Килерът се е превърнал в канцелария. Лиза е домъкнала отнякъде два сандъка, съединила ги е в нещо като маса и е поставила отгоре машината и ръкописа. Самата тя седи на пружината и едрото й тяло е сгънато в неудобна, но трудолюбива поза.

— Радвам се, че сте намерили работа — приветствам я.

— Най-после! Представете си! Да ви приготвя ли нещо за вечеря?

— Вечерял съм — излъгвам. — И изобщо, след като вече имате сериозни занимания, оставете домашните тегоби.

— Но те съвсем не ми отнемат време — излъгва тя на свой ред.

— Добре, ще поговорим пак. Не искам сега да ви преча.

— Мисля, че се уморих, отвикнала съм — промърморва жената. — Бих изпушила една цигара.

— Какво става с кварталните седенки? — питам, след като се настаняваме в стаята.

— Може да не повярвате, но продължават. Старците ръмжат един срещу друг, обаче седят. Гази вечер Несторов дори изигра една игра с другаря Илиев.

Другаря Илиев… Каква официалност.

— А какво преписвате? — любопитствам, като й поднасям смачкания пакет.

Лиза взима една цигара и запалва. След това ме поглежда бегло с поглед, кой го ясно говори: защо питаш, когато не се интересуваш?

— Някакъв научен труд. Едва ли ще е интересен за вас.

— А за вас?

— Е, аз преписвам… — отвръща уклончиво жената. — Нямате ли и вие нещо за преписване?

— Имах, но приключи.

— Нещо голямо?

— Да. Ако става дума за обема.

— Е, тогава следващото.

— Не вярвам да има следващо. Складът е празен.

— А какво беше онуй, предишното?

— Някакъв роман.

Тя бавно поема струя дим и ме поглежда. После поема още веднаж и още веднаж ме поглежда. Докато на края произнася с известна неловкост:

— Прощавайте, Тони, но мисля, че вие не можете да напишете роман.

— И в издателството ми казаха същото — кимам примирено.

— Защото в романа се разправя нещо за хората, нали? А вие не обичате хората.

— Мизантроп… — подсказвам.

— И даже не че не ги обичате, а те не ви интересуват особено.

— Вие си противоречите — възразявам. — Но това е без значение.

— Защо да си противореча?

— Ами защото, ако наистина не се интересувам от хората, как бих седнал да пиша роман за хората?

— Хитрувате.

— И дори в момента да не ме е грижа за хората, вероятно когато съм писал книгата, те поне мъничко са ме занимавали.

— Но как това „мъничко“ може да стигне за цяла една книга? Вашето „мъничко“ вие и сега го имате. Колкото да изтърпите някоя моя история или да предизвикате старците за кавга, колкото да убивате времето…

Тоя неин ораторски маниер да навървя период след период също като Цицерон.

— Предполагам, че Толстой е плакал за своята Ана, щом и аз, като чета, плача… — продължава Лиза.

— Без друго. Сълзите са се стичали по брадата му като водопад според думите на очевидците.

— Вие пак се гаврите. И вероятно смятате, че това е голямото ви предимство — да се гаврите.

— А вие защо смятате, че целта на автора е да разплаква читателя? Хората плачат от най-различни неща — глава лук, болен зъб, някой по-здрав шамар… Мислите ли, че е толкова трудно да ги разплачеш и с една книга?

— За вас — да. И то именно защото виждате причините на плача в болния зъб и кромида.

И додето се колебая между два-три възможни отговора, тя става и се отправя към килера.

— Ще ви преча ли, ако поработя още малко?

— Напротив. Човек спи най-приятно, когато усеща, че другите около него се скъсват от работа.

Самата истина. Заспивам като младенец под мекия тропот на машината, а когато се събуждам, вече е девет заранта.

Лиза я няма, но чаят в малкото чайниче, доставено на масичката, е още топъл. Едва съм пристъпил към закуската, когато отдолу се дочува двукратен звън.

Пред вратата в нехайна и уверена поза е застанал младеж, който вероятно има вярна представа за приятната си външност. Буйна светла коса, хубави сини очи, подходящи по-скоро за девойка, отколкото за момък, присмехулна уста, в която е забучена димяща цигара, без да говорим за черното кожено яке и черния кадифен панталон. Ръстът е среден — изобщо малко по-нисък от самочувствието.

