— Ако не си съгласен, кажи го. Няма да се обидя.

Какво да кажа, когато главата ми се беше надула от нейните наукообразни формулировки с всевъзможни кибернетични, програмно-целеви или мултипликационни подходи и с кардиналното организиране, субординиране и прогнозиране на процесите…

— Не знам, — рекох, — Така затъпявам от този кибернетично-канцеларски, милчогермановски жаргон, че дори вече забравям за какво става дума…

— Какво ти е виновен Милчо Германов?12

— Нищо, освен дето усещам, че ми се изплъзва смисълът. Та се сещам за един друг подобен случай…

Слушаше ме с явно неодобрение. И макар да не попита за какъв случай става дума, продължих:

— Преди години Петър Пондев, минаващ за страстен последовател на Плеханов и на Тодор Павлов, бе се прочул с изобилната си и крайно засукана употреба на марксистки термини. Но когато запитали самия Павлов какво мисли за стила на верния си ученик, той отговорил, че подобна марксистка фразеология може да се чуе само в Московската лудница.

— Това по адрес на Милчо ли го казваш или по адрес на мене?

— Е, чакай де. Не сме седнали да се обиждаме. Знаеш, че нямам нищо против Милчо. Въпросът е, дали в това увлечение по подходите на управление не сме почнали да забравяме какво и кого всъщност управляваме.

Тя чакаше да чуе какво още ще кажа, но в израза на лицето й не долавях съчувствие.

— Мисълта ми е, че чиновниците от всички времена са се опитвали да управляват културата и нейните създатели. Тия пионери на управленчеството са отдавна почти забравени. Дълбока диря са оставили единствено жалките управлявани, включително най-вироглавите и неуправляемите, — разни своенравни, впиянчени, а понякога и съвсем изперкали типове.

Ами тогава да поверим ръководството на Комитета на лудия Генко и на впиянчения Гецов, пък ние да си търсим друга работа, — забеляза Живкова.

Знаеше, че не това имам предвид. Казах й го. Подир туй тя пък ми каза друго, та трябваше да й отговоря. След което отново ми натри носа с припомнянето, че целта на Комитета не е да учи писателите как да пишат и певците — как да пеят…

— … Нужни са — продължаваше Мила — все пак и някакви презрени чиновници, за да се занимават с дертовете на театрите и читалищата, с издателствата и с естетическото възпитание на децата, а понеже говорим за естетическо възпитание, просто ми е неловко да ги приказвам тия работи пред един дългогодишен професор по естетика…

— Няма нищо неловко, — успокоих я. — Аз също съм я докарал до там, да разсъждавам по съвсем елементарни неща, например, кой всъщност ги е създавал художествените принципи: дали теоретиците като Кант, Хегел и Винкелман или разни далеч по-боси в теорията практици, като франсоа Вийон, Моцарт или Ван Гог.

Не помня как приключи разговорът, пък и не е важно. Този род пререкания между нас възникваха рядко. Те бяха пример за привичката на Людмила да мисли самостоятелно, а също и за умението й да търпи чуждото мнение, дори когато не е съгласна с него.

Според скептиците преустройството на управленческите механизми в Комитета не бе нищо повече от показно мероприятие, по простата причина, че на практика КК нищо не управляваше. Важните решения от край време се вземаха в Отдела за култура към ЦК, а КК бе длъжен да изпълнява. Принципът беше колкото прост, толкова и непоклатим. Властта се упражняваше от Партията, държавата бе просто неин инструмент.

Додето председател на Комитета бе Павел Матев, някой нагаждач беше подхвърлил пред Живков, че Матев нищо не вършел, а всички задачи лягали върху гърба на Людмила.

— Че той кога ли е работил? — отвърнал бе Живков.

Това, даже да е било фактически близо до истината, си беше чисто лицемерие. Нали именно партията бе установила такъв ред: министърът да бъде като английската кралица — да царува, без да управлява.

