърдете се на себе си.

Този тон на примирение ми е неприятен. Кара ме да се чувствам гузен. Защото това е наистина грозно — да я разпитвам, след като пет пари не давам за нея. Все пак човекът не е насекомо, да го изучаваш под лупа. — А ти даже не изучаваш. За какво ще изучаваш, щом не пишеш роман. Ти просто я разглеждаш, за да убиваш времето. Епизодите на една биография са все пак по-интересни от шарките на една завеса.

— Нали вече ви казах, че след щанда на плочите ме пратиха в една книжарница. Там се появи Лазар. Първия път не му обърнах внимание. Не мога да твърдя, че не го забелязах, понеже толкова дълго се въртя около щанда и така ме оглеждаше, та нямаше как да не го забележа. Втория път, понеже бях сама на щанда, ме заговори. Да имате нещо по половия въпрос — пита. Тоя въпрос, викам, ще ви го обяснят, когато ви приберат за дребно хулиганство. Че какво толкова, аз само питам — казва. Питайте управителя, посъветвах го, сега ще го повикам. Направих две крачки и той изчезна. Само че на следния ден се появи отново. Държах се достатъчно серт, но има такива гаменчета, дето точно това им харесва, и той беше именно от тях, затова цъфна отново и пак запита нямам ли нещо по оня въпрос, а аз го изгледах, като че ли за пръв път го виждам, и запитах служебно по кой въпрос, а той вика, по оня, тънкия, на което аз му казах, че ако толкова настоява на оня тънкия, не е никак чудно да види дебелия, и отново понечих да изляза от щанда, а той отново се изпари, за да се появи на третия ден, само че тоя път под открито небе.

„Добре, ще ви кажа всичко“ — бе заявила тя. Не мога да знам казва ли всичко, но това, дето го казва, го поднася с такива подробности, сякаш диктува мемоарите си. Изглежда, гаменчето все пак й е направило впечатление, за да помни толкова дреболии.

— … Сподиряше ме чак до вкъщи все с глупостите си по оня въпрос, за който, вика, щом няма сериозна литература, най-добре е ние с вас двамата да опитаме да го решиме със собствени сили. Можех да му зашлевя един и да падне, но не го направих, понеже не виждах причини да вдигам скандали по улицата, и когато тая игра на сподиряне продължи следващите дни, дори взех да свиквам, в края на краищата защо някой да не те съпровожда до къщи, та дори това да е един млад хулиган, особено ако е на вид като Лазар. Признавам, че това бе грешка от моя страна, а след като си допуснала една грешка, другите си идват като по програма и той свикна да се мъкне с мене, а аз свикнах да слушам глупостите му и после дойде първото отбиване в ресторанта, а после първата вечер у дома му, той живееше с някакъв приятел, но оня предварително бе инструктиран, защото изобщо не се появи, така че хлътнах, и то до гушата.

Разказът заплашва да бъде продължителен, тъй че запалвам цигара и хвърлям пакета на масичката, но Лиза, изглежда, е така потънала в миналото си, че дори не забелязва пакета.