— Търся Лиза.

Гласът също е нисък. По-скоро хъркане, отколкото глас, може би но причина на димящата в устата цигара.

— Няма я.

— А кога ще бъде налице?

— Не мога да кажа.

И му затварям вратата. Не знам защо, но съществува един тип приятни хора, които от пръв поглед ми стават антипатични. Подозирам, че причината е в мизантропията ми, макар да не съм разсъждавал достатъчно изчерпателно по въпроса.

— Търсиха ви… — съобщавам един час по-късно на Лиза, когато тя се връща от пазар.

— Кой ме търси?

В гласа се долавя изненада, а в погледа — безпокойство.

Запознавам я накъсо с визуалната характеристика на младежа.

— Лазар е — заключава жената.

После произнася, сякаш разговаря със себе си:

— Чудно, как ме е открил…

— Фактът изненадва ли ви, или ви плаши?

— И едното, и другото — признава Лиза. — Много ще ви моля, ако пак ме потърси, да кажете, че просто не живея тук.

— Защо не? Но смятате ли, че ще повярва?

— Кажете му, че вече не живея тук — повтаря жената.

— Вижда ми се приятен момък — подхвърлям небрежно. — Макар и малко нахален.

Тя вдига вежди:

— „Малко“?

Но темата, изглежда, й е неприятна, защото без да каже нещо повече, се отправя надолу към кухнята.

Подир скромния импровизиран, както винаги, обед Лиза се прибира в килера, за да се посвети на писмена работа. Полягам колкото да дочета заранния вестник, преди да потегля към редакцията. И тъкмо съм полегнал, отдалеч наново се разнася двукратният звънчев сигнал.

И на вратата отново е черният момък със светлата коса.

— Търся Лиза.

Гласът и тоя път е нисък и хъркащ, макар в устата да не е забучена цигара.

— Лиза не живее тук — отвръщам според указанията.

— Откога?

— От снощи.

— Вие одеве не ми казахте това.

— Пропуснал съм — отвръщам небрежно и понечвам да му хласна вратата под носа.

Обаче не успявам. Кракът на младежа, обут в черна ботинка яа висок ток, се е настанил в последния момент между рамката и вратата.

— Отдръпнете се — казвам спокойно.

— Имам още въпроси — изхърква той също спокойно.

— Отдръпнете се — повтарям.

А понеже момъкът не дава вид, че чува, отварям за малко вратата и с всичка сила забивам тока си в меката ботинка. Кракът светкавично се отдръпва. Рефлекс — какво да се прави. И тъкмо в тоя момент аз затръшквам вратата, като едва успявам да видя сбърченото от болка лице на младежа.

Но едва съм тръгнал към стълбището, на входа отново се позвънява: два много дълги и твърде настойчиви сигнала. Решавам да не им обръщам внимание и продължавам, обаче сигналите се повтарят, все тъй настойчиво-арогантни. Правя неохотно кръгом и отново отварям вратата. Отварям я широко и с един замах.

Грешка. На прага няма никого. Но само в първия момент. Защото веднага след това отстрани се появява една лапа, стремглаво насочена към лицето ми. Улавям с ръка носа си, за да спра бликналата кръв. Рефлекс — какво да се прави. Първата ми мисъл е да догоня ру-сокосия и да му дам един добър урок. Само че русокосият е застанал чак на отсрещния тротоар и ме наблюдава оттам с лека насмешка. А когато поглеждам вдясно, отдето се е появила невъзпитаната лапа, виждам само някаква смътна фигура, бягаща през прохода между двете сгради към изхода в съседната улица.

Когато се изкачвам горе Лиза разтревожена е излязла от килера. Въпросът стаен в тъмните очи, бързо преминава в изненада:

— Но той ви е бил…

— Той — не.

— А кой?

Обяснявам с две думи произшествието, колкото да бъде в течение, сетне отивам в банята да се освежа.

— Ужасно ми е неловко — говори Лиза, която ме следва по петите. — Да пострадате така заради мене…

— Не се притеснявайте — промърморвам, след като се избърсвам с пешкира. — И друг път ми се е случвало. Макар и доста отдавна.