Подир избора на Мила нещата автоматично се преобърнаха: Сега вече министърът, както се и полагаше на ранга му, пое управлението на културата, а шефът на отдела в ЦК заприлича на английската кралица. Може би не е излишно да поясня, че и този път кралските функции да не вършиш нищо бяха поети от Павел Матев, приютен за компенсация в апарата на ЦК.

Помня го този авторитетен институт още от 40-те години, когато се наричаше КНИК и беше наистина авторитетен, защото се оглавяваше от Вълко Червенков. По-късно ръководството бе поето от Сава Гановски, а след него от Рубен Аврамов, но конците продължаваше да дърпа Червенков чрез доверената си персона Елена Гаврилова, заемаща поста на главен секретар. С падането на култа падна и една буква от инициалите на Комитета (сега вече той се именуваше КИК), но което е по-важно, спадна и престижът му, макар, че сред по-късните ръководители имаше и достойни хора, като Иван Башев и Петър Вутов.

Едва с възхода на Людмила се възстанови и престижа на института. Наистина той загуби още една буква от инициалите си (сведени до КК), но за сметка на туй престана да бъде анекс към отдела на ЦК и за късо време се превърна в едно от най-важните министерства. Освен дето внушително нарасна броят на служителите (това се случва във всяка администрация при всяка промяна), — само зам.-председателите станаха осем или девет души — значително нарасна и реалното му влияние върху различни дейности в страната и извън страната. Редица наши посолства, които до този момент се отнасяха с пренебрежение към задачите на културната пропаганда, сега бяха готови на всичко, за да се харесат на Комитета, оглавяван от другарката Живкова. Колкото до раздвижването на културно-просветните инициативи вътре в страната, то бе наистина впечатляващо.

Беше златното време на т.н. културни „мероприятия“ в национален и регионален мащаб — пленуми, конгреси, симпозиуми. Почините бяха благородни, задачите — амбициозни, разходите — внушителни, усилията — изтощителни, а резултатите — нерядко жалки. Впрочем, същото е и днес, но на далеч по-мизерно ниво, тъй като броят на ентусиастите става все по-незначителен, а материалните ресурси са отдавна окрадени. В онези години обаче пари винаги се намираха, а за организаторите, помощниците и производителите на гръмки фрази да не говорим — те бяха даже в излишък. Кой би се отказал да се присламчи към обкръжението на Живкова, за да бъде в услуга, както на нейните мероприятия, така и на своите собствени интереси.

Така, подир всички грижи за „целевите“ доклади и предварително подготвените изказвания, за посрещането на гостите, настаняването и придружаването, за пресконференциите и коктейлите, комюникетата за печата, резултатът накрая нерядко се изчерпваше с купища никому ненужни ксерокопирани документи, между които и заключителната резолюция — набор от празни думи, наредени в определен ред според общоприетия партийно-казионен ритуал.

С течение на времето Живкова все по-често си даваше сметка, че ползата от някои „мероприятия“ е твърде незначителна в сравнение с размера на полаганите усилия. И ако изразходваше сили и време за встъпителни или заключителни речи при тия псевдосъбития, то съвсем не бе за да се самоизтъква, а защото виждаше в тях възможност да популяризира една или друга окултна истина в поредното си протоколно слово.

Изобщо продължаваше сеитбата си — най-вече върху пустош и камънак.

Оповестяването на тия съкровени истини в тогавашната обстановка на марксическа ортодоксалност предполагаше съчетаването им с казионни партийни шаблони или поднасянето им в амбалажа на известна лекодостъпна символика. Дефиницията на понятието „култура“, дискутирана, както бе споменато, на не едно съвещание, бе оформена в последна сметка от Людмила по следния начин:

„Културата е стремеж на високоорганизирания мислещ човешки индивид към развитие и усъвършенстване… Не случайно етимологията на понятието култура е почит към светлината, стремеж към светлината и самото понятие носи и отразява действието на уникалния закон, който движи природата и човека нагоре по стъпалата на еволюцията“.13 Културолозите вероятно биха се стъписали пред подобна формулировка, но тя — при тогавашните обстоятелства — доста точно интерпретира концепцията на Агни Йога за Светлината, като синоним на творческата огнена енергия.