Трябва най-сетне да намина да ги видя тия Камбани. Говори се, че щели да възраждат някогашния неин почин „Знаме на мира“. Запътвам се към един от онези квартали, които на времето се строяха с еднакъв ентусиазъм, по еднакъв тертип, за да бъдат увенчавани и с еднакви имена. Например „Младост“, но с различни номера. В случая „Младост“ 4.

Краен квартал в края на лятото. „И ти също си в края“ — мърмори оня в мене като припомня злокобните думи на поета Джон Дън, произнесени преди четири века:

„Остави тия реминисценции — обажда се другия близнак. — Сега не става дума за тебе и за мене, ами за по-важни неща.“ Лятото наистина си отива. Вятърът е захладнял и върху ведрата зеленина на дърветата е пролазила ръждата на смъртта.

Стигнал съм до мястото. Някога на същото това място Людмила бе казала: „Тук трябва да бъде и международен парк с цветя, които децата от цял свят ще донесат. Мисля, че след 10–20 години това място иде бъде духовният център на София“. Оглеждам се. Не забелязвам нищо възродено. Запустение, бурени, повяхнал храсталак и отдавна замлъкнали камбани. Вече са се изнизали 20 години и повече, но от духовния център няма следа. Засега, ако мога да вярвам на очите си и на кварталните приказки, тук е само средище на разрухата, на просяците, наркоманите и проститутките от близката магистрала; сметище и руина на несбъднатите мечти.

Какво да се прави. Нали никой не е пророк в родината си. Пък и Мила, макар, че обичаше да говори в бъдеще време, никога не беше напирала за реноме на пророк. Нито за посмъртно признание. Бе мечтала просто да укрепи надеждата у хората за нещо по-добро, а с гибелта си само бе потвърдила логиката на отчаянието. За какво признание да пледира?

И все пак, тя го получи това посмъртно признание, макар да не бе огласено по медиите и придружено с топовни салюти. Жалко само, че съгласно споменатото правило, не го получи в родината си.

„Людмила Живкова е единственият в XX век държавен деец, видял в Живата етика огромните възможности за усъвършенстване и одухотворяване на държавния строй чрез културата и високата философска мисъл“. Каза го Святослав Рьорих, който добре познаваше стойността на думите, за да прави от тях евтини комплименти.

„Нали това вече го спомена?“ обажда се вечно мърморещият близнак. „И какво от туй?“ дразня се. „Разбираш ли поне смисъла на тоя пасаж, дето го цитираш, бе? — упорства онзи. — Нарича я «единственият деец» пък и този единствен деец вече го няма. Значи «Комедия финита!» А ти ми приказваш за някакви Камбани. Какви Камбани? И за кого — сред това човечество, оглушало от взривовете на самоизтреблението? Камбани, да, само че погребални, като ония на Джон Дън.“

Чакам да чуя какво ще каже другия близнак.

Мълчание.

И защо да говорим? Нещата не се свеждат до възстановяване на парковата обстановка на един монумент. Нито до пребоядисване на занемарени фасади. Нито просто до делото.

А до неговия смисъл.

Може пък някой ден и наистина да се върнем към смисъла и да се опитаме да възродим поне част от него. Вярно, че кърпеното винаги си остава кърпено. Но то е признак, че волята за живот надделява над процеса на разложението. По-добре късно възкресение, отколкото окончателна смърт.

Случвало се е в мрачните часове на вътрешни кризи да си казвам унило, че всъщност в преданието за Христос единственият реален факт е разпятието. Възкресението е само една несигурна догадка. Една хипотеза, колкото да ни предпази от отчаянието.

Но дори да е тъй, това само доказва, че озарението на един светъл копнеж оцелява по-лесно през чистилището на времето, отколкото данните за реалния факт. Понеже фактът е само преходна материалност, а светлата хипотеза е рожба на безсмъртния дух.

В края на краищата по-добре би било да си отидеш с надежда, отколкото да заминеш с проклятие. Или, както е казал Учителят:

„Понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за светлината.“

2003 г.

© 2003 Богомил Райнов

Източник: http://www.theosoph.org (през [[http://spiralata.net|Спиралата]])

Публикация

Богомил Райнов. Людмила — мечти и дела

Издателство „Камея“, 2003

216 